Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)
Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София


Няколко предварителни думи, които обясняват защо в тази книга може да има грешки от музикално и филмово естество

Казвам се Боян Боянов, учител съм по география във Второ единно средно политехническо училище в нашия град, а по музика и кино съм кажи-речи нула. По математика и техника също, особено ако се сравня с колегата инженер Чернев, наричан любовно от учениците Черния Компютър.

Не че не обичам музиката. Напротив — обичам да гледам по телевизията нашата национална Лили как си разперва пръстите на ръцете като паунова опашка; харесва ми и нашият детски ансамбъл за песни „Златните камбанки“, в който, тук му е мястото да спомена, пее героят на тази книга Енчо Маринов. Но, признавам си чистосърдечно, природата ме е лишила от слух и глас, и когато понякога пропявам, хората около мен деликатно си запушват ушите.

Така стоят нещата и с киноизкуството. Е, ходя на кино, но тъй като не чета „Филмови новини“, не мога да ви кажа нищо за последния развод на кинозвездата X и за новата творба на режисьора Y. Трябва да подчертая обаче, че моите познания за филмопроизводството значително се разшириха след прочитането на Енчовия дневник.

Но време е да съобщя как се роди тази книга.

Беше късна майска вечер, навън ухаеха рози, аз преглеждах някакви дълги домашни. Звънна се. Отворих. На прага стоеше Енчо Маринов, ученик от 7в, на който аз бях класен. Беше доста раздърпан, уморен и чорлав, но на лицето му имаше някакъв непознат досега израз на мъжествена решителност.

— Другарю Боянов, мога ли да вляза за малко при вас? — попита той.

Въведох го в кабинета си. Не го разпитах — вече бях в течение на някои от събитията, които се бяха разиграли с него през последните дни. А той, без да каже дума, извади изпод ризата си едно дебело снопче тетрадки и ги постави на бюрото ми. Бяха черни от сажди, сякаш са били държани в комин.

— Какво е това, Енчо? — попитах.

Той въздъхна и някак си автоматично се усмихна, при което показа счупения си десен кучешки зъб:

— Онова, за което говорихме миналата седмица, другарю Боянов. Моите душевни премеждия, които обещах да ви опиша, но не успях да ви ги пратя, защото мами ме задържаше в къщи като затворник. Това е Съчинение за моя живот.

— Нещо като мемоари, а?

— Не знам, другарю Боянов, може да са мемоари. В тях пиша и за моето участие в „Камбанките“, и за това — как станах кинозвезда и как се превръщам в Мъж с главно М и как искаха да ме акселерират… Предавам ви ги, та ако някога… мм… не се върна, всички мои приятели от класа, Милена от третия чин, Кики Бръмбазъка, а също и Черния Компютър, инженер Чернев, де, да знаете какво се е случило с мен през моя кратък живот и така нататък… Нали сме приятели, другарю Боянов?

— То се знае, Енчо — отвърнах, изненадан от гробовните му думи. — Твоето доверие ме ласкае. Ала наистина не разбирам: та ти отиваш да играеш във филм, ще те гледа цялата страна, защо си така омърлушен?

Енчо пак въздъхна и този път начупеният му и дрезгавичък пубертетен глас едва не се превърна в ридание:

— Вие го прочетете и ще видите… — И побърза да добави: — Но, като го прочетете, моля ви се, поправете го тук-там. Аз, нали знаете, по български съм зян, имам тромбе и бъркам членуването, а понякога и времената и пряката реч.

— Дадено, Енчо! — рекох великодушно. — Ще го поправя, макар че не съм кой знае какъв стилист. Но ти да не си решил да ставаш и писател?

При този мой въпрос той пак въздъхна, този път с трагични нотки и обясни:

— Мами казва — не писател, а сценарист, но чак след като стана кинозвезда, а после и режисьор. Тя казва, че най-хармоничната личност днес трябва да бъде едновременно кинозвезда, сценарист и режисьор. Те са най-прочути и печелят най-много пари… Но аз… аз… — той прехапа устни и млъкна. В очите му се появиха сълзи.

— Добре, Енчо, не се тревожи…

— И не ги давайте на никого да ги чете… поне засега…

— Бъди спокоен, няма да ги дам.

Той пак се усмихна механично като манекен, който демонстрира пред публика последните моди. По-рано нямаше такава кретенска усмивка.

— Е, аз да си вървя — промърмори той.

— Да — казах, — върви. Късно е вече. У вас ще се безпокоят.

Той си тръгна.

Можех ли тогава да предположа къде?

На другия ден седнах и се заех с тетрадките. Премахнах доста грешки от езиково естество (някои оставих — не зная грешки ли са, или Енчови особености), разделих разказа на глави и им сложих подзаглавия. Всичко друго оставих така, както е написано лично от Енчо, включително подчертаните изрази, включително музикалните, филмови и технически термини, за точността на които не гарантирам.

Оставих още и ония присъщи на Енчовата възраст езикови белези, израз на двойнственото му отношение към действителността. Сами ще установите как на места погледът му към живота е ту на момче, ту на юноша. Нали Енчо е вече на превала между тия две възрасти и е на път да се превърне в Мъж с главно М?

Ръкописът беше готов чак след два месеца. Автора му обаче видях само три дни след като ми връчи тетрадките и то при много драматични обстоятелства. Но това е вече друга история, която ще разкажа след като се запознаете с неговото собствено животоописание.

И тъй — думата има Енчо Маринов.