Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (1)

Няколко предварителни думи, които обясняват защо в тази книга може да има грешки от музикално и филмово естество

Казвам се Боян Боянов, учител съм по география във Второ единно средно политехническо училище в нашия град, а по музика и кино съм кажи-речи нула. По математика и техника също, особено ако се сравня с колегата инженер Чернев, наричан любовно от учениците Черния Компютър.

Не че не обичам музиката. Напротив — обичам да гледам по телевизията нашата национална Лили как си разперва пръстите на ръцете като паунова опашка; харесва ми и нашият детски ансамбъл за песни „Златните камбанки“, в който, тук му е мястото да спомена, пее героят на тази книга Енчо Маринов. Но, признавам си чистосърдечно, природата ме е лишила от слух и глас, и когато понякога пропявам, хората около мен деликатно си запушват ушите.

Така стоят нещата и с киноизкуството. Е, ходя на кино, но тъй като не чета „Филмови новини“, не мога да ви кажа нищо за последния развод на кинозвездата X и за новата творба на режисьора Y. Трябва да подчертая обаче, че моите познания за филмопроизводството значително се разшириха след прочитането на Енчовия дневник.

Но време е да съобщя как се роди тази книга.

Беше късна майска вечер, навън ухаеха рози, аз преглеждах някакви дълги домашни. Звънна се. Отворих. На прага стоеше Енчо Маринов, ученик от 7^в, на който аз бях класен. Беше доста раздърпан, уморен и чорлав, но на лицето му имаше някакъв непознат досега израз на мъжествена решителност.

— Другарю Боянов, мога ли да вляза за малко при вас? — попита той.

Въведох го в кабинета си. Не го разпитах — вече бях в течение на някои от събитията, които се бяха разиграли с него през последните дни. А той, без да каже дума, извади изпод ризата си едно дебело снопче тетрадки и ги постави на бюрото ми. Бяха черни от сажди, сякаш са били държани в комин.

— Какво е това, Енчо? — попитах.

Той въздъхна и някак си автоматично се усмихна, при което показа счупения си десен кучешки зъб:

— Онова, за което говорихме миналата седмица, другарю Боянов. Моите душевни премеждия, които обещах да ви опиша, но не успях да ви ги пратя, защото мами ме задържаше в къщи като затворник. Това е Съчинение за моя живот.

— Нещо като мемоари, а?

— Не знам, другарю Боянов, може да са мемоари. В тях пиша и за моето участие в „Камбанките“, и за това — как станах кинозвезда и как се превръщам в Мъж с главно М и как искаха да ме акселерират… Предавам ви ги, та ако някога… мм… не се върна, всички мои приятели от класа, Милена от третия чин, Кики Бръмбазъка, а също и Черния Компютър, инженер Чернев, де, да знаете какво се е случило с мен през моя кратък живот и така нататък… Нали сме приятели, другарю Боянов?

— То се знае, Енчо — отвърнах, изненадан от гробовните му думи. — Твоето доверие ме ласкае. Ала наистина не разбирам: та ти отиваш да играеш във филм, ще те гледа цялата страна, защо си така омърлушен?

Енчо пак въздъхна и този път начупеният му и дрезгавичък пубертетен глас едва не се превърна в ридание:

— Вие го прочетете и ще видите… — И побърза да добави: — Но, като го прочетете, моля ви се, поправете го тук-там. Аз, нали знаете, по български съм зян, имам тромбе и бъркам членуването, а понякога и времената и пряката реч.

— Дадено, Енчо! — рекох великодушно. — Ще го поправя, макар че не съм кой знае какъв стилист. Но ти да не си решил да ставаш и писател?

При този мой въпрос той пак въздъхна, този път с трагични нотки и обясни:

— Мами казва — не писател, а сценарист, но чак след като стана кинозвезда, а после и режисьор. Тя казва, че най-хармоничната личност днес трябва да бъде едновременно кинозвезда, сценарист и режисьор. Те са най-прочути и печелят най-много пари… Но аз… аз… — той прехапа устни и млъкна. В очите му се появиха сълзи.

— Добре, Енчо, не се тревожи…

— И не ги давайте на никого да ги чете… поне засега…

— Бъди спокоен, няма да ги дам.

Той пак се усмихна механично като манекен, който демонстрира пред публика последните моди. По-рано нямаше такава кретенска усмивка.

— Е, аз да си вървя — промърмори той.

— Да — казах, — върви. Късно е вече. У вас ще се безпокоят.

Той си тръгна.

Можех ли тогава да предположа къде?

На другия ден седнах и се заех с тетрадките. Премахнах доста грешки от езиково естество (някои оставих — не зная грешки ли са, или Енчови особености), разделих разказа на глави и им сложих подзаглавия. Всичко друго оставих така, както е написано лично от Енчо, включително подчертаните изрази, включително музикалните, филмови и технически термини, за точността на които не гарантирам.

Оставих още и ония присъщи на Енчовата възраст езикови белези, израз на двойнственото му отношение към действителността. Сами ще установите как на места погледът му към живота е ту на момче, ту на юноша. Нали Енчо е вече на превала между тия две възрасти и е на път да се превърне в Мъж с главно М?

Ръкописът беше готов чак след два месеца. Автора му обаче видях само три дни след като ми връчи тетрадките и то при много драматични обстоятелства. Но това е вече друга история, която ще разкажа след като се запознаете с неговото собствено животоописание.

И тъй — думата има Енчо Маринов.