Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (15)

4. Експлозия в 7^в клас

Звънецът вече звънеше за първия час, когато бързо отворих вратата и се втурнах в клас.

И нещо ме фрасна по лицето. Нещо меко и лигаво, което експлодира като снаряд между очите ми. За малко да загубя съзнание и даже усетих в устата си вкуса на снаряда и неговата миризма, макар че в първия миг не можах да отгатна какъв е той по състав. Обикновено използуваме скапани ябълки и миризливи яйца, но този път не беше нито ябълка, нито яйце.

И заедно с удара избухна ужасен всеобщ рев на женски триумф.

Когато отворих очи, видях как цялото Женско царство се кикоти. Кикотеше се и Милена от третия чин и черните й очи на Кармен изхвърляха гневни пламъци, които замалко не ме опожариха.

Сокът от лигавия снаряд се смъкна върху устните и брадата ми. Лизнах го: беше отвратителен гнил домат. Той се стече надолу към бялата ми риза и още по-надолу към панталоните и оттам на пода.

Момичетата продължават да се кискат. Момчетата — не. Те даже гледаха смъртоносно Женското царство, а Кики Бръмбазъка изтича към мен и като най-верен приятел забърса лицето ми. Тогава момичетата заскандираха:

— До-лу Ен-чо! До-лу Ен-чо! До-лу пре-да-те-ля!

Една тежка чанта се стовари върху Милена, тя пък отправи към последния чин на момчетата торбичката си със сандвичи. Оттам й отговориха със залп от книжни фунийки с бойни глави от дъвка. Момичетата отвърнаха с картеч от моливи и химикалки, и след пет секунди целият клас закипя. Във въздуха хвърчаха кутии за пергели, тетрадки, гуми и даже кифли и гевреци, дето си ги купуваме от бюфета за закуска.

Аз стоях пред вратата, бършех лицето си от гадния домат и идиотски наблюдавах схватката, защото нямах никакво оръжие под ръка. Пък и бях адски изненадан от неочакваното нападение.

В този момент влезе Черния Компютър. Като ме видя целия облян от червен, вонящ доматен сок, той се спря като закован. В същия момент битката замря, но на пода останаха да се търкалят чанти, моливи, кифли, фунийки и други подобни муниции.

Дълго-дълго той стоя неподвижен, разглеждаше ме, разглеждаше момчетата и момичетата, снарядите на пода и клатеше тъжно глава, като че бяхме не ученици, а глупави прасета, дето се върдалят в кални локви… После пристъпи напред, подритна една чанта и каза:

— А пък аз мислех, че сте се вразумили. Пак ли трябва да идва директорът и да прави размествания в класа?

В отговор Женското царство се разписка:

— Той е виновен! Енчо!… Той!… Той е предател!

Само Милена от третия чин не пискаше. Седеше мирно и кротко, като че беше истинска светица от иконите на Рилския манастир. Но аз много добре знаех, че главен организатор на днешното нападение на Женското царство е само Милена: тя ми отмъщаваше заради вчерашния конфликт с „Камбанките“.

Черния Компютър въздъхна и рече:

— А сега приберете тази смет! Ти, Енчо, иди да се измиеш.

Измих се в тоалетната, но червените петна по ризата останаха.

Като се върнах, всичко беше прибрано, мърсотията от доматения снаряд разчистена, момичетата и момчетата седяха мирно и чакаха Черния Компютър да почне да ни мъмри. Но той не ни мъмри. Той никога не ни мъмри. Само тъжно попита:

— Е, сега, ще ми обясните ли какво точно се е случило, че сте превърнали класа във Ватерлоо?

Всички мълчахме. Той подхвана:

— Впрочем — какво е Ватерлоо и къде се намира то? Струва ми се, че този въпрос го изучавате тъкмо тази година. Който ми отговори, ще получи шест за срока по трудово, макар че той няма пряка връзка с нашия предмет.

Аз си глътнах гръкляна: забравил бях окончателно какво е Ватерлоо — по история имам цафе. Но много ръце се вдигнаха, най-високо ръката на Кики Бръмбазъка. И без да чака покана той бързо отговори:

— Ватерлоо е една местност в Белгия, дето френският император Наполеон I е бил разгромен от англичаните. Оттогава Наполеон престанал да бъде император и бил заточен на остров Света Елена до края на живота си.

Знам, че Кики всеки ден чете дебели енциклопедии и знае по азбучен ред всички велики хора от историята. Аз обаче си слагам енциклопедиите на главата, за да тренирам да крача ефирно…

— Отлично, Кириле! — похвали го Черния Компютър. — Нека се надяваме, че и днешната ви битка ще е последна, за да не става нужда да заточаваме някой тукашен Наполеон извън училището. Е, сега, все пак, ще ми обясните ли на какво се дължи битката?

Тогава се изправи Милена от първия чин, онази, дребната, със сините очи, която тайно си черви устните, и категорично заяви:

— Наказахме Енчо Маринов, задето е предател. А момчетата го защитиха, без да имат право да го защитят.

— И кого е предал Енчо Маринов? — попита той.

Никой не отговори на този детективски въпрос, но всички погледи се отправиха към Милена от третия чин. И тя се изчерви като домата, с който ме обстрелваха.

— Добре — каза Черния Компютър, — виждам, че никой не желае да ми обясни, кого е предал Енчо Маринов. Може би самият той ще ми го каже. Енчо, ела след часа в учителската стая.

И той започна урока, но този път не чух почти нищичко от него, макар че Черния Компютър разказа за историята на труда, дето е превърнал маймунската лапа в човешка ръка, а човешката ръка от своя страна е спомогнала да се създаде всемогъщият човешки мозък.

След часа тръгнах към учителската стая. Когато минавах покрай третия чин, Милена свирепо изсъска:

— И да не си посмял да ме издадеш!

Разговорът с Черния Компютър беше кратък. Най-напред той поиска да му покажа пръстите на ръцете си.

— Какво значи това? — попита той, като видя раничките. — Какво се е случило с божествената човешка ръка, която способствува за създаването на мозъка на Хомо Сапиенс^[1]?

Мълчах. Никак не исках да му призная за китарата и за Маестро. Пък навярно и мозъкът ми бе пострадал от раничките на ръцете…

— И кого си предал? — попита ме пак той.

Пак мълчах. И пак сумтях като повреден струг. Защото, макар завчера да му бях признал разни мои тайни, не можех сега да му разкрия, че в София съм се запознал с едно момиче, наречено Росица, че то има кафяви кадифени очи, че оттогава все за нея мисля и че навярно и заради нея съм напуснал „Камбанките“, защото искам да бъда с нея във филма.

Тогава Черния Компютър тихо прошепна и очите му съвсем не горяха с температура от 42 градуса по Целзий, а обратно — бяха студени и мрачни:

— Енчо, аз нямам намерение да те насилвам, за да ми кажеш истината. Не зная дали си предал някого. Но ако наистина съществува предателство, ще бъда безкрайно нещастен. Защото, набий си това добре в главата, Машината се прави с чисти ръце. Шмекеруването не води до никъде, особено пък ако гониш Идеала на Перпетуум Мобиле… Същото е и в изкуството. Творецът трябва да има чисти ръце, иначе на сцената, на екрана, в книгата се получава непоносим фалш. Почтеност към себе си, почтеност към другите — това е изискване номер едно при всяка професия… — Помълча и пак добави: — Защо не ми кажеш какво точно те мъчи?

И вече щях да му разкрия моите душевни премеждия, когато внезапно той се разтрепера и взе да гълта своите хапове. Поисках да му помогна, но той ми даде знак да си вървя.

Отидох си. Без дори да кажа довиждане.

Беше ми адски криво. И си мислех за чистите ръце.