Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

10. Влиза в действие бинарната бомба

През нощта спах лошо. Все ми се присънваше Важната Клечка, който ме инквизираше с нажежено желязо по гърдите и искаше да му призная всичко, което се бе случило в апартамента му, но аз героично мълчах и само охках: „Не, няма да ви кажа нищо, защото вие сте мръсен фашист, а фашистите аз ги ненавиждам!“ И плисках уиски в лицето му.

Събудих се кисел като новия ябълков оцет, дето го продават отскоро, болеше ме адски глава. Мами се опита да среши буклите ми, но те се държаха здраво, защото бяха направени с маша марка „Сименс“, а като се погледнах в огледалото се паникьосах: горната част на фризурата ми беше черна от боята, долната пък, там където расте, беше пепеляворуса от моята си оригинална коса. А къдриците ми висяха над ушите като мръсна овча козина.

— Няма как — въздъхна Лорелай като капитулирал генерал, — днес ще трябва да отидем на училище, иначе ще ни изключат. Но аз няма да оставя тази работа така, ще се оплача чак в София!

Тя понамаза раничката на устната с мехлем и сложи нова лепенка. После ми даде закуска — кекс с чай, но на мене хич не ми се ядеше кекс, и тръгнахме. Така и не можах да извадя от комина изписаните тетрадки с моите мемоари, за да ги предам на другаря Боянов.

Лорелай ме придружи чак до училище и ме предупреди, че на излизане ще ме чака, за да не се шляя нагоре-надолу с гаменчетата, защото подготовката си е подготовка и че макар и със счупен зъб и разбита устна аз трябва да се явя на костюмираната проба.

Когато се качвах по стълбите, звънецът за първия час беше вече бил и учениците си бяха в клас. Побързах. На втория етаж обаче се спрях като замразен: точно отсреща бях аз, нарисуван като карикатура. На таблото, там дето обикновено виси стенвестникът с добрите и лошите прояви на учениците, сега беше залепен вестник „Зов“ с очерка за мен, и до него една голяма смешна рисунка на самия мен, само че какъвто си бях по-рано: с плоска коса, щръкнали уши и малко дръпнати очи. Отдолу беше напечатано: „Да живее нашето дете-чудо!“ Някой обаче беше зачеркнал тия думи с флумастер и бе изписал върху тях: „Долу предателите и подмазвачите!“

Ядосах се от дън душа и накъсах карикатурата на парчета. И решително тръгнах към класната стая.

Отворих вратата.

Всички ученици си бяха вътре и както винаги преди да дойде учителят, момчетата се гонеха между чиновете, а момичетата пискаха до небесата. Дежурният ме видя и извика:

— Ей, я го вижте тоя!

Всички се обърнаха към мен и ме зяпнаха, като че бях НЛО, сиреч Неидентифициран Летящ Обект.

— Кой е тоя, бе? — попита Кики Бръмбазъка.

Никой не му отговори, защото никой не ме позна. А аз се отправих към моето си място до Тошко Баламата на четвъртия чин зад Милена. Седнах, извадих тетрадката и химикалката и се приготвих да бъда прилежен. И не гледах много-много другите в очите.

Чак тогава някой нададе страхотен крясък:

— Ама това не е ли Енчо, бе?

— Енчо ли? — завикаха отвсякъде. — Детето-чудо? Дето ще отива в Париж и Москва?

Милена се обърна и ме загледа, а Тошко Баламата, който стоеше само на 27 см от мене, също взе да ме мери с кравешките си очи.

— Да бе, това е Енчо! — изблея той по агнешки.

Тогава всички наскачаха и се трупнаха около мен. Кики дори опипа къдриците ми, за да се увери, че са истински.

— Това не е Енчо Маринов — каза той. — Това е Ренч Маринър. Тоя не е от нашия клас. Тоя е американски паун, на латински Паво Кристатус, и живее в зоологическата градина на Холивуд. Хайде, къш от тук!

Не мръднах. Не очаквах такова отношение от страна на най-добрия си приятел.

— Махай се, ти казвам! — повтори той силно. — Не ти е тук мястото. Иди си при другите пернати събратя!

Пак не мръднах.

— Ама тоя паун не знае български! — каза той и се изсмя ехидно. — Трябва да му го преведем на американски. — И извика: — Ей, пикок Тренчо Маринейшън, чупинг оттук! — И ме бутна по рамото.

Аз едва по-късно научих, че пикок на английски значи паун, но тогава, вярвайте ми, пред очите ми изведнъж стана кървавочервено и нажежено като железата, с които ме беше инквизирал през нощта Важната Клечка. В мозъка ми нещо се скъса, аз изревах като пробит парен котел и с всички сили пернах Кики по носа. Той изохка и едва не падна върху съседния чин. Женското царство се разписка и побягна, а аз не преставах да рева, да се въртя на 360 градуса около оста си и да бия и блъскам с ръце, с крака, с колене, с рамене… Не, не исках да съм паун! Исках да бъда Мъж! И ревях, и блъсках, и с бой се оттеглях стратегически към вратата, а през това време към мен летяха чанти, книги, линии, тетрадки… И разбрах, че този път с мен воюва не само Женското царство, а обединените сили на целия 7в клас.

Измъкнах се навън и побягнах по празния коридор към стълбата и оттам надолу. И вече не ревях, а плачех, и сълзите ми се стичаха до устата и аз ги гълтах, и пак плачех, плачех… Ах, как ги мразех всички тия съученици, дето ми правеха карикатури, наричаха ме предател и паун, и ме гонеха от клас, като че бях фашист. Мразех ги и не мислех дори, че аз съм си виновен за всичко, и така нататък.

Стигнах до дома за двайсет и една минути. За още половин минута се качих до тавана и понеже ключ нямах за Орловото гнездо, изкъртих с рамо дървената врата и влязох.

Бомбата беше в ъгъла, отдавна готова да влезе във военните действия. Бях я конструирал саморъчно още преди два месеца на съвършено нов принцип, без часовников механизъм, като използувах метода на самоизпразваща се батерия. Не бях я показвал на Черния Компютър, защото той не ми позволяваше да изобретявам бойни средства за масово поразяване. Черния компютър ненавижда войната.

Досега не бях използувал Бомбата, защото щадях Женското царство. Сега обаче нямаше прошка за никого! Дори за Милена!… А на Кики, дето ме нарече паун, ще му смачкам фасона докрай!

Пъхнах бомбата под ризата и побягнах назад.

Пристигнах в междучасието. Учениците бяха на двора. Промъкнах се през задния вход откъм трапезарията и се качих в клас. Никой не ме забеляза. Огледах се, за да намеря най-подходящото място за Бомбата. В средата, да, в средата! Там тя ще избухне най-симетрично и ще удари и най-далечните краища на стаята. Само че трябва да побързам, докато не е бил звънецът.

Седнах на пода, извадих Бомбата, проверих двигателния механизъм, опипах изхвърлящия катапулт, отворих контейнерите и помирисах химическия бинарен елемент. Да, всичко беше в ред. Без да се бавя, свързах отделните части, като си представях какво ще стане, когато бомбата експлодира.

Не щеш ли обаче, винтчето, което пристягаше проводника към анода на батерията, заяде. Въртях напред, въртях назад — напразно. Друго винтче нямах, та трябваше на място да измислям някакъв заместител. В чантата си винаги имам всевъзможни запасни части като жици, гайки, лепила, полупроводници, кибрит, барут и други подобни неща, които ми помагат при изобретяването на изобретения. Затършувах в нея — да, ето едно парче кабел, това ще свърши работа. Оголих края на кабела…

И тъкмо в този момент заби звънецът. Край на междучасието!

Чух виковете на учениците, които тичаха по стълбите…

Още двайсет секунди и те ще бъдат тук и ще ме заварят приклекнал в средата на стаята до Бомбата, а аз още не съм успял да пусна механизма на самоизпразващата се батерия. Пръстите ми затрепераха и хич не искаха да пъхнат края на кабела под винта.

… Още десет секунди… Още три… Те са вече горе и тичат по коридора насам…

Ето ги на вратата… Още една секунда!

Треперещият ми палец докосна катода и даде контакт. Бомбата изсъска. Отскочиха назад, но тя ме изпревари и експлоадира, като изхвърли нагоре и по всички азимути, точно както бях изчислил, бинарния химически състав. Подобно на гейзер той полетя към лампата, над чиновете, към прозорците и стените, и най-вече срещу мен. Плисна ме по лицето и гърдите, изхвърли ме назад, толкова силна беше струята, и дори проникна в устата ми и ме задави.

bombata.png

За две секунди всичко наоколо стана зелено, зелено като ливада след дъжд през месец май. Засмърдя на сероводород и меркаптан.

Отвън долетяха уплашени викове. Пред вратата се бяха струпали ученици и учители и се дивяха, и запушваха нос.

Скоро обаче Бомбата престана да пъшка, гейзерът секна, но аз продължавах да лежа на пода, и кашлях и кихах…

Пръв към мен изтича другарят Боянов. А също и Милена. Значи още ме обича!… Повдигнаха ме, издърпаха ме навън. Отнякъде изникна училищната докторица и като ме видя зелен като майска ливада, ахна и също си запуши носа.

— Това е Енчо! — обади се някой.

— Вярно бе, това е Енчо! — завикаха други. — Кинозвездата!

Пред класа се събираха все повече и повече учители. И всички се мръщеха и запушваха, нос и питаха, каква е тази смрад, пак ли 7в се стреля с развалени яйца?

И изведнъж видях Черния Компютър.

Колко беше отслабнал! Приличаше на скелета от кабинета по анатомия. Той си проби път към вратата, погледна ме, погледна към зелената стая и не си запуши носа. Обратно — взе да души наоколо, сякаш искаше да установи какъв химикал съм използувал за оръжието си. После влезе и мина сред чиновете, където лежеше останката от Бомбата. Наведе се, взе я, повъртя я пред очите си, позамисли се. И се усмихна. Да, усмихна се. След това извади от джоба си голяма носна кърпа и зави с нея моето отмъстително бойно средство.

— Нищо страшно — каза той, като излезе. — Зелена боя и комбинация от HS2 и RSH.

— А това какво е? — попита, все още уплашен, другарят Боянов, като сочеше Бомбата в кърпата. Той си нямаше понятие, горкият, от химическа война.

— Това ли? — усмихна се пак съвсем добродушно Черния Компютър. — Това е нещо много любопитно от техническа гледна точка. Трябва да го попроуча по-отблизо. А, ти, Енчо, иди си в къщи и се изкъпи. После мини към мене да си поприказваме. Много е важно. Но този път непременно, нали?

— Да… — измънках аз.

Обади се другарят Боянов, много ядосан:

— А къде ще учи сега 7в? Имаме час по география… — Обърна се към мен и изръмжа: — Енчо, този път няма да ти се размине. Директорът отдавна ти е хвърлил око, макар че си дете-чудо и слава на нашия край. Върви си!

Тръгнах към стълбата, зелен като ливада и вонящ като каца с гнило зеле. И докато слизах, всички се спираха да ме зяпат, като си запушваха носовете, а някои едва не повръщаха.

Едвам се дотътрих до в къщи. Звъннах. Вратата се отвори, показа се Лорелай. Беше ухилена до ушите — сигурно чакаше някой друг. Но като ме видя, се стресна:

— Ренчо, ти ли си? Защо си такъв зелен? И защо вониш? Пак ли си воювал?

В отговор аз се разревах, но тя плесна с ръце като момиченце и извика:

— Не се тревожи, моето момче! Всички неприятности са вече зад гърба ни. Виж какво получих днес. — Извади от джоба си една телеграма и зачете: „Другарю Енчо Маринов, уведомяваме ви, че пробните снимки за филма «Детството на Орфей» ще се проведат в четвъртък, 9 часа, в Киноцентъра. Възможно е да се наложи да останете в София два или три дни. Настоящето може да ви послужи пред просветните органи за освобождаването ви от училищни занятия.“

Прибра телеграмата и ме погали по оливаденото ми лице:

— Е, сега вече оня дървеняк Грънчаров няма да се опъва повече и ще ни даде разрешението. Приготви се, утре рано тръгваме за София, а аз ще отскоча да взема бележката. И никакво мърдане оттук!

Излезе и заключи отвън. Поради което аз пак не можах да отида при Черния Компютър.

Изкъпах се, но не успях да измия докрай зелената боя. Бях я изобретил от най-доброкачествени химикали. И вонята не можах да отстраня, та си смърдях на сероводород и меркаптан още няколко дни, чак докато се чупих…

После се прибрах в стаята си, измъкнах от комина тетрадките и записах всичко, което се случи през днешния драматичен за мене ден.

Вечерта мами отново ми боядиса косата в черно и я фризира с машата „Сименс“, и пак лежах със залепени уши и с ролки на главата.

Тази нощ не сънувах нищо. Защото не спах.