Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (38)

3. Странни явления в семейство Маринови

Натиснах бутона на звънеца с известно свиване на сърцето — все пак опасно или не, бягството на Енчо бе предизвикало смут в този дом.

Вратата се отвори, показа се Лорелай.

Едва я познах, толкова се беше променила тя от последната ни среща. Беше много отслабнала, лицето й се беше удължило, очите, които по-рано блестяха от творчески ентусиазъм, сега бяха мътни и безизразни.

— Какво обичате? — попита тя. Не ни позна.

— Не ни ли помните? — каза Маришки. — От Кинематографията.

Тия думи като че я пробудиха. Тя се поизправи, очите й се разшириха:

— Махайте се! — истерично изкрещя тя. — Не искам да ви виждам! Вие сте измамници! Вие сте вероломни лицемери!…

И трясна вратата под носа ми. Звъних пак, чуках, виках — напразно. Тогава слязох до близката телефонна кабина и завъртях номера. Лорелай се обади веднага: тя очакваше вести от сина си. Обясних й, че искаме да поприказваме с нея по повод изчезването на Енчо. Едва тогава тя се съгласи да ни приеме.

Мълчаливо ни въведе в хола, като не преставаше тихичко да хлипа. Не ни покани да седнем, само ни гледаше накриво, като особено убийствени погледи хвърляше върху Мишо Маришки, който, горкият, се свиваше под тях като под картечни откоси.

— Е? — попита тя. — Какво имате да ми кажете? При вас ли е Енчо?

— При нас ли? — учуди се Маришки. — Защо при нас?

— За да ви унищожи, затова! — яростно изсъска тя. — Защото вие сте виновни за неговите гибелни травми. Вас, вас трябва да тикнат в затвора, да ви обесят, да ви гилотинират, да ви… — И тъй като не намери думи за по-нататъшните екзекуции на кинодейците, се разрида.

— Другарко Маринова — казах, — успокойте се! Енчо ще се намери. След малко група ученици предприемат голяма акция из целия град…

— Ох! — изхълца тя. — Аз не можах да го открия, та децата ли! — Извади от джоба си един посмачкан лист от тетрадка. — Вижте какво намерихме днес сутринта в пощенската кутия. — И прочете: „Аз съм жив и здрав. Не ме търсете!!! Не искам да ставам кинозвезда!!!! Не искам да бъда кастрат!!!!! Енчо.“

Лорелай отново се разплака, а мене ме напуши смях: спомних си ужаса на Енчо от операциите и инжекциите.

В този момент откъм антрето дойде някакъв подозрителен шум.

— Кой е? — извика Лорелай уплашено.

Шумът заглъхна.

— Кой е? — провикна се тя пак, и тъй като отговор не дойде, изтича навън, последвана от мен.

В антрето, скован в неестествената поза на хванат на местопрестъплението крадец, стоеше бащата на Енчо. Държеше една лилава пазарска мрежа, пълна със суджуци и бутилки с вино и швепс. На устата му бе замръзнала виновна усмивка.

— Цецо? — учуди се Лорелай. — Какво правиш тук по това време? Нали уж търсиш Енчо?

— Аа-аа-ми д-да… — заекна той също като сина си, когато е в затруднено положение. — А-аз го търся… непрекъснато го търся… хем заедно с колегите ми… но се поуморихме, пък и поогладняхме… и дойдох да взема нещичко да се подкрепим.

— Боожичко! — изхленчи тя. — Нашият син гние на дъното на язовира, а баща му се налива с червено вино! Не те ли е срам?

— Ех, Лоре — направи много тъжно лице бащата, чийто син, може би лежеше на дъното на язовира, — ако не почерпя колегите, те ще се разотидат. Нали знаеш как става? Не гаврътнат ли бояджиите шише сливова, не се залавят за четката… — Обърна се към мен, като че едва сега ме виждаше: — Аа, другарю Боянов, вие ли сте? Какво ви носи насам?

Явно искаше да отклони разговора от деликатната тема на виното. Казах:

— Дойдох с тия другари от Кинематографията. Искат да поприказват с вас по повод на вашия Енчо.

— Сега не мога — бързо отвърна той, като че уплашен от нас. — Там ме чакат… Те… искам да кажа, моите колеги от аптеките, от сутринта не са сложили троха хляб в устата си…

— Хайде, Цецо! — сгълча го смирено Лорелай. — Няма да умрат от глад твойте колеги. Сядай и слушай какво искат другарите.

Волю-неволю съпругът се подчини. Остави лилавата мрежа и седна на крайчеца на стола, сякаш бе подсъдим, готов да приеме безропотно най-тежката присъда. Много подозрителен ми се струваше…

— Другарю Маринов — попита Романов, — има ли някакви нови вести от Енчо?

Цветан така се разкашля, че дълго не можа да пророни дума. Най-после изрече, като избягваше да ни гледа в очите:

— Никакви… освен бележката, която получихме отзарана. Къде ли не го търсим! Цялото аптечно предприятие е на крак. Само че не разбирам какво иска да каже Енчо, че не желае да бъде кастрат. Никой няма намерение да го кастрира, смешна работа! На мене ми трябва не син-кастрат, а син-мъж, та като остарея да си имам куп внуци.

Отново едва сдържах смеха си: той щеше да разбере истинския смисъл на Енчовата бележка едва след като прочете мемоарите.

— А на село проверихте ли? — попитах. — При дядото?

— Там го няма — отвърна припряно Цветан, без да се замисли дори. — Проверих по телефона.

— При Черния Компютър? — продължи Романов.

Цветан ни изгледа някак си много изпитателно, сякаш се мъчеше да отгатне какво всъщност се крие зад нашите най-обикновени въпроси.

— Дали е при Черния Компютър ли? Не, не е там. Проверих. Бърлогата… знаете ли какво е Бърлогата? — работилницата на Черния Компютър… та Бърлогата е заключена с два катинара и е тиха и тъмна като тунел. Обикновено тя е много шумна и свети през всичките си стъклени стени, а освен това и самият Черен Компютър свири на цигулка… Но, аз, другари, вярвайте ми, продължавам да търся… А сега мога ли да зная, за какво точно сте дошли чак от София?

Маришки обясни:

— Вашата съпруга е пратила до началството ни изложение, в което протестира срещу решението ни да не приемем сина ви във филма, който ще снимаме.

— Слава богу! — възкликна Цветан някак си радостно и съвсем не на място.

— Тоест — как така „слава богу“? — попита Маришки.

— Тъй де… аз също мисля, че Енчо не е за кино. Скъсайте това изложение и толкова! И кажете на началството, че сме го оттеглили самите ние. Можем да ви дадем и писмено удостоверение, ако желаете.

Лорелай скочи и се развика:

— Ама как така — да го скъсат? Нищо не оттеглям! Нищо! Те, ТЕ ТРЯБВА да дадат обяснение за вопиющата несправедливост, която са извършили спрямо Енчо. Те, ТЕ са виновни за бягството на моето момче, като безчовечно са унищожили цялата му артистична кариера!

— А не мислиш ли, че той е избягал заради ТЕБЕ? — изрева внезапно като след дълго сдържан гняв Цветан. — Другари, вие сте напълно прави. Енчо няма талант за киноартист. Той пелтечи, патрав е и ушите му стърчат като на младо магаре. Но той има страхотен талант за други неща… много по-интересни и полезни за хората… — Поусмихна се, сякаш мислеше за нещо много приятно, и добави: — И още какъв талант!

Лорелай го гледаше ужасена, като че той бълваше гущери и жаби:

— Бооже! — изхълца тя. — Колко е страшно, когато и бащата не вярва в способностите на своя син!

— Охо, и още как вярвам! — извика той ентусиазирано. — И никому няма да позволя да ги затрие с безотговорни действия!

— Другарко Маринова — обади се Гълъбицата, която отново, почти несъзнателно, бе извадила преждата от торбата и бе почнала да плете. — Та самият Енчо смята, че неговото поприще не е в киното, а другаде.

— Вие пък отде знаете това? — попита Лорелай троснато.

— Знаем… — отговори загадъчно Гълъбицата и взе бързо-бързо да върти иглите. — Той не е за артист, той е изобретател на машини и… и на Бинарни бомби.

— Точно така! — провикна се радостно бащата. — Точно така! Браво, другарко, вие най-точно формулирахте моите мисли.

Лорелай отново се натъжи:

— Е, да, за вас е лесно да говорите така. Вие сте си вече в лоното на кинематографията и хич не ви е еня за другите, които така страстно се стремят към филмовото изкуство.

Мишо Маришки въздъхна дълбоко, като че се намираше пред малко дете, на което трябва да обяснява елементарни истини, и заговори:

— Госпожо Маринова, бих искал да ви разкажа нещо за себе си… за великия режисьор, за какъвто кой знае защо ме смятате… Аз също се стремях страстно към филмовото изкуство. Още като дете играех в училищната театрална трупа, пишех „пиеси“, поставях драми и трагедии. Когато завърших гимназия, постъпих в Киноцентъра като общ работник, влачех декори, товарех сандъци с реквизит. След година-две станах осветител и се занимавах с кабели и прожектори. След още две години ме направиха помощник-оператор, сетне помощник-режисьор и накрая асистент-режисьор. Четирийсет и два месеца бях на тази не много благодарна служба, асистирах на тъкмо петима постановчици в пет филма, понаучих занаята и едва тогава влязох във ВИТИЗ, като нито за миг не престанах да работя за хляба си… Вярвайте ми, беше много тежко, много. И ако сега поставям третия си филм, то това право съм си го извоювал с безкрайно много труд и пот… Такъв е пътят и на голяма част от моите колеги.

— А останалите? — контраатакува Лорелай злобно. — А останалите? Знам аз как се промъкват във ВИТИЗ и във филмите. Телефончета, вуйчо-владика хахо-хихо с народните артисти и много други неща. Слушах аз, слушах за актрисата Беба Пиринска, как тя получила последната си роля. Станала миличка на режисьора Грозев и стърчиопашката се превърнала в кинозвезда.

— И тъкмо поради това филмът на Грозев пропадна — отвърна с явна досада Мишо Маришки.

— А моя Енчо не го приемат! — продължаваше Лорелай. — Е, да, той не е Беба Пиринска и не прави мили очи никому. Така е днес: нямаш ли си връзчици, върви в „Плод-зеленчук“. Талантът пет пари не струва.

— Ох, госпожо! — въздъхна Мишо Маришки. — И още как струва! Само че е много рядка стока… И, да ви кажа откровено, завиждам на вашия син за неговия действителен талант. Уверен съм, един ден Енчо ще стане виден български изобретател.

Лорелай го изгледа с безкрайно учудване, примесено с нескрита, чисто майчина гордост.

— Наистина ли мислите така? — попита тя.

— Наистина. И академик дори може да стане.

— А… а откъде го знаете?

— Знам… — поусмихна се Маришки.

Цветан, който също се усмихваше по много странен начин, се изправи и грабна мрежата с бутилките и суджуците.

— Аз също знам… — каза той. — Ето защо сега трябва да вървя, за да го намеря… Иначе току-виж светът загубил един голям изобретател, един български Едисон… — И продължи въодушевено: — Знаете ли какво изобретява той?… Искам да кажа, какво изобретяваше допреди да стане кинозвезда? Перпетуум мобиле! Да! Перпетуум мобиле! Сиреч — Машина за вечно движение… Или за почти вечно движение, защото съществува един всеобщ природен закон, който пречи да се конструира Машина за пълното вечно движение… Та тази Машина може да реши до голяма степен съдбоносния енергетичен проблем на човечеството… И тогава! Тогава!… — Той внезапно млъкна като че уплашен от собственото си красноречие и отново направи много тъжното лице на баща, чийто син е изчезнал. — А вие, другари кинодейци, скъсайте изложението и го хвърлете в кошчето за боклук. Нали, Лоре?

Лорелай беше толкова смаяна, че не знаеше как да реагира на всички тия хвалби по адрес на сина й, но очевидно беше поласкана.

— Ние също трябва да вървим — рече Маришки. — Имаме среща с „Камбанките“.

— С „Камбанките“ ли? — разшири очи Лорелай.

— Да, с „Камбанките“. Ще ги прослушаме за филма.

Лорелай остана без дъх, гледайки ту към мен, ту към другите, сякаш търсеше помощ от нас:

— Че как тъй? Тия пискуни?…

— Тия пискуни — озъби се свирепо в знак на усмивка композиторът, — са на второ място в България, а може да минат и на първо. И, както чувам, скоро тръгват към Япония, на концерти. Да вървим!

— Чакайте! — спря ни Лорелай смъртно бледа. — Моят Енчо също е „Камбанка“.

— Доколкото ми е известно, той напусна „Камбанките“ — казах аз.

— Че как ще ги е напуснал? Той само временно… заради филма… нали щеше да играе Орфей… та за да има повече свободно време…

— Съжалявам — вдигна рамене композиторът, — сега е вече късно.

На вратата Лорелай отново ни спря:

— Искам да ви попитам нещо… Кой ще играе Орфей и Евридика?

— Още не знаем — отговори Маришки, позамисли се и добави: — Може би ще узнаем след няколко часа.

Вече на улицата, видяхме как Цветан Маринов хукна към автобуса, люлеейки в ръка лилавата мрежа, пълна със суджуци и вино.