Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (22)

1. Към второто прослушване

Летяхме с москвича към София със сто километра в час.

Беше адски топло, но както миналия път Лорелай не разрешаваше да се отварят прозорците, за да не се простудя. Освен това не ми позволяваше да се облягам назад, за да не си разваля фризурата, и непрекъснато ми даваше съвети как да се държа пред изпитната комисия, как да пея най-възхитително, как да се усмихвам най-чаровно, и от време на време ми пробутваше по някоя и друга сушена слива.

Татко мрачно мълчеше. На него хич не му се отиваше днес в София, защото в нашия град почваха полуфиналите по волейбол, а освен това беше разстроен и от непрекъснатите кавги, които имаше с мами през последните дни.

Аз също мълчах. И при равномерното бумтене на двигателя при четвърта скорост се унасях и задремвах с отворени очи, и тогава започвах да сънувам… Не, това не бяха сънища, бяха адски кошмари, (това също е изразителна дума, трябва да я употребявам по-често), кошмари за миналите дни. Да ви ги опиша така, както съм ги сънувал, не мога. Но ще ви разкажа накратко за онова, което ми се случи след идването на Черномустакатия и след получаването на писмото от Росица.

Случи се това, че още на другата сутрин Лорелай обяви семейна тревога трета степен, тоест най-голямата. Каза, че до 15 май всички сили се посвещават единствено на моята подготовка; накара татко да се обади на своя началник, че заминава на село при тежко болния дядо Енчо (нищо му нямаше на дядо!), и когато свърши и това, поведе ни към москвича, като взе със себе си фотоапарата и пет касети лента.

Тръгнахме за Смолян.

А аз? Какво си мислите, че съм правил аз? Аз се оставих да вършат с мен каквото си искат. Бях плазмодий. Бях чучело, на което други движат ръцете и краката с канапчета. И вече не мислех нито за Черния Компютър, нито за „Камбанките“ и Милена, нито за Машината дори. Мислех само за срещата си с Росица на 15 май и за след това как ще я уча да плува в язовира, как една вълна ще я обърне и как аз ще се гмурна безстрашно към дъното и ще я измъкна на брега, и за награда тя ще ме целуне… И въздишах, и беше хубаво. Само че не знам да плувам…

До Смолян пътувахме цели пет часа без спиране и пристигнахме каталясали. Мами веднага се осведоми къде се намира паметникът на Орфей и сума време се въртяхме около него. Паметникът никак, ама никак не приличаше на оня Орфей, за когото Лорелай толкова ми беше разказвала. Оня Орфей беше красив като бог и свиреше на лира. Този Орфей тук също свиреше на лира, но беше един дълъг и кльощав като телен, и беше съвсем без коса.

— Че това ли ти е Орфей, бе? — изсмя се Лорелай саркастично (също интересна дума!). — Не Орфей, а концлагерист от Освиенцим е тоя тук. Язък дето бихме толкова път.

Въпреки това тя направи сума снимки на паметника, за „документация“, каза, като че той щеше да играе във филма.

Тръгнахме си обратно, без да обядваме дори. В Пловдив се отбихме в музея, за да проверим дали в него няма нещо за Орфей. Имаше. Една много красива и стара ваза от времето, когато траките са живели по тия места. Върху нея беше изрисуван Орфей. Седеше на едно парче скала, адски хубав и елегантен. Облечен беше в гръцка туника, свиреше на лира, имаше черна, къдрава коса и венче от горски цветя.

— Е, те това е Орфей! — рече удовлетворена Лорелай. И взе че изтрака на вазата цяла касета лента.

В къщи си бяхме чак привечер.

Първото нещо, което Лорелай направи, бе да заключи външната врата и да прибере ключа в джоба си, след което прибра и моя.

— Внимание! — викна тя. — До 15 май ни остават само девет дни. Това е най-важният период от нашия живот. През тия девет дни Енчо остава в къщи. Никакво мърдане на никъде. Само Цветан ще излиза на работа и на пазар и нищо повече! Този път не можем да позволим на враговете ни да нарушават мирния процес на нашата подготовка.

— А училище? — попита тати.

— Никакво училище! Енчо още не се е оправил от алкохолното отравяне. Вече съм уредила всичко с доцент Алексиев.

И така, значи, девет дни аз не мръднах от къщи. С изключение на един-единствен път, но за това ще разкажа по-късно. Това бяха адски дни, най-адските в моя живот, честна дума.

Лорелай ме будеше в шест сутринта, караше ме да правя физкултура като рипам на място по петдесет пъти с вдигнати ръце и се повдигам на лоста за тупане на черги по петнайсет пъти (за акселерация на растежа!). Сетне крачех с енциклопедии на главата, танцувах под звуците на грамофона валс, макар че мами не знаеше дали Орфей е танцувал валс, и чак после закусвахме.

Закусвах по мамината диета: лъжица извара, три листа марула и половин филийка препечен хляб… Умирах от глад, но нали трябваше да стана елегантен и ефирен като Орфей от вазата!… Аз обаче ставах дръглив като теления Орфей от Смолян. И тежах вече 47 кила!

След закуска свирех на китара, а в десет идваше Маестро, оня с тирантите на свлечените панталони. (Боби Китариста не се вестяваше, страхуваше се да не го погне татко заради онази работа с уискито.) Маестро отпиваше от алуминиевата бутилчица, дето я държеше в задния си джоб, притискаше разранените ми пръсти върху струните на китарата и повтаряше: „Още! Още! Още!“ и аз дрънках още и още…

В дванайсет Лорелай ме изкарваше на балкона с лице към слънцето, за да получа необходимия мургав цвят като на Орфей от вазата. И получавах аления цвят на светодиодите от компютъра в Бърлогата.

В дванайсет и половина почвахме вокализите: ааа-ооо-еее и така нататък. Усъвършенствувахме арията на Славея от Чатануга и песента на партизаните от „Пролетен вятър“. Докато пресипвах…

В един сядах да обядвам. Лорелай ми сервираше варен кервиз, две сурови чушки и половин чаша кисело мляко, след което лежах един час неподвижен, за да дам възможност на тялото да се акселерира. И хич не я беше грижа, че трябва да се храня усилено, както беше препоръчал доктор Алексиев, защото съм пубер… „След филма — казваше тя, — след филма.“ Имаше желязна воля.

В три идваше другарят Фалстаф. Както виждате, той не се отказа да ме направи артист, макар че все ругаеше лигавите кинозвезди. И за да взема акъла на изпитната комисия, започна да ме обучава да играя онази сцена от „Ромео и Жулиета“, в която Ромео заварва Жулиета бездиханна, и сам се отравя, сцената от която по-рано ме напушваше смях, защото дебелият Фалстаф хич не приличаше на четиринайсетгодишно девойче… Сега вече не се смеех. Влизах в гробницата, виждах Жулиета да лежи неподвижна, мятах се от горест, целувах я ужким по устата, после вадех от джоба си шишенцето с отровата, изпивах я и приплаквах:

За тебе, Любов!

О, честни аптекарю,

лекарствата ти действуват както трябва!

Целувайки, умирам!

И падах до Жулиета напълно мъртъв.

Та този етюд го репетирахме по десет пъти на час, десет пъти се мятах от мъка, десет пъти падах мъртъв, но Фалстаф не беше доволен, все викаше: „Не така, не така! Ти камък ли си бе, човек? По-трогателно! Трябва да разплачеш комисията, да я скъсаш от мъка и емоции. Още веднъж!“

Правех го още веднъж и още веднъж, ама на седмия път почвах да заеквам и вместо „За тебе, Любов“ казвах „За те-бе-бе лю-лю-лю…“. И не можех да свърша и пелтечех „бо-бо-бов…“. Фалстаф се ядосваше, тропаше с крака и изтичваше до кухнята да си вземе бира и суджук.

И за да разберете по-добре моите по-нататъшни злополучни премеждия, нека ви предупредя, че увлечени по „Ромео и Жулиета“, на нас не ни остана време да разучим етюда с чашата вода. Което беше фатално…

След като Фалстаф си отиваше, Лорелай ми четеше откъси от оперетата „Орфей в ада“ и от операта „Орфей и Евридика“ и дори изигравахме как извеждам Евридика от ада, как я поглеждам въпреки забраната на боговете и как тя умира. Мами играеше ролята на Евридика.

Когато свършвахме и тази част от подготовката, изгризвах един морков, за да се подкрепя, и почвах да преглеждам книгите, в които имаше разни сведения за Орфей. Да си кажа правичката, сега знам за Орфей почти толкова много, колкото за Машината… И за какво?…

В пет и половина репетирахме усмивката на Орфей — чаровната усмивка, с която е омагьосвал зверовете и растенията. Само че моята усмивка не беше чак толкова чаровна, защото веднага личеше счупения ми от удара на Жорж ковбоя зъб. Въпреки това Лорелай ме караше да разтягам устни в усмивка и да ги отпускам, да ги разтягам и отпускам, докато ме заболяваха бърните. Оттогава, когато срещна важен човек или се запознавам с някого, устните ми автоматично се усмихват чаровно и се отпускат нечаровно.

В шест часа, когато тати се връщаше от работа, мами го питаше защо още не е донесъл от ония инжекции за акселерация. Тати отговаряше, че няма намерение да прави експерименти със сина си, и тогава започваше кавгата. Лорелай викаше, че тати не ме обича, тати отговаряше, че тази нейна майчина любов към мен е гибелна, че тя ме превръща в идиотска марионетка, негодна да живее в сложния живот, който ни обкръжава, и други такива. Мами пък му крясваше, че животът, който ни обкръжава, е за ахмаците, нека те бачкат във фабриките и заводите, силните създават свой собствен живот, който стои над другия, и че аз, Енчо де, съм от силните, и че аз трябва да бъда подкрепен от родителите си, за да пробия своя път към звездните висини…

И така нататък, и така нататък…

Въпреки всички тия конфликти (тая дума я има по десет пъти във всяка вестникарска статия за империализма), тати не носеше инжекциите и, нека това ви го кажа под строга тайна, когато вечер си лягах адски уморен и гладен и със залепени уши, той идваше при мен и ми пробутваше в леглото я баничка, я геврек, я парче суджук, даже млечен шоколад с бадеми. Така че ако не съм умрял от глад, и още съм пубертетен да се благодаря на него… Лорелай се учудваше защо не слабея толкова светкавично, колкото се полага по нейната диета, и още повече намаляваше порциите ми…

Тоя режим го прилагах всеки ден. Да излизам, не можех, да се обаждам по телефона — също, защото мами беше заключила апарата в спалнята. Нямах понятие какво става с Черния Компютър, с Милена, с Кики. Понякога даже, когато нощем лежах капнал от умора, те ми се струваха неистински, като че никога не са съществували. Даже Росица ми се струваше недействителна.

На осмия ден бях готов — така поне твърдеше Лорелай. И тъкмо в този ден излязохме от къщи. За първи и последен път. Съвсем конспиративно, за да не ме види някой, ме закараха с колата до зъболекаря. Цял час той ми оправя счупения зъб, пробива го, пили го, пълни го, глади го. Бяха адски мъки. Накрая обаче зъбът беше като нов и вече можех свободно да се усмихвам напълно чаровно.

От зъболекаря отидохме право в магазин „Младежка мода“. Там Лорелай се рови половин час в закачалките с дрехи и накрая ми избра един бял панталон и една дълга, бяла риза, но с толкова тънка талия, че едва я закопчавах. Лорелай каза, че щом като в България не произвеждат туники, ще се задоволим с имитация на туника.

Прибрахме се в къщи, и мами, като взе стойката на гвардеец, ясно изрече:

— Е, сега можем вече да кажем, че основното е извършено. Остават ни още няколко дреболии. Енчо, ела с мен!

Вкара ме в банята, където бе вече приготвен един леген с някаква тъмна течност.

— Хайде, моето момче, дай си главата!

И ми боядиса косата, и от пепеляворуса тя стана черна като туш. После мами я суши със сушоара и накрая взе електрическата маша за фризиране марка „Сименс“, 220 волта, 22 вата, дето татко й я подари за рожденния ден, и така ми накъдри косата, че ми се образуваха букли навсякъде, чак над ушите и врата, и главата ми стана по-интересна от главата на Кики, която така много прилича на главата на Анджела Дейвис, негърката де.

Като ме видя фризиран, мургав, със здрав кучешки зъб и облечен в бялата полутуника, дето не можеше да се закопчава, Лорелай постави на главата ми едно венче, изплетено от пластмасови цветя. Сетне извади снимките, дето ги беше правила на Орфей в пловдивския музей и взе да ме сравнява критично с тях. Трябва да ви кажа, че си приличахме, само дето не бях облечен в истинска гръцка туника. Това беше голям успех на Лорелай в преобразуването на моята личност, както се изрази тя по философски.

— Готови сме! — каза тя. — Енчо е цял-целеничък Орфей и утре можем да се явим спокойно на изпита. Не вярвам друг кандидат да е постигнал такъв блестящ резултат. Остава ни последното нещо: името.

— Името? — попита татко, като се намръщи подозрително.

— Да, името на Енчо — отговори тя. — Трябва да го сменим.

— Че какво му е лошото на това име, бе Лоре?

— А какво му е хубавото, а? Енчо Маринов! Най-банално българско име. В него няма нищо артистично. Трябва да му измислим ново, възвишено име, та като се чуе само веднъж — да се запомни завинаги.

— Глупости на търкалета — изсмя се тати.

— Никакви глупости не са това! Ти да не мислиш, че Елин Пелин е истинско име? Псевдоним е това. А Яворов! А София Лорен? А Пол Нюман? А Павел Вежинов?

— Слушай, жена! — каза строго тати. — Не името прави човека, а човекът — името. Знаеш го Джузепе Верди, нали, великия италиански композитор, дето е написал „Травиата“ и „Аида“. Е, добре, какво значи на италиански Джузепе Верди? Йосиф Зеления! Какво ще кажеш? Йосиф Зеления! И това хич не му пречи да бъде пръв измежду първите. А Айнщайн значи Един Камък… Е?

— Да, да, да! — възрази веднага Лорелай, — но това е в културна Европа и Америка. А у нас? Я си представи един афиш и на него да пише: „Премиера на филма «Детството на Орфей». В главната роля Енчо Маринов!“ Как ти се вижда? Че кой ще се спре да прочете такъв афиш? Аз много разсъждавах върху този важен въпрос и смятам, че трябва да измислим на Енчо псевдоним.

Тати мълчеше и яростно си гризеше ноктите. Още малко и ще експлодира като водородна бомба от 500 килотона и ще превърне всичко в радиоактивни пепелища.

Аз също мълчах. Защото на мене моето си ми име много ми харесва — хем късо, хем звучно, и може да се чуе отдалече. Особено много ми харесва, когато нежно го произнася Милена от третия чин. Или Росица. Освен това Енчо се казва и дядо от село.

— Измислих! — извика Лорелай така силно, че ни стресна.

— Е? — попита тати гробовно мрачно.

— Измислих едно име, дето няма да промени много сегашното Енчо Маринов, и хем ще бъде артистично и възвишено, и хем ще звучи по американски. Чуйте: РЕНЧ МА̀РИНЪР, с ударение на МА… Ренч Ма̀ринър! Как ви се струва, а? Ренч Ма̀ринър, с ударение на Ма!

Тук вече тати не издържа и експлодира.

— Не, не и не! — завика той пискливо. — Не! Той си е Енчо Маринов и Енчо Маринов ще си остане! Така се казва баща ми, така се е казвал прадядо ми, че и пра-пра-прадядо ми, и никакви Ренчове и Маринери!

Мами така се уплаши от експлозията на тати, че не посмя да възрази. А аз само вдигах рамене. Вече ми беше все едно как ще се казвам — Енчо или Ренчо! Исках само да ям и да спя, да спя и да ям.

Конфликтът приключи без повече разправии, макар че от този ден за мами аз станах Ренч Ма̀ринър с ударението на Ма — мургав, чернокос и къдрав кандидат номер 12 за ролята на младия Орфей, 47 килограмов, ефирен и елегантен, годен да пренесе на главата си пет енциклопедии от мазето до тавана за две минути, което прави за един час 150 кила или за един работен ден от осем часа тон и двеста…

Преди да си легна, Лорелай ми залепи ушите с лейкопласт, нави ми косата в металическите ролки, с които спах, но не спах, а само се пазех да не се въртя много-много върху възглавницата.

На сутринта тя ме вдигна в шест, свали ми лепенките и ролките, облече ми новите панталони и бялата полутуника, даде ми една суха слива и потеглихме за София.

Пристигнахме в девет. Отидохме право в читалище „Възраждане“, като си мислехме пак, че ще бъдем първи.

Бяхме последни. Пред нас от партера до втория етаж на салона, където щеше да се състои прослушването, коридорите и стълбището бяха задръстени с другите кандидати и техните придружители.

Като видя тази навалица, тати веднага се чупи, като каза, че отива при един познат, за да гледа по телевизията полуфиналите по волейбол, дето се играят в нашия град. Мами и аз се наредихме на опашката.

И тогава я видях. Стоеше встрани само през двама души.

Росица!