Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (12)

1. Първи стъпки и първи неприятности

Когато на другата сутрин се събудих, Лорелай вече шеташе из къщи и пееше ария от „Славеят от Чатануга“, и стените се тресяха от нейния глас.

— Хайде, мързеливци, ставайте! — викаше тя. — Чака ни работа.

Мързеливците бяхме тати и аз. Както и да е, станахме, и когато седнахме да закусваме, Лорелай каза:

— Часът е седем. От тази минута аз обявявам тотална мобилизация на семейните сили и започваме изпълнението на план-програмата „Орфей“.

— Какво ще рече това? — попита тати, като си четеше вестника.

— Това ще рече, че най-напред ти и аз взимаме едномесечен отпуск.

— Ама нали си пазим отпуската за през лятото?

— Никакво лято! — категорично отсече Лорелай. — Сега, само сега. През лятото няма да сме вече нужни на Енчо… Тогава той ще снима…

В този момент косата ми, твърдата ми като четка коса, настръхна — ще ми пропадне лятото, това е! Лятото, дето всяка година си го прекарвам на село при дядо Енчо! Лятото, дето се катеря до върха на Зелената чука, къпя се във вира на реката, вдигам хвърчила над полето, ям до насита круши, ходим с дядо да напояваме бостана, колим дини, берем царевица и я печем на жар, и после спим под ореха и ако потрябва, отиваме да поправим трактора на текезесето, защото и на дядо Енчо всичко му иде отръки… Кеф!… А сега мами иска да ме лиши от всичко това! Мами, не! Моля ти се, недей!

Но, разбира се, аз не казах това, нали съм плазмодий. Само тати каза:

— Мене, Лоре, няма кой да ме пусне сега в отпуск. Шефът е със счупен крак и аз го замествам.

— В такъв случай ще се постараеш да бъдеш на наше разположение през всяко време на деня и нощта. А когато шефът ти проходи, веднага се махаш от работа.

— А ти? — попита тати.

— Аз вече написах молбата си за неплатен отпуск.

— Неплатен отпуск? — разтревожи се тати. — Ама ти разбираш ли, че ще хлътнем финансово? Вноски за апартамента, вноски за нова кола, вноски за цветен телевизор…

— Стига! — каза величествено Лорелай. — Можем да минем и без нова кола, нашата си е добра. А цветен телевизор ще си купим, когато Енчо получи първия си хонорар.

— И с какво ще живеем до тогава? — питаше все по-тревожно тати.

— Ще изтеглиш парите си от спестовната каса. Ще ни трябват средства за учители, дрехи, пътувания до София и другаде…

— И да останем без пукнат грош, така ли? — Тати скочи от стола и тръгна да си върви. — Не, не и не! Парите в банката не пипам!

— Да, да и да! — отвърна мами. — Можеш да бъдеш напълно спокоен: само след два-три месеца ще си ги върнеш твоите мизерни стотинки с двойна лихва. Нямаш ли доверие в своя син? И не си ли слушал как стават тия работи? Най-напред той играе Орфей и прави страхотно впечатление у нас и в чужбина. Друг режисьор го взима веднага за своя следващ филм. После го ангажира трети режисьор и накрая току-виж го зърнал някой холивудски продуцент, и тогава сбогом-довиждане немотия, пощенски гишета, аптечни складове… Видя ли Росица Петрунова, онази, малката с патешкия глас? В четвърти филм ще играе вече, има си собствени спестявания, по чужбина хойка, а е едно нищо и никакво кюфтенце в сравнение с нашия Енчо… Хайде, хайде, Цецо, вади спестовната книжка! А ти, сине, идваш с мен. Отиваме при директора ти да искаме да те освободят за две-три седмици.

Тук вече тати не издържа и избухна като атомна бомба:

— Ама ти с ума ли си? — завика той. — Как така да го освободят? Та той има да поправя двойки и тройки! Сега е краят на срока и не бива да губи нито ден.

Мами се засмя съвсем пренебрежително:

— Че коя кинозвезда ти гледа училището, бре Цецо? Хабер си нямат киноартистите колко прави две по две, а цял свят ги знае и добри пари печелят… Хайде, стига сме бъбрили! Всяка минута е скъпа.

И ме грабна за ръка, и ме повлече навън.

Тати остана зад нас и тъжно подсмърчаше, като че ли ме водеха на заколение в кланицата.

Най-напред се отбихме в пощата, Лорелай влезе при началника и му даде заявлението си за отпуск, като му обясни, че й предстои един много тежък месец, от който зависи бъдещето на семейството й, и каза още, че в скоро време ще му се отплати с нещо много интересно, но не обясни с какво, а началникът каза, добре, тъй да е, с нетърпение ще чакам благодарността ти. Така Лорелай получи един месец неплатен отпуск. А когато я запитах с какво ще се отплати на началника, тя промърмори нещо разсеяно, като че имаше нещо смешно на ум, но после обясни, че ще му даде безплатен билет за премиерата на моя филм.

Оттам отидохме в училище. Всички си бяха вече в клас и ние влязохме първо при директора. Мене изведнъж ме сви стомахът: тоя директор беше адски свиреп и особено много гонеше участниците във войната между момчетата и Женското царство. Мами обаче веднага го усмири със своята чаровна усмивка.

— Другарю директор, идваме при вас с една голяма молба — каза тя.

— И каква е тя? — попита той.

— Моят Енчо напоследък никак не е добре. През зимата той изкара силен бронхит и сега дробовете му не са в ред. Моля да му разрешите да отсъствува три-четири седмици, за да го полекуваме в къщи.

— Имате ли медицинска бележка? — попита той и ме изгледа по детективски, също като Кики Бръмбазъка, когато иска да прочете нещо секретно в душата ми.

— Не, не… нали знаете… — започна Лорелай, но директорът я прекъсна.

— Без медицинска бележка не мога да освободя никого!

— Но моят Енчо е много-много болен! — завайка се Лорелай. — Погледнете разбитата му устна. Той нито може да се храни, нито да говори.

— Не ми изглежда чак толкова болен — намръщи се директорът. — А устната му е навярно ударена при бой в класа. Ще взема да разгоня аз тоя седми ве клас, че до гуша ми е дошъл с тия вечни войни и побоища. Довиждане!

И се зачете в някакви тетрадки.

Тогава мами ме изведе навън и ядосано промърмори.

— Е, да, такива са съвременните педагози. Пет пари не дават за здравето на своите възпитаници. Само уроци, уроци, уроци, видиотяват децата с логаритми и формули, а после се чудим, че младото поколение линее.

И отидохме право в поликлиниката. Най-напред, като изпреварихме цяла опашка от баби и старци, се промъкнахме в кабинета „Уши-нос-гърло“ и мами обясни, че имам фаринголарингит. Лекарят ме прегледа с фенерче и заяви, че гърлото ми е напълно в ред и че дори рядко е виждал такива чисти гласни струни, а на разбитата ми устна залепи едно пластирче и готово. Мами беше доволна от похвалата, но понеже не получихме бележка, влязохме при „Вътрешни болести“:

Там докторът дълго ми натиска корема, кара ме да дишам и да не дишам, и накрая каза, че съм съвсем здрав, макар че има съмнение за слаби черва, и предписа на мами да ми готви повече варени храни и по-малко пържени. И пак не даде медицинска бележка.

И все така, като изпреварвахме опашките и си навличахме хокането на бабите, ние се шмугвахме в разни други докторски кабинети.

Очният лекар каза, че очите ми са в нормално състояние.

Кожният — че имам чиста и мека кожа като на бебе.

Зъболекарят — че нямам нито един развален зъб. И така нататък.

Влязохме и при хирурга, дето тогава ме лекува от ръждясалия гвоздей и ми би инжекцията против тетанус. Той ме прегледа и като ме тупна весело, каза, че всичко е в ред, че белег дори не е останал от операцията, и хайде, довиждане. И не ни даде бележка.

Лорелай побесня от яд. Взе да вика наляво и надясно в коридора на поликлиниката, че у нас няма никакво свястно медицинско обслужване, че ще се оплаче в Министерството на народното здраве, и се бутна в една телефонна кабина и завъртя номера на тати.

— Слушай! — извика тя. — Не искат да дадат бележка на сина ти.

— Ами, да — отговори тати. — Щом като си е здрав и читав…

— Дали е здрав и читав знам само аз! — продължи тя. — А ти по-добре позвъни на доцент Алексиев от градската болница.

— Не мога.

— Можеш, можеш! Колко пъти ти праща той хора за лекарства!

— Тия хора са наистина болни.

Тогава Лорелай охна сърцераздирателно, като че болната беше тъкмо тя:

— Божичко, какъв мъж съм имала аз! Такава ли помощ ще оказваш на нашия Орфей?

— Слушай, Лоре…

— Лорелай! — поправи го тя.

— Добре, де, Лорелай! Виж какво, аз мисля, че сега най-добре е да пратиш детето на училище, а довечера ще си поприказваме по-обстойно по въпроса за Орфей — и затвори телефона.

Лорелай едва не разби кабината, толкова беше разярена. Сигурно повечето телефонни кабини в нашия град и даже в София са разгромени от такива разгневени жени.

— Енчо, момчето ми — каза тя, — бягай сега на училище, а после ще оправим и тия твърдоглави доктори. И никакви приказки за филма!

— Да, мамо — казах послушно.

— И няма да тичаш, няма да се изпотяваш и гледай да се измъкнеш от физкултура.

— Да, мамо.

— И няма да лапаш щяло и нещяло! И няма да се влачиш с разни ми ти бръмбазъци! И никакво губене на време с оня завеян Черен Компютър, дето ти мъти мозъка.

— Да, мамо — отговорих аз послушно, но в себе си знаех, че за Черния Компютър няма да я послушам. Попитах: — А какво да правя със „Златните камбанки“? Днес имаме сбирка.

— Напускаш „Камбанките“ и точка!

— А записа, дето ще го правим в Балкантон? Нали пея соло?

— А, виж, за това не бях помислила. Хубаво е да имаме една готова плоча, когато се явим на втория изпит. Я виж там, разузнай, и тогава ще решим окончателно. — Тя ме целуна по челото. — А сега трябва да вървя, че ми предстои куп работа. Ще се видим в къщи. Не закъснявай! Чао!

И Лорелай хукна към градската библиотека.

Аз пък хукнах към училището. Но там петият час вече свършваше и аз не влязох. Срам ме беше.