Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (23)

2. Душевни премеждия преди втория кръг

Познах я веднага, макар че косата й беше станала по-дълга и трапчинките на бузите — по-дълбоки. До нея стоеше майка й. Не ме забелязаха.

Въпреки че отдавна не бях правил опити с хипноза — нали Кока Мери беше починала скоропостижно и нямаше с кого да се упражнявам — реших да хипнотизирам отдалече Росица и й внуша да се обърне към мен. Отправих очи към нея, събрах цялата си воля в тях и започнах да си повтарям на ум: „Росе, обърни се към мен! Росе, обърни се!“

Представете си — сполучих! Росето престана да говори, взе да мърда неспокойно, като че я сърбеше тилът от моя поглед, и накрая се обърна към мен с учудените си кафяви кадифени очи. И ме погледна.

Погледна ме, но не ме позна. Гледа ме, гледа ме, гледа ме цяла минута, като че ме виждаше за първи път в живота си, после побутна майка си за лакътя, посочи ме с глава и взе да се подхилва. Отначало помислих, че се хили на някого зад мен, но не, хилеше се на мен! Като че бях някакъв палячо. Майка й също се поусмихна, като ме разглеждаше от къдравата глава до белите ми обувки. Изведнъж обаче тя забеляза мами и се провикна:

— Я виж кой е тук! Другарката Маринова! Здравейте, другарко Маринова! Как сте!

Лорелай тутакси се усмихна чаровно и отговори:

— Благодаря, добре, другарко Петрунова. А вие как сте?… Ааа, ето и Росица! Колко е пораснала! Браво, браво! Е, готови ли сте за втория кръг? — И мина към тях, като ме дръпна подире си.

— А къде е вашият Енчо? — попита другарката Петрунова.

— Енчо ли? — засмя се Лорелай артистично. — Права сте, няма го вече старият Енчо… Сега тук има само Ренч! Ренч Ма̀ринър! Запознайте се!

И ме посочи, и аз подадох ръка, и като автомат разтегнах устни в чаровна усмивка, така както бях репетирал безброй пъти.

Росица прихна като камбанка в горно ре!

— Ама, Енчо, ти ли си бе? Леле, не можах да те позная! Защо си се гримирал така?

Добре че и без това бях пурпурен като светодиод, та не можаха да видят червенината на лицето ми. Вместо мен отговори Лорелай:

— Какво говориш, Росице! Гримирали сме го били! Та не можеш ли да познаеш на кого прилича сега моят Енчо?

— Не мога, другарко Маринова.

— На Орфей, на кого друг!

Другарката Петрунова се ококори:

— На Орфей?… Хм… Да, има нещо такова… Но защо трябваше?

— Как защо? За изпита. Да види комисията с очите си, че Енчо е най-подходящият кандидат за ролята на Орфей. И ако вашата прелестна Росица я вземат за Евридика, няма да има по-чудесна двойка от тях.

Другарката Петрунова не отговори нищо, но така изгледа мен и мами, като че бяхме марсианци, кацнали току-що на планетата Земя. Лорелай беше адски доволна. Сигурно си мислеше, че щом като сме шашнали така другарката Петрунова, още по-силно ще шашнем комисията.

През това време на стълбището стана много горещо и бабите почнаха да се вайкат, че няма въздух за дишане и никакви столове за сядане, и тогава на първия етаж се появи Маришки, оня, режисьорът. Пак си беше по фланелката с изрисувания Орфей и носеше сандалите си на бос крак. Май не беше се преобличал от деня на първия изпит.

— Моля, тишина! — провикна се той. — Приятели! Вторият кръг на прослушването ще продължи доста дълго, навярно цял ден. Предлагам ви да излезете да чакате в отсрещната градина. Ние ще имаме грижата да ви повикаме, когато дойде вашият ред. В списъка фигурират 73 кандидати. До обяд смятаме да прослушаме първите 40, другите остават за следобяд. За резултатите ще ви уведомим писмено.

Някои баби почнаха да протестират, че техните номера са последни и че ще трябва да чакат до вечерта. Лорелай не протестира, защото аз бях №12, а Росица №13.

— Хубави са нашите номера — каза тя. — Тъкмо комисията ще се разгрее, че да ни обърне повече внимание. Сега тя все още дреме… — Премълча, че №13 е фатално число.

На площадката на първия етаж Маришки продължаваше да говори:

— А сега да влезнат първите седем номера!

Три момчета и четири момичета си пробиха път напред, последвани от придружителите си.

— Не! Само кандидатите! — каза Маришки. — Родителите остават навън. Моля, другарко, излезте! Вие също…

— Ама как така, бе? — викна съвсем панически Лорелай. — Ние няма ли да присъствуваме на изпита?

— Не, другарко — отговори Маришки. — Присъствието на родителите е нежелателно. То може да смути децата.

Тогава хората почнаха да излизат, като мърмореха недоволно. Най-силно мърмореше Лорелай и всички я чуваха наоколо:

— Що за безобразие е това! Та нали, останали сами, децата ни ще загубят ума и дума?

Възрази й другарката Петрунова:

— Та тъкмо и в това се състои изпитът: да се установи каква е степента на самоконтрол у детето, изправено само пред комисията. Нали по-късно то ще трябва да играе пред камери, микрофони, осветление и целия снимачен екип? Но не се безпокойте, Мишо Маришки и чичо Владо умеят да предразполагат децата и да ги освободят от всякакво притеснение. Сега тук е и редакторката Гълъбица Русалиева, тя също знае как да се държи с децата.

— Не! — викаше мами. — Не съм съгласна с това…

През това време Росица ме гледаше като шашардисана, като че не бях Енчо, нейният добър приятел, а кой знае какъв чужденец.

В градинката бабите заеха скамейките и почнаха да плетат пуловери и ръкавици, а кандидатите се юрнаха да се премятат по тревата, да прескачат оградите и да се боричкат.

— Хайде и ние да се поразходим — проговори най-после Росица, защото сигурно не знаеше какво друго да ми каже.

— А, не! — викна Лорелай. — Ренчо, никъде няма да мърдаш! Къде ще те гоня после да ти оправям фризурата?

Тогава аз и Росица също седнахме на една съседна скамейка и потънахме в задълбочен интимен разговор.

— Енчо — попита ме тя, — получи ли писмото ми?

— Да, получих го.

— И защо не ми отговори?

Ами сега? Какво да й кажа? Че девет дни съм бил заключен като граф Монте Кристо в неразбиваемо подземие и че съм нямал никаква възможност да пратя каквото и да е писмо навън?

— Бях бо-бо-болен! — И както винаги, когато лъжа, заекнах. — О-о-отрових се…

— Отровил си се? С гъби ли?

— С уиски — не излъгах аз този път и не заекнах.

— Ей че интересно! Я ми разкажи!

Да й разкажа ли или не? Та нали ако й разкажа за онзи дискокупон, на който ми счупиха зъба, ще стана за резил пред нея и тя никога повече няма да иска да се среща с мен, няма да ми пише писма и няма да ме моли да я уча да плувам…

Въпреки това й разказах — не можах да устоя на кадифените й очи. Освен това цели девет дни бях арестант, през това време бях срещнал само четирима души, и сега просто горях от желание да отворя душата си пред някой приятел и да говоря, да говоря…

Разказах й всичко: за Боби Китариста и за уискито и оня „Наполеон“, за напиването, за пердаха, за доктор Алексиев и даже за злочестата кончина на Кока Мери. Росица слушаше със зинала уста, а в очите й четях такова сърцераздирателно съчувствие, че не спирах да говоря като магнетофон с повреден „стоп“. Не скрих от нея и бягството си от къщи и посещението ми при Черния Компютър, и за свой срам и позор признах, че не съм устоял на обещанието си да го посетя на другия ден…

— Ето, това е — рекох аз, като свърших.

И тогава, ако искате вярвайте, ако искате не, Росица не ми се изсмя, не ми се подигра, не се отдръпна от мен като от шугав. Обратно — тя ме погали по ръката и трагично въздъхна:

— Горкият Енчо!

Не каза Ренчо.

В този момент от читалището се показаха ония първи седем кандидата. Бяха ужасно смешни. Три от момичетата скимтяха, трите момчета бяха потни до косите и ходеха като отровени с уиски. Майките и бабите веднага се втурнаха към тях:

— Какво стана? — разписукаха се те. — Мина ли добре?

Лорелай също изтича към тях и почна да ги разпитва. Като се върна, тя обясни какво се е случило:

— Комисията е зверски строга. На шест от кандидатите не дали възможност да продължат. Прекъснали ги още в началото и им казали благодаря, пожелаваме ви добър успех в училище, свободни сте, и само на хей онова момиче разрешили да изпълни репертоара си до край. Дори я потупали по рамото и й съобщили, че я оставят за третия кръг.

— Да, така става обикновено — забеляза майката на Росито. — От първите две хиляди кандидати остават стотина, сетне от стотината — двайсетина, и накрая, за главните роли — трима-четирима.

— Какво пък — рече Лорелай, — такъв е неумолимият закон на живота: оцеляват най-силните. Не всеки може да бъде Орфей и Евридика, нали?

Като каза „закон на живота“, аз си спомних писмото на дядо Енчо, в което пишеше, че законът е като паяжината: мухата се заплита в нея, а осата я разкъсва. Оставаше значи аз да не бъда муха, а оса и да разкъсам закона. Не знам обаче дали това важи и за Закона за съхраняване на енергията… Освен ако не стана един ден като Айнщайн (на български Един Камък!) и разкъсам и този закон…

Докато размишлявах върху тия проблеми, появи се Черномустакатия и силно извика:

— Номерата от 8 до 14 на прослушване!

Лорелай веднага се лепна за него:

— Аа, другарю Крачунов — усмихна му се тя най-чаровно. — Радвам се да ви видя! Е, как, действува ли „Антигеронът“?

Отначало той се направи, че не я познава, ама после се ухили криво:

— Здравейте, другарко Маринова. За „Антигерона“ ли питате? Дали подмладява? Е, още няма резултат, рано е, но се надявам, че ще дойде… Надеждата крепи човека… ха-ха…

Мами прошепна в ухото му:

— В ред ли е всичко?… Там с комисията?

— А, да, да! Бъдете спокойна! — каза той важно, без да я гледа в очите. — Лично с Маришки и Романов съм говорил. Но, хайде, вървете, че горе ви чакат.

Предоволна, мами ме хвана за ръка и ме поведе по стълбището на читалището. Последваха ни Росица и останалите шест номера. Преди да пристъпя в салона, Лорелай ме целуна по бузата, каза ми: „Дръж се, Ренчо! Знай, че сега се решава съдбата ти за цял живот! В тебе ли е отровата? Да? Добре. И не забравяй да се усмихваш чаровно!“

Бутна ми една суха слива в устата и ми направи кръстен знак върху лицето.

Влязох.