Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (11)

10. Краят на един тревожен ден и край на първа част на мемоарите

Като ме видя, Лорелай изписка панически:

— Защо закъсняваш? Не знаеш ли, че имаме работа с тебе?

Скрих ръцете си зад гърба — бяха черни от смазка, и отговорих:

— Ами, бях на кино.

— На кино в този час?

— Да, с Кики Бръмбазъка, и гледахме „Крамер срещу Крамер“ — излъгах аз наполовина.

— „Крамер срещу Крамер“ не е за деца! Освен това омръзна ми този твой Кики. Той ще те провали. Зарежи го ти него, зарежи всичките си другарчета, дето те отклоняват от голямата цел. Сега пред тебе стоят други важни неща и нямаш време за губене с неграмотни бръмбазъци.

— Той не е неграмотен, мами — казах смело. Не можех да позволя да обиждат моя пръв приятел.

Както виждате обаче, моята храброст спира до тук. Защото сигурно сте забелязали, че аз съм колеблив човек. Все се колебая. Тати твърди, че нямам нито сили, нито смелост да казвам „да“, когато трябва да се казва „да“, нито да казвам „не“, когато трябва да се казва „не“, особено когато насреща ми е мами. Тати е съвсем прав. Ако в този момент имах капка смелост, трябваше да се провикна:

— Мами, слушай ме добре! Аз не знам дали трябва да стана киноартист, защото не чувствувам в себе си способности за киноартист. Аз искам да стана конструктор на машини, защото знам, че способности за това имам. И ми е адски панически да играя пред публика с тия щръкнали уши, защото тогава стомахът ми се свива даже без сини сливи и сурови яйца, и ми се схваща езикът и почвам да пелтеча…

Но не произнесох тия достолепни думи, а само сърцераздирателно въздъхнах и отидох да си измия ръцете. И вече на мивката ми дойде фаталната мисъл, че не съм произнесъл тия думи не само защото съм безхарактерен плазмодий, а и защото все пак малко ми се иска да стана киноартист, но не за да играя във филма, а за да мога да виждам Росица с трапчинките. Особено ако аз бъда Орфей, а тя Евридика…

Това е истината. Признавам си я чистосърдечно.

Седнах да вечерям. Мами се настани до мене и докато ме наблюдаваше как ям, за да не се тъпча много, заговори:

— Чувай, Енчо, моето момче! Удари нашият час. Пред нас има четири седмици. Те никак не са много, но като познавам себе си, уверена съм, че ще постигнем крайната цел.

— Идеала ли? — попитах, като си спомних думите на Черния Компютър за идеала и за битките по пътя.

— Точно така, идеала! — потвърди мами.

Тук се обади тати, който седеше пред телевизора и ужким гледаше, но в действителност слушаше нашия разговор:

— И какъв е той, този твой идеал, Лоре?

— Орфей! — отговори тя тържествено. — Идеалът ни е Орфей. Енчо трябва да бъде Орфей във филма.

— Абе какъв Орфей е нашият Енчо! — изсмя се жлъчно тати. — Лично ти си чула какви изисквания имат кинаджиите към кандидатите за ролята на Орфей.

— Е, та какво? — застреля го мами с поглед. — Да не би моят син да е Квазимодо?

Квазимодо е оня грозен гърбушко от книгата „Парижката света Богородица“, дето съм я чел три пъти. Адски е хубава.

Лорелай продължи да говори, като ме разглеждаше критично:

— Е, напоследък малко е понапълнял, но аз ще го оправя. Знам една диета за бързо отслабване, за десет дни — пет кила. А ти, Цветане, се поразрови в твоите складове и виж там няма ли някакво средство за ускорен растеж на децата.

— А бе, има някакви инжекции за акселерация, швейцарски са, по-точно те са за по-правилен обмен на веществата — промърмори тати, — но виж, лицето му не можеш да промениш. Нито пък ушите.

— Какво да се прави, като се е метнал на тебе! — засмя се ехидно Лорелай. — Въпреки това ще променя лицето му. Ако потрябва и на козметична операция ще го подложа. Всички киноартисти в Холивуд си правят такива операции. Я си изправят носа, ако е гърбав, я си разширяват очите, ако са малки, а ушите… дребна работа…

Обзе ме ужасна паника. По-лани, когато седнах на ръждясалия гвоздей и ми биха инжекция против тетанус, замалко не припаднах от страх. А сега… лицето! очите! ушите!… Оставих яденето и станах, но мами ме задържа и продължи да излага своя план за Орфей:

— И тъй, първо: Орфей трябва да умее да пее. Добре, Енчо пее не по-лошо от Робертино Лорети. Второ, Орфей трябва да умее да танцува. Ще науча Енчо да танцува. На времето, когато исках да вляза в Старозагорската опера, аз танцувах божествено.

Тати пак възрази:

— Но Енчо не знае да свири нито на китара, нито на арфа.

— Голямо чудо! Ще му взема учители и след месец не само на китара и арфа, но и на флейта ще свири. Той ми е генийче. На арфа ли е свирил Орфей?

— Не знам, не съм чел биографията на Орфей — каза тати. — Но на паметника му в Смолян той свири на нещо.

— Трябва някой ден да прескочим до Смолян и да се запознаем отблизо с физиономията на онзи Орфей. А за живота му, и за неговите връзки с Евридика ще прочетем в книгите… Още утре… — Обърна се към мене и строго произнесе: — И тъй, утре почваме! И ще покажем на света кой е Енчо Маринов и коя неговата майка! Хайде сега иди да спиш. Защото само след дванайсет часа пристъпваме към изпълнението на план-програмата „Орфей“.

Като си легнах, мами влезе в стаята ми и каза, чакай, сега ще направим една малка операцийка. И ми залепи ушите с лейкопласт, че да не стърчат поне през нощта.

Почаках, докато мами заспи, и се качих на тавана в моето Орлово гнездо. Нахраних и напоих Кока Мери и направих опит да я хипнотизирам, но този път тя не се поддаде на моите научни усилия за приспиване и взе да протестира, че я будя така ненадейно. Очевидно вътрешните ми душевни сили бяха изтощени от тежкия ден. Оставих Кока Мери на мира и си помислих дали да пусна позивни сигнали на МП-2, но и от това се отказах. Бях без воля.

И много самотен… Милена от третия чин ми беше сърдита; Кики Бръмбазъка се държеше с мене надменно, загдето не му разкрих своята тайна; Черния Компютър беше тъжен, защото чувствуваше, че го напускам, а Росица с трапчинките беше някъде далече и едва ли й минаваше през ума, че на този свят съществува някой си Енчо Маринов, който в този момент си мисли за нея и драматично и нежно въздиша.

Върнах се в стаята и си легнах. И сънувах, че най-напред ми бият инжекция за по-бърза акселерация, и аз толкова светкавично се акселерирам (ех, че трудно произнасям тази пуста дума!), че ставам висок колкото телевизионната кула. После ми изправят носа, като го изпилват с пила брусовка, после ми разширяват очите, като ги разтягат с пружини, и накрая ми подрязват ушите с ножица, за да не стърчат чак толкова много…

— Помоощ! — запищях аз с всички сили.

Ала, уви, никой не ме чу и никой не ми се притече на помощ в тази трагична за мене нощ. Аз даже не можах да се чуя, защото ушите ми бяха залепени с лейкопласт…