Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

3. Пред прага на седмото изкуство

Мами ме събуди в пет часа. Отдавна не бях ставал толкова рано, та ми беше ужасно кофтално. Но тя каза, хайде, Енчо, трябва да те приготвим като кандидат номер едно за приемния изпит в София. И взе, че саморъчно ми изми ушите и врата, облече ми бяла риза, празничните ми сини панталони, червена пионерска връзка и така нататък, макар че скоро ще престана да я нося тази връзка. После ми среса косата и я напръска с лак, така че залепна на главата ми като четка-баданарка след боядисване с блажна боя. Сетне ме изгледа критично от всички страни.

Трябва да ви кажа, че имам особени уши — големи и щръкнали. Освен това съм дебеличък, главата ми е кръгла като футболна топка, а косата права и пепеляворуса. И ходя малко патраво като Чарли Чаплин, та по лека атлетика съм зян. Затова пък имам хубав глас…

И така — Лорелай ме поразгледа и каза:

— Да те пооправя още малко и си готов.

И ме пооправи. Начерни ми с чернило миглите, нарисува ми една бемка на дясната буза, после ми подряза ноктите, дето не бях ги рязал два месеца. И отново ме заогледа и каза, чудесен си, Енчо, по-красив от Ален Делон. Хайде, време е да вървим.

Преди да излезем, тя ме накара да изпея гамата в до мажор отдолу нагоре и отгоре надолу, и остана недоволна, защото гласът ми беше леко одрезгавял, сигурно от неспането, поради което мами ми даде да глътна шепа сушени сливи и едно сурово яйце.

— Това действува много добре на гласните струни — обясни тя. — Там ще им изпееш „Пролетен вятър“.

„Пролетен вятър“ е песента, която изпълнявам като солист заедно с „Камбанките“. Навсякъде я харесват много.

— А за бис — добави мами, — ще им покажеш Марша на партизаните, тя е много идейна песен. Да вървим!

Кошницата, дето мами напълни през нощта със суджуци и вино, я сложиха в багажника. Аз пъхнах под изтривалката двата билета, с които щяхме да отидем на кино с Милена от третия чин. И тръгнахме.

Нека знаете, че колата ни е москвич, дето тати я купи на старо много евтино, но Черния Компютър и аз така я пипнахме, че сега хвърчи като състезателен автомобил от формула едно. И вместо за два часа, в София пристигнахме за час и половина. През цялото време мами не разреши на тати да отвори прозореца, за да не ми духа и да си простудя гърлото, и едва не се задуших от жегата и лошия въздух.

До София не хапнахме нищо и на мене стомахът взе да ми къркори от суровото яйце и сините сливи, но мами каза, че най-добре се пее на гладно сърце и че изкуството иска жертви. Тати предложи да извадим един суджук от кошницата, но мами каза не и не!, този деликатес не е за нас, и стига приказки. И още нещо каза тя — трябва да пишем на дядо Енчо да ни прати още вино и суджуци, защото сигурно ще потрябват при по-нататъшното развитие на мероприятието. Излезе права…

И както бяхме в колата, минахме покрай Пионерския дворец, дето трябваше да се състои приемният изпит. Часът беше осем и половина, мислехме, че сме първи. А то — само погледнахме и ахнахме: на широката улица пред входа имаше кажи-речи две хиляди души.

pionerskija_dvorets.png

— Тия са ненормални — каза тати. — Сигурно цяла нощ са висели тук, като пред книжарница за „Богат-беден“.

— Ненормални сме ние, че закъсняхме — възрази веднага мами. — Хората си знаят работата. Рано пиле рано пее. По-късно изпитната комисия се уморява и не ти обръща нула внимание.

Оставихме колата зад стените на Двореца — там имаше вече двеста автомобила от цяла България. И се шмугнахме в опашката пред вратата, като мами пробиваше път с лакти, но много навътре не можахме да минем, защото хората взеха да пискат, на какво прилича това бе, ние сме тука от три часа сутринта, а тия сега пристигат и се правят на улави, такива да ги няма!

Какви ли не хора имаше тук! Татковци и баби, дядовци и майки, лели, вуйчовци, сестри, братя и така нататък. Деца имаше най-малко, макар че те бяха облечени празнично с червени връзки и сресани като мене с и без лак. Момичетата носеха панделки и дори бяха с начервени устни. Но всички те — момичета и момчета — мълчаха и трепереха, защото си мислеха за изпита, дето ще трябва да го положат вътре. А някои хора носеха кой кошничка, кой вързопче… Като видя това, мами ахна:

— Цветане, забравихме онова в колата!

Тати разбра, въздъхна и побегна обратно.

Аз пък, понеже нямаше какво да правя, се ослушах какво приказват хората наоколо. Една майка на малко момиченце казваше:

— Моята Клотилда още в детската градина танцуваше като Айсидора Дънкан.

(Мами ми обясни, че Айсидора Дънкан е била велика прима-балерина.)

Една лелка разправяше:

— Наш Иванчо е участвувал вече във филм. Игра ролята на ученик, седеше си в клас и мирно слушаше какво хортува учителят.

Друга една бабка пък обясняваше:

— Внучката ми Камелия на Нова година придружаваше дядо Мраз и раздаваше подаръците, та всички си потрошиха ръцете да й ръкопляскат.

Един дядо казваше:

— Моят Кирчо е много кадърен. Като беше в първи клас, му залепихме брада и мустаци от памук и игра ролята на едно от седемте джуджета. И много хубаво се премята през глава.

Най-силно обаче викаше един дебел мъж с мустаци:

— Брей, все вундеркинди, дявол да ги вземе! Деца-чудо! Моцартовци! На две годинки свирят на пиано, на три пишат симфонии, на пет — опери. А като им кажеш да изпеят „Зайченцето бяло“, се напикават. Синчето ми не е вундеркинд, но е здраво балканско чедо и като си отвори онова ми ти гърло, буките се чак превиват доземи!

И така нататък, и така нататък…

Докато тия така си приказваха, надойдоха още и още хора, та краят на дебелата опашка вече не се виждаше. По едно време тати се промъкна до нас, остави кошницата и си тръгна пак, като каза, че отива в отсрещната сладкарница да си накваси гърлото с едно кафенце и да хапне една баничка. Мами много му се разсърди, но не можа да го задържи.

На мене стомахът ми взе да къркори още повече и исках да се отбия за малко в гората, но къде ти! Наоколо имаше толкова много народ, че не можах и да помръдна дори. Отгоре на всичко, като стана десет без четвърт, мами измъкна от чантата си още десет сини сливи и ми ги даде да ги глътна бавно-бавно, а после и още едно сурово яйце…

И точно тогава се запознах с Росица. Стоеше до майка си и беше адски прекрасна. Пък и ми се стори позната, като че я бях виждал някъде. Още докато дъвчех сливите, тя се приближи до мене и се засмя с кафявите си като кадифе очи, със ситните като на бебе зъбчета и веселите си трапчинки на бузите. И каза:

— Тия сливи са нашенски.

— Как тъй „нашенски“? — попитах.

— Ами, нашенски, от нашия край. Познавам ги по формата и цвета. Харесват ли ти?

— Не знам — казах. — Никак не им знам вкуса. Аз ги гълтам като лекарство, за да стане гърлото ми по-широко и да пея по-чисто.

— Аз също пея и играя и се казвам Росица. А това е мама.

Майка й ми подаде ръка, подаде ръка и на мами и каза, че се казва Петрунова, че дъщеря й Росица вече е играла три пъти в детски филми и пет пъти в телевизионни предавания и че въпреки това ужасно много се вълнува от предстоящото изпитание.

Тогава се сетих, къде съм виждал Росица: на кино и по телевизията. Само че там беше къде-къде по-малка. Сега тя беше почти голяма и не носеше панделка като другите, но беше най-великолепна от всички момичета тук. Ето защо аз изведнъж се смалих и въпреки сливите, дето гълтах, гърлото ми засъхна и дланите ми се изпотиха. Та тази Росица беше прочута кинозвезда, а аз? Какво бях аз? Нищо! Един ученик от седми клас, който си попейва в „Златните камбанки“ и толкова. Прииска ми се да избягам оттук, да се върна у дома, да отида при Черния Компютър и да си работя върху Машината.

Мами не усети нищо от душевните ми премеждия и попита другарката Петрунова:

— Значи вие и друг път сте се явявали на такива прослушвания?

— Да, няколко пъти вече.

— И какво изпитват?

— Различни неща: да декламирате стихотворение, да изпеете песничка, да изиграете малък актьорски етюд, например да напълните чаша вода и да я плиснете в лицето на комисията, или пък да реагирате на тъжни или весели новини. С една дума — търсят да установят степента на артистичност у кандидата. Но днес не зная как ще бъде. При толкова много народ едва ли ще имат време да се занимаят с всеки поотделно.

— Много ли е трудно? — попита мами, разтревожена от думите на Петрунова. Защото ние не бяхме репетирали нито как да плисна вода в лицето на комисията, нито пък да реагирам на тъжни новини.

— Зависи от много фактори: от културата на детето, от неговото самочувствие, но преди всичко от неговия талант. А талантът, другарко Маринова, е божа работа… Гледаш, в нищо и никакво селце се родил велик художник като Майстора. Или в семейство, в което никога не се е свирило нищо, пръкнал композитор като Джузепе Верди… Така и тука. За едни изпитът е труден, за други — игра.

— А за вашата Росица? — попита Лорелай.

— Тя има вече известен опит. Но и да пропадне, не е беда.

— Че как тъй — не е беда? Защо идвате тогава тук?

— Как да ви обясня, другарко Маринова… Ако Росица бъде приета, ще бъдем доволни, разбира се. За нея филмът ще бъде нова школа, а на семейството ще донесе малко пари. И ако един ден Росито стане наистина актриса или певица, няма да съжаляваме. Ако ли пък не — здраве. Наученото тук ще й помогне да се обогати душевно, за да стане тя това, което днес е модерно да се нарича „хармонична личност“. Росито е още малка и преди всичко трябва да си гледа училището.

И както зяпах тази великолепна Росица, дето искаха да я правят „хармонична личност“, от която никак, ама никак не можех да откъсна очи, изведнъж се сетих за Милена от третия чин и тя ми се стори далечна като звездите на небето, толкова далечна, сякаш никога не е съществувала.