Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (21)

10. Любовна сцена под балкона и голяма изненада в къщи

Беше месец май, наоколо всичко беше доста тъмно и адски романтично, миришеше на пържен лук и цъфнала липа. И докато вървяхме по улицата с Милена, мислех си, че пак ще има любовна сцена, но изведнъж заваля силно. Понамокрихме се и побягнахме под един балкон.

Там стояхме сума време, защото дъждът валеше ли, валеше.

— Студено ми е! — каза изведнъж Милена със своя нисък и плътен глас и ме погледна с горещите си като локомотивни фарове очи.

Не знаех какво да правя, за да я стопля. Тя обаче знаеше и веднага се сгуши до гърдите ми. По този начин аз също се постоплих, стана ми адски приятно и взех, че помирисах косата й. Сега обаче тя не дъхаше на сапун, а на пилешка супа и риба. Това е защото бройлерите ги хранят с рибено брашно.

И както бяхме под балкона, неочаквано се сетих за онази сцена от „Ромео и Жулиета“, дето я изучаваме с Фалстаф, и дето Жулиета е на балкона, а Ромео долу на двора, и си приказват разни интимни неща за любовта.

— Миленче — попитах, — ти знаеш ли коя е Жулиета?

— Знам — отговори тя. — Мадамчето на Ромео. Гледах филма по телевизията. Колко много плаках само, когато двамата умряха!

— Добре тогава — казах, — знаеш ли, че Жулиета е била само на четиринайсет години, когато се е отровила от любов към Ромео?

— Значи е била почти колкото мене, така ли? Леле, колко интересно! Ама не може да бъде!

— Може, може! У нас, както на юг, в Италия и Гърция хората узряват по-бързо. Аз също… Докторът ми го каза. И скоро ще почна да се бръсна. Виж!

Хванах ръката й и я прокарах по бузите си.

— Усещаш ли?

— Не — каза тя.

Адски разочарован, че нищо не усеща, решително я попитах:

— Миленче, а ти би ли се отровила за мене?

— Сега още не — каза тя делово, както когато чете доклади по председателски.

— Защо бе?

— Защо ли? Ще ти кажа защо. Първо: ти криеш тайни от мене. Второ: ти напусна „Камбанките“ и стана дезертьор. Трето: аз съм в класна война срещу тебе и останалите момчета. И четвърто: ти ходиш на дискокупони и пиеш уиски без мене.

Тия четири обвинения бяха много страшни и за да не дам обяснения, драматично произнесох:

— Аз пък съм готов да се отровя заради тебе! И даже да се оженя за тебе, когато порасна.

— Е, това си е твоя работа — отговори тя и снизходително се усмихна. — Само че преди това най-напред ще изпълниш три условия: ще разкриеш тайните си пред мене, ще се върнеш при „Камбанките“ и на дискокупони ще ходиш, само с мен.

— Съгласен съм — казах. В този момент толкова много обичах Милена, че бях решен не само да изпълня трите й условия, но даже да се откажа от Орфей и други подобни.

— Закълни ми се! — каза тя.

Тъкмо да се закълна и дъждът спря. Хората изпод балконите хукнаха към автобуса. Хукна и Милена. Така че не можах да се закълна.

След пет минути бяхме пред дома й. От дърветата се стичаха струйки дъждовна вода. Милена миришеше страхотно на пилешка супа и риба. А бях гладен, гладен…

— Значи утре ще се видим на репетиция при Северина Доминьор, нали? — каза тя и белите й зъби бляснаха в мрака.

— Да — отговорих.

— Е, хайде тогава, лека нощ! — изрече тя и неочаквано ме целуна по устата, и пъргаво се понесе нагоре по осветеното стълбище.

Останах като треснат. Заваля отново, но аз не усещах нищичко, освен края на устните си, там дето ме беше целунала Милена, точно на мястото, където ме беше фраснал най-напред онзи софийски хулиган, а после и Жорж ковбоя.

Без да съзнавам какво правя, аз се втурнах в тъмнината на мократа улица през площади и градини, и краката ме носеха като криле, движени от Машината за вечно движение, на латински Перпетуум мобиле.

През къде съм минал, в какви гьолища съм джапал, не помня. И чак когато пристигнах пред нас, забелязах, че целият съм в кал. Но хич не ми пукаше от това. И хич не ме беше страх от Лорелай. Бях преизпълнен с решимост да бъда смел, да бъда Мъж с характер. И да извикам на всички и главно на Лорелай:

„Мами, чуй ме добре. Твоят син е вече пубертетен и той иска да бъде Мъж с голямо М. Той се отказва от Орфей, отказва се от всякакви главни и други роли във филми за деца, юноши и възрастни. Утре той се връща при Черния Компютър, за да прави Машината, напук на Закона за съхраняване на енергията; след това отива при «Камбанките», за да пее със Северина Доминьор; после сключва мир с Женското царство, влиза в Комсомола и след някоя и друга година се оженва за Милена. И точка!“

И като почаках да се успокои сърцето ми, смело тръгнах нагоре. Пред нашия вход се спрях; бях забравил ключовете си в другите панталони. Тогава, събрал всичките си сили в показалеца на дясната си ръка, звъннах. И замалко да припадна от паника.

Не припаднах.

Защото вратата се отвори и се показа една усмивка.

Беше Лорелай. В нова рокля, с най-красивия си гердан, дето го има от прабаба, и с обувките с високи токчета, с които едвам ходи.

— Ааа, ето го и наш Енчо! — възкликна тя приветливо. — Къде изчезна така ненадейно, моето момче? Ела, ела да видиш кой ни е дошъл на гости! И какви хубави новини ни е донесъл! Само че най-напред си свали обувките.

Събух се в антрето, тя ме хвана за ръка и ме въведе в хола. И първия човек, когото мернах беше — познайте де! — Черномустакатия! Да, оня шофьор от София, дето го взехме за продуцент. Носеше синия си костюм и вратовръзка на червени точици.

Той седеше край трапезата до татко, наливаше се с виното на дядо Енчо и се тъпчеше с неговите наденици на скара. Картината беше нелепа. (Еха, тази дума е адски изразителна. Сега ще я употребявам по-често, защото нелепи картини се срещат навсякъде.) Мръсникът му н’един, сега ли е намерил да дойде, когато съм преизпълнен с решимост да бъда Мъж?

А той разтвори ръце, ужким да ме прегърне по бащински, и каза:

— Нашето генийче ли е това? Здравей, Енчо, здравей! Къде се губиш! Два часа те чакам вече тука! — И продължи да лапа.

Аз пък стоях прав и от панталоните ми към килима шуртеше кашеста кал, която образуваше красива локвичка. Мами не се разсърди. Обратно: тя застана като гвардеец до мене, извади от джоба си едно листче и важно произнесе:

— Енчо, трябва да благодариш на другаря Крачунов, който пожертвува свободните си часове, за да долети с колата си от София специално да ни предаде лично това важно съобщение. Чуй! — И зачете:

„Филмова продукция «Детството на Орфей». До другаря Енчо Маринов. Уведомяваме ви, че вторият кръг от прослушването на кандидатите за актьори и епизодици за филма ни ще се състои на 15 май, 10 часа, в салона на читалище «Възраждане», площад «Рила». С поздрав, директор на продукцията Джаров“.

И като прочете това, Лорелай се обърна към черномустакатия Крачунов и чаровно му се усмихна.

— Е, Енчо — каза тя, — няма ли да благодариш на другаря?

— Бла-бла-годаря — изблях аз с дикция, като разбрах изведнъж, че няма да мога да изпълня трите условия на Милена.

— Дребна работа — отговори Черномустакатия. — За младите таланти сме готови и на повече. Апропо, другарко Маринова, в София ми бяхте загатнали, че във вашия град се намират дефицитни лекарства…

— Да, да — отговори Лорелай и стрелна с поглед тати, който нещо изръмжа. — Какво лекарство търсите?

— Ами… за стария ми баща… „Антигерон“. За подмладяване.

— Цветане — обърна се Лорелай към татко, — имаш ли още от „Антигерона“? Да? Отлично! Другарю Крачунов, отбийте се утре при мъжа ми, той ще уреди всичко… Наздраве! — Чукна се с него и подхвана: — Другарю Крачунов, кажете ми, моля, какво е съдържанието на сценария? Искаме да знаем как най-добре да се подготвим за ролята на Орфей!

— А, виж, това не знам — отговори Черномустакатия. — Аз сценарии не чета. Чета само „Автомото“. Но щом като заглавието на сценария е „Детството на Орфей“, сигурно в него ще се разказва за детството на Орфей, нали? За оня Орфей, дето си има паметник в Смолян.

Тия думи накараха Лорелай да се замисли много дълбоко. И като свърши да мисли, тя изрече:

— Цветане, приготви колата! Утре тръгваме за Смолян! Да се запознаем най-после лично с Орфей! А, ти, Енчо, иди се измий и сядай да вечеряш!

Влязох в банята, измих се, преоблякох се и започнах да размишлявам усилено върху новото положение, което създаде идването на тоя идиот Крачунов. Защото ако утре тръгнем за Смолян, няма да мога да отида в десет при Черния Компютър, няма да се видя с Милена и всичко пропада! Пропада и моето „М“ на думата Мъж.

Трябваше да предприема нещо. Нещо решително.

Тихичко се измъкнах навън, качих се на тавана, за да се опитам да се свържа с Кики. Отворих вратата на Орловото гнездо, светнах.

И видях Кока Мери. Лежеше свита на кълбо, неподвижна.

— Ей, Кока! — побутнах я аз. — Кока Мери, какво става с тебе, бе? — Тя мълчеше. Беше съвсем бездиханна.

Повдигнах я, опрях ухо на сърцето й. Не биеше.

Кока Мери беше мъртва! Мъртва от глад и жажда! И убиецът бях аз! Колко дни вече я бях оставил сама-самичка без храна и вода! Да, убиецът бях аз!

Не плаках. Така реших — да не плача. Мъжете с голямо „М“ не плачат. Те стискат зъби и действуват. Почнах да действувам.

Стъпих на масичката, отворих капандурата, погледнах навън. Беше адски светла нощ. След дъжда небето беше като изпрано и звездите блещукаха като електронното табло за управление на завода „Запад“. Имаше даже едно парче луна с дъга от 150 градуса и тя лижеше покривите и ги правеше да изглеждат призрашки. Градът спеше и не подозираше дори, че Енчо Маринов е решил да се чупи от къщи, за да изпълни трите условия на Милена… Промъкнах се горе, прилазих върху керемидите и оттам слязох на терасата.

Навсякъде около мен стърчаха телевизионни антени. Погледнах надолу: улицата беше пуста и кофите за боклук приличаха на бебешки гърнета. Зави ми се свят и ме сви коремът. Да се скочи долу беше доста опасно.

Да се спусна по улука също беше трудничко, защото скобите на тръбата се бяха разхлабили. Оставаше последната възможност: да скоча над улицата към отсрещния покрив, който се намираше на около десет метра. Такъв дълъг скок не бях правил — по лека атлетика съм кофти. Но и Жан-Пол Белмондо едва ли може да скочи десет метра върху покрив. И то нощем!

Е, и какво сега? — попитах се аз с горест. — Да изчакам до утре и се опитам да се измъкна на светло или да се подчиня на Лорелай и да се върна при нея, като по този начин стана още веднъж предател?

Внезапно обаче им дойде на ум, че няма защо да прескачам покриви, защото мога да изляза през долната врата.

Хързулнах се на конче по парапета на стълбището и за дванайсет секунди бях при входа. Бутнах вратата — беше отворена.

Но не излязох. Една мисъл ме парализира, както се парализираше бедната Кока Мери, когато я хипнотизирвах: къде ще бягам?

При Черния Компютър ли? Ами той няма да ме приеме, а ако ме приеме, Лорелай ще го обвини, че отвлича малолетни.

При дядо Енчо на село? Много е далече, пък и нямам стотинки за влак.

В мазето при Кики Бръмбазъка? Там има цяла бъчва с кисело зеле и буркани с компоти и мога да издържа в нелегалност сума време, въпреки слабите ми черва… Но ако през това време ме търсят с милиция и тати и мами получат инфаркт? На мене хич не ми се искаше те да получат инфаркт.

И както се колебаех, пъхнах по навик пръст в пощенската кутия. И напипах нещо. Отключих, извадих нещото. Беше плик с много красив почерк и още по-красиви марки. Натиснах бутона на осветлението и прочетох името на подателя: Росица Петрунова.

Росито!

С разтреперани ръце извадих писмото и се зачетох. Тя пишеше:

„Драги приятелю Енчо, днес като получих от киностудията съобщението да се явя на второ прослушване, се сетих и за тебе и се зарадвах, че пак ще се видим в София и ще си поприказваме за книги и машини, както миналия път, а също и за твоя приятел Кики Бръмбазъка.

Откакто се срещнахме с тебе, аз свърших много работа. В училище си оправих четворката по пеене, сега имам петак. Поправих и цафето по трудово — стана на тромбе, но това ми стига, защото, нали знаеш, аз съм кьопава в ръцете и никак не ме бива да правя мотори и машини, най-много мога да плета ръкавици на братчето си.

Какво стана с твоята Машина за Перпетуум мобиле? И успя ли да преодолееш Закона за съхраняване на енергията? Нашият физик все още твърди, че този закон не може да бъде преодолян, освен с някое гениално откритие, като онова на Айнщайн. Аз мисля, че ти би могъл да го направиш това откритие и да преодолееш този пусти закон, който не позволява да се прави двигател за вечно движение. Аз вярвам в тебе. Защото още като те видях си казах, че си много умен и симпатичен, и страшно много разбираш от наука и техника.

Трябва да ти кажа, че през свободното си време, а то ми е много малко, защото трябва да се грижа и за братчето си, което непрекъснато прави бели, аз се подготвям за второто прослушване. Научих една нова песен, а също така и една басня на Стоян Михайловски.

И още нещо: успях да прочета книгата «Брак и семейство», дето ми я препоръча ти. Много е интересна. Като се видим, ще си поприказваме и за нея. И за Орфей ще си поприказваме, и за Евридика от филма. Защото си мисля, че ако ти станеш Орфей, а аз Евридика, ще се забавляваме страхотно. Научих от чичо Влади, познаваш го, сценариста, че филмът ще се снима през лятото край язовир Искър. Ти умееш ли да плуваш? Аз — не. Решила съм обаче, ако стана Евридика, да се науча да плувам. Може би ще ми помогнеш ти?… Е, стига съм писала, защото оттатък братчето ми реве.

До скоро виждане! Твоя вярна приятелка Росица.

П.П. Готвиш ли се за прослушването?

Същата“

Докато четях, осветлението на стълбището угасна два пъти и два пъти натисках бутона на автомата. И колкото повече четях, толкова по-силно блъскаше сърцето в гърдите ми.

Прочетох писмото още веднъж.

И още веднъж.

И всеки път осветлението гаснеше и всеки път отново натисках бутона.

Накрая, когато научих писмото наизуст, препрочетох още няколко пъти ония редове, в които Росито пишеше, че съм умен и симпатичен и че страшно много разбирам от наука и техника и че мога да направя гениално откритие, което да преодолее онзи пуст Закон за съхраняване на енергията. Дядо Енчо също мисли така!

Препрочетох и ония редове, че като играем заедно във филма, ще се забавляваме страхотно по време на снимките и че аз ще я уча да плува в язовира.

И какво мислите, че направих тогава, а?

Че избягах в Бърлогата при Черния Компютър?

При дядо Енчо на село?

Или в мазето с киселото зеле на Кики?

Грешите!

Аз чисто и просто сгънах писмото, сложих го в плика, плика пъхнах до гърдите си, в лявата страна, там, гдето се намира сърцето, и бавно-бавно се качих до петия етаж.

Там спокойно влязох в хола, където Черномустакатия продължаваше да пирува с дядовото червено вино, послушно седнах до него и започнах да вечерям. Бях гладен.

Преди да си легна, Лорелай ме напои с витамини, накара ме да изпея вокализите отдолу нагоре и отгоре надолу пет пъти и накрая ми залепи ушите с лейкопласт.

На другия ден заминахме с колата за Смолян.

Бях много послушен.

Защото бях мухльо.