Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (41)

6. Операция „Енчо“ с благополучен край

Доста омърлушени от безплодните усилия, ние се отправихме към супермаркета „Запад“, но по пътя ни настигна един куриер с велосипед. Беше много уморен: бе карал без почивка чак от източния край на града. Той ни предаде интересна новина: Черния Компютър не е в болницата, той е изчезнал от стаята си още завчера, без да е оставил каквато и да е следа подир себе си.

Това накара Кики да промени плана на акцията.

— Към Бърлогата! — заповяда той.

За Кики този ден бе Големият ден. В него той можеше да покаже всичките си детективски способности: усет за посока, познаване на местността, обща и специална култура, логично мислене, комбинативност в действията и преди всичко „адска интуиция“, както би се изразил Енчо. Тъкмо тия качества му подсказаха сега, че разковничето на мистерията се крие в Бърлогата, макар никой да не допускаше, че Енчо може да е там. През последните дни Бърлогата бе посещавана няколко пъти: тя бе заключена отвън с два катинара, а стопанинът й Черния Компютър лежеше уж в болницата…

Сега също заварихме Бърлогата и мансардата безлюдни. Нещо повече — цветята в дворната градинка бяха повехнали: не бяха поливани поне от три дни. Направихме две обиколки около работилницата, викахме „Енчо, Енчо!“, барабаните се пръснаха да бият — нищо.

— Влизам! — каза решително Кики.

Без всякакви приказки момчетата го повдигнаха на рамене, той се покатери по металическите скели на работилницата чак до стъкления покрив и оттам се спусна вътре с въже и светещ фенер на гърдите. В тишината долавяхме стъпките на Кики и шумове от размествани предмети. После светлината угасна, Кики се показа на покрива и, помагайки си с въжето, скочи долу.

— Е? — възкликнахме всички, като го наобиколихме.

Той направи замислено лице — също като Шерлок Холмс преди да оповести голямото си откритие.

— Енчо е бил тук — каза той.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Вижте какво намерих. — Той показа едно малко, червеникаво от кръв пластирче. — Това е негово.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Помиришете!

Помирисах. Миришеше ми на изветряло дезинфекциозно средство и на машинно масло. Кики обясни:

— Това е миризмата на Енчо. Познавам я добре. Така вонеше Бинарната бомба.

— Е, и какво сега? — попитах. — Това, че Енчо е бил тук, още не значи нищо.

— О, значи, значи! — отвърна пак тайнствено по шерлок-холмски Кики. — Аз направих и други открития… — Млъкна и след като се наслади на напрегнатото ни внимание, продължи: — Няма я Бинарната бомба… — Мълчахме. Той добави: — Няма я цигулката… — И завърши победоносно: — Няма го и Перпетуум мобилето!

— Машината ли? — попита Росица.

— Да. Тя беше най-важната машина тук, върху нея работеха Енчо и Черния Компютър, понякога помагах и аз… Сега я няма.

— И какъв извод правиш от тия факти? — попитах пак аз. Трябва да подчертая, че не само в музиката и киното съм бос, но и в криминалистиката: рядко чета криминални романи.

— Другарю Боянов — каза не без снизхождение към моето невежество Кики, — помислете дедуктивно. — И взе да брои на пръсти: — Първо, Енчо е бил тук и сега го няма. Второ, цигулката е била тук и сега я няма. Трето, Бомбата е била тук и сега я няма. Четвърто, Машината е била тук и сега я няма. Пето, Черния Компютър е бил в болницата и сега го няма. Задава се въпросът: кой е изнесъл всички тия неща оттук? Кой? — И понеже никой не отговори на въпроса, той си отговори сам: — Изнесли са ги Енчо и Черния Компютър. И защо са ги изнесли?

Пак никой не отговори. Дори Романов, който беше автор на тъкмо два криминални романа с главозамайващи фалшификации и убийци. Пък откъде можехме да знаем, защо са изнесли Машината?

— Другарки и другари! — подкани ни Кики с дрезгавия си пубертетен глас. — Разсъждавайте дедуктивно! Цигулката си я е взел Черния Компютър, за да си свири там, където е сега. Бомбата е прибрана от Енчо за втора употреба. А Машината… Машината беше вече почти готова. Тя даваше страхотни резултати, пестеше осем-десет на сто повече гориво в сравнение с „Лада 1500“, а напоследък Черния Компютър гонеше и по-висок резултат. И ако не беше постъпил в болница и Енчо не беше хукнал по разните киноцентрове, този резултат щеше да бъде постигнат много скоро. Ясно ли е, другарки и другари?

Другарките и другарите мълчаха, поразени от дедуктивните разсъждения на Кики. В главата ми бавно просветваше.

— Продължавай! — каза усмихнат Романов, като записа нещо на цигарената си кутия. — Къде според тебе са занесли Машината?

— Къде може да се занесе една вече готова Машина за почти вечно движение? — отвърна Кики с въпрос. — Помислете дедуктивно!

Всички присвиха вежди, мъчейки се да мислят дедуктивно.

— В Академията на науките в София — обади се Росица.

— Не! — поклати глава Кики. — Много е далече. Пък и академиците нищо не разбират от мотори.

Милена вдигна ръка по ученически:

— Задигнали са я чужди шпиони, за да я използуват за своите злокобни империалистически замисли.

— Тук не могат да проникнат никакви чужди шпиони — възрази Кики. — Само наши.

Обадих се и аз, много плахо:

— Монтирали са я в кола, за да я изпробват, а сега обикалят България с нея. Виждал съм такова нещо по телевизията.

Кики благосклонно се поусмихна:

— Поздравявам ви, другаря Боянов, вие сте на прав път. Машината наистина трябва да бъде изпробвана, но не в кола. Засега пробата с кола е още далече. Машината трябва да бъде изпробвана с най-съвършени уреди, каквито в Бърлогата липсват. Но къде има такива уреди в нашия град? Помислете!… Нашата Машина е двигател с вътрешно горене и трябва да бъде изпитана в…

Тук вече всички едногласно извикахме:

— В Завода за двигатели с вътрешно горене „Запад“.

— Браво! — кимна доволно Кики. — Почвате да поумнявате. Да вървим!

В този момент долетя с велосипеда си Мишо Маришки. Поставихме го набързо в течение на новите факти и поехме още по̀ на запад.

Заводът „Запад“ е най-модерното машиностроително предприятие в окръга. Прилича на Дворец на културата и е гордост на нашия край. Бе вече десет и половина вечерта, когато се озовахме пред централния вход. Целият заводски комплекс тънеше в мрак — втората последна смяна за денонощието бе приключила и наоколо нямаше жив човек, освен стария портиер и дежурния пожарникар, които играеха на табла пред кабината на пропуска.

Като ни видяха — цяла тълпа от двайсетина човека с велосипеди, барабани, чинели, въжета и пикели — те скочиха, готови да отбраняват завода с цената на живота си.

— Какво търсите тук? — попита пожарникарят, като блясна заплашително със златната си каска.

Към него се приближи Милена и като заигра изкусително с черните си карменски очи, го попита с най-сладкия си глас:

— Чичо пожарникар, ние сме спасителна чета от Второ единно средно политехническо училище и търсим един наш съученик, който е изчезнал. Да сте го виждали случайно насам? Той е рус, с щръкнали уши, вирнат нос и ходи малко патраво, ей така. — Тя показа как. — Казва се Енчо Маринов, а може и Ренч Маринър с ударение на Ма.

Още докато тя говореше, пожарникарят и портиерът се спогледнаха многозначително. Стори ми се дори, че си намигнаха.

— Никакъв Тренчо не сме виждали насам — отговори портиерът. — Ние си седим тук и си бием пулове и кой къде е изчезнал не ни интересува. Само заводът си е наша работа, да не влезе някой…

Тогава Кики попита със своя пробивен следователски маниер:

— А една машина да сте видели да внасят тук? Мотор с вътрешно горене? И с него да е идвал и Черния Компютър?

Портиерът се изсмя явно пресилено:

— Момче, тук внасят и изнасят стотици мотори на ден. Отде мога да знам аз коя е вашата машина? И никакъв Черен Компютър не познавам. За първи път чувам това име.

Той явно лъжеше, защото няма човек в нашия град, който да не знае кой е Черния Компютър.

И точно в този момент нещо забуча, нещо откъм бетонния блок — огромен куб без прозорци, който се намираше вдясно от главния корпус на завода. Беше нещо като задавено гръмотевично бумтене. Този шум наруши самоуверения тон на портиера, който се разфуча:

— Какво сте ме зазяпали така, бе? Хайде, къш оттук, докато не съм позвънил на милицията! Идете си търсете вашия Тренчо в Тракийската махала.

Тракийската махала наричат оня квартал, където стават пиянски скандали и хулигански побоища.

Приглушеният рев в бетонния куб не стихваше. Кики се поогледа наоколо и махна с ръка към нас:

— Да вървим! Не е тук нашият Енчо.

И пое покрай високата телена мрежа на оградата. Последвахме го дисциплинирано: той беше водачът и всички му се подчинявахме без възражения, включително режисьорът, сценаристът и аз. Впрочем и тримата горяхме от любопитство да узнаем как ще се развият събитията по-нататък.

Стотина метра зад ъгъла отново потънахме в тъмнината. Бученето продължаваше да раздира тишината на майската нощ. Така навярно реве лъв в мрака на африканската джунгла.

Когато се отдалечихме от будката на портиера, Кики ни спря, поогледа се и като се увери, че наоколо няма никой друг, измъкна от брезентната си чанта остри клещи и бързо, с опитността на щурмовак, хукнал да превзема противников бункер, сряза мрежата и откри достатъчно широка пролука, през която се промъкнахме всички.

Намирахме се до заводската баскетболна площадка. Пресякохме я, отминахме плувния басейн и се озовахме пред бетонния блок. Не пазехме тишина, защото ревът, който долиташе от вътрешността на блока, непрекъснато растеше и заглушаваше нашите стъпки и гласове.

Блокът нямаше никакви отвори, освен една металическа врата. Кики я бутна — тя поддаде.

— Почакайте! — каза той. — Отивам на оглед.

И се вмъкна в черния вход. Гръмотевичният рев растеше, превръщаше се в същински артилерийски барабанен бой.

Мина минута, после още една — Кики го нямаше. Гърмът не стихваше, обратно — през отворената врата той достигаше грохота на въздушна бомбардировка. Не, вътре не прожектираха филм на Чарли Чаплин.

— Отивам! — извика Мишо Маришки и се загуби във входа.

— Аз също! — обади се сценаристът Романов и го последва.

И когато след още няколко минути не се появиха и те, аз, без да чакам повече, също се заврях в тъмния вход. Зад себе си усетих останалите, които пристъпваха в разтърсвания от експлозиите мрак.

Признавам — беше вълнуващо. Къде влизаме, какво ни чака в неизвестността, на кого ще налетим в непроницаемата тъмнина? Глупавият инстинкт за самосъхранение ме теглеше назад, но ме спираше мисълта, че тук са учениците ми, които имаха доверие в мен, в моята смелост, в моята съобразителност, учениците ми, които бяха готови да се хвърлят в огньовете на ада дори, за да спасят своя приятел… В ума ми изплува легендата за Орфей, за неговото слизане в подземния свят, за да измъкне оттам своята Евридика, и ми досмеша: та не прониквахме ли и ние в този тайнствен гръмотевичен свят, за да изтръгнем своя Орфей от лапите на демоните и фуриите? И продължих напред, като слепешком опипвах грапавите бетонни стени.

Не усетих преградата пред себе си и едва не си разкървавих носа в нея. Бе нова металическа врата. Натиснах — тя се отвори.

В същия миг ослепителна светлина ме удари в очите. Няколко секунди стоях неподвижен със спуснати клепачи. И когато ги вдигнах, пред мен се откри тесен коридор, едната страна на който бе стъклена. Светлината струеше тъкмо през нея.

Едва не се препънах в телата на Маришки, Романов и Кики, които се бяха проснали ничком на пода и наблюдаваха онова, което се разиграваше зад стъклената преграда. Като видяха мене и другите, дадоха знаци да легнем и ние. Легнахме. „Бомбардировката“ бе стигнала кулминацията си. Цялата бетонна сграда се тресеше като картонена кутийка и вибрациите й проникваха във всичките ми клетки, имах чувството, че се разлагам на съставните си елементи.

Най-после, когато очите ми посвикнаха с ярката светлина, погледнах през стъклото.

Отначало не можах да съобразя каква всъщност е тази фантастична картина пред мен: хирургически кабинет от две хиляди и първата година, марсианска станция в безвъздушното пространство на червената планета, научна лаборатория на параноичен физик?… Ще се опитам да я опиша със своите бедни понятия на географ.

Това бе едно огромно куполообразно помещение с бетонни стени, осветено от няколко мощни прожектора, които хвърляха лъчите си към центъра му. От тавана висяха вериги, куки, платформи. Встрани, в по-слабо осветените пространства на залата се мержелееха някакви електронни апаратури: екрани, по които пълзяха зелени змийчета, табла със стотици разноцветни лампички, които мигаха в трескава динамика, и предпазни стоманени щитове, и кабини с металически стени, и кабели, и маркучи, и какво ли не още, всичко много чисто като в операционна зала.

А в средата, като същински сюрреалистичен паметник, се издигаше едно необикновено съоръжение: нещо като бетонен кладенец, над който висеше масивен стенд. На стенда стоеше една машина, напомняща автомобилен двигател. Макар и пристегната в металическа прегръдка тя лекичко се тресеше и издаваше оглушителния рев, напомнящ бомбардировка — една сграбчена в стоманен юмрук енергия, която всеки миг можеше да разбие оковите си, да се пръсне на милиарди атоми и да унищожи всичко наоколо.

Не вярвах, че човек може да оцелее в този ад. Той би оглушал, би се сплескал, би се разпаднал. Въпреки това там долу имаше хора. Бяха петима, облечени в бели престилки и сновяха около Машината като хирурзи около подложен на операция пациент. Не ги познах — носеха на главите си противошумни шлемове, и това още повече подсилваше впечатлението, че присъствувам на сцена от фантастичен филм, в който чуждоземни същества свещенодействуват около олтара на неизвестна космическа религия.

Беше потресаващо.

Беше красиво.

До мен Кики не сваляше бинокъла от очите си. Милена и Росица гледаха като омагьосани. Режисьорът щракаше с фотоапарата си… Та къде можеше той да намери по-добър декор от този тук? По-късно той го пресъздаде почти буквално в Киноцентъра и в него разгърна финалния епизод на филма си.

След не знам колко време лампичките на електронните табла преминаха в червено, зелените змийчета на осцилографите опряха горната граница, ревът на двигателя стана непоносим — още няколко секунди и ще настъпи апокалипсисът и ние всички ще политнем към безкрая на звездното пространство.

И внезапно ревът секна, лампичките угаснаха, змийчетата запълзяха в хоризонтално положение, вибрациите замряха. Настъпи тишина, тишина, от която ми запищяха ушите.

Около стенда на Машината петимата радостно заподскачаха, запрегръщаха се, а единият, по-дребният, се преметна през глава, макар че носеше шлем. Сетне друг един, най-едрият, се отправи към една масичка, която се губеше в полумрака, напълни пет чаши с някаква течност и ги поднесе на другите. И се чукнаха те тогава и пиха, като лекичко вдигаха шлемовете над устата си.

Грабнах бинокъла на Кики и се взрях в предметите, които лежаха на масичката. Бяха чинии, бяха чаши, бяха вилици и лъжици, и един електрически котлон, и останки от суджук, и полупразни бутилки… И — едва не се задавих от изненада — една лилава пазарска мрежа!

По-нататък край стените видях петте надувни дюшека. Да, най-обикновени спортни дюшеци, за туризъм.

Около Машината петимата нещо разговаряха, но до нас не достигаха някакви звуци, виждахме само техните възбудени движения. После те седнаха около масичката, явно много уморени.

— Кики — прошепна сценаристът, макар че нямаше нужда да се шепти: изолацията ни от помещението с Машината бе пълна. — Кики, сигурен ли си, че Енчо е тук?

— Да — отвърна Кики също тъй шепнешком. — Този, дето се преметна през глава. Само той се премята така, малко накриво с опора на лявата ръка. А Машината е Перпетуум мобилето, познавам я добре.

Тогава Росица се изправи.

— Дайте ми мегафона! — каза тя.

— Недей! — спря я Кики. — Ако ни видят, ще ни изгонят.

— Дайте ми мегафона! — повтори повелително Росица. Бе стиснала устни и от това добричкото й лице с трапчинките на бузите стана страшно строго.

Милена й подаде мегафона. Росица долепи фунията към стъклото и запя, запя много тихичко, но мегафонът увеличи тъпичкия й патешки гласец сто пъти и го превърна в мощен сопран:

О, Орфей, Орфей,

Евридика те вика

в тази тиха нощ.

 

Не сърди се, не муси се!

Евридика те вика…

Слушах захласнат тия наивни стихчета, които очевидно Росица импровизираше в момента, но мелодията, о, мелодията беше удивително красива — бе песен от филма.

В продължение на няколко дълги секунди ония долу като че не чуваха нищо и продължаваха да си пият. Пръв малкият взе да върти глава наляво-надясно — бе доловил нещо. И свали шлема си.

Беше Енчо.

Той отправи поглед към коридора, не видя нищо определено, но разбра, че гласът иде оттам. Дълго слуша, а когато Росица подхвана:

Евридика те вика

в тази тиха нощ…

той закрачи патравичко по посока на стъклената преграда. И вече се усмихваше и ушите му застърчаха още повече — същински антени, хванали далечен приятен зов:

Ела, Орфей!

И с нас запей!

Тогава съвсем ясно видях лицето му: много уморено, но щастливо.

После още един свали шлема си: беше бащата на Енчо.

И още един свали шлема си: беше дядото на Енчо, онзи от село.

Четвъртият, който откри лице, беше Главният инженер на завода, доктор на науките, най-видният учен в нашия град.

Последният беше Черния Компютър. Изглеждаше изтощен и очите му горяха — дали от болнична треска или от велико вдъхновение — не знам.

Впрочем всички бяха много, много уморени, чорлави, небръснати.

Стори ми се даже, че и Енчо е небръснат… Кой знае!

Росица продължаваше да пее, петимата долу слушаха и се усмихваха и гледаха към нас, макар че едва ни виждаха.

Неочаквано Главният инженер натисна някакво лостче на пулта. Светна прожектор и ни прониза с ослепителните си лъчи. Ние се изправихме, замижали: хванати на местопрестъплението бандити. Но Росица продължаваше да пее и към нея се присъединиха най-напред Милена, после „Златните камбанки“, после Маришки, Романов и Кики. Накрая запях и аз, макар че нямам нито глас, нито слух, запях с всички:

Орфей, Орфей,

Евридика те вика

в тази тиха нощ…

Ония долу също взеха да отварят уста в ритъма на мелодията.

Като буфосинхронистите.

А Черния Компютър измъкна една цигулка изпод масата и засвири.

И в тази тиха нощ, в експерименталната лаборатория на Завода „Запад“ се понесе една песен за дружба и любов. Беше мила, наивна, детска песен, но гърмеше по-силно от рева на Машината:

Защо го беше Химн на Победата.