Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (33)

12. Пробни снимки и изненада с драматични последици

Инфаркт можеше да получи Мишо Маришки, толкова беше побеснял. Тичаше сред Улицата, скубеше си косите и виеше:

— Вече е десет, а нищо още не е готово! Къде е новата фирма на гръцкия клуб? Къде са актьорите? — Като ни видя, взе да ни разглежда критично. — Хм… — каза той, — Орфей ми е прекалено сладникав с тия копринени ръкави. Облечете му нещо по-семпло. А ти, Тоби, ти си великолепен. Точно такъв си го представях моя смешник. Само ти, Евридика, ох, Роси, момичето ми, много грижи ми създаваш ти! Жулиета трябва да играеш вече, а не момичето Евридика… Но, както и да е, ще видим… — И пак закрещя: — Ей, готови ли сте за снимка?

Не бяха готови.

Гълъбицата ме дръпна настрана и извади от сценария един лист:

— Енчо, нека докато чакаме, да попрочетем сцената, в която ще играеш сега.

На листа беше напечатано ето какво:

ЕПИЗОД 17

Декор: уличката пред гръцкия клуб.

Реквизит: две китари.

 

Участвуват:

Актьори: Орфей, Евридика и Тоби

Епизодици: Ансамбъл за гръцки песни и танци

Статисти: 20 минувачи

 

Нощ. В кадъра влизат Орфей и Тоби. Двамата са облечени в карнавални дрехи и носят китари. Те се оглеждат наоколо и викат:

Евридика! Евридика, къде си?

Откъм гръцкия клуб долита тиха гръцка песен.

Орфей и Тоби се ослушват и се приближават до вратата. Песента продължава да звучи. Орфей пита:

На какъв език пеят?

Тоби поглежда към фирмата над вратата и отговаря:

На гръцки. Евридика може да е тука. Нали си е гъркиня.

Орфей пак вика:

Евридика! Евридика!

Вътре обаче никой не ги чува, защото когато пеят, гърците не чуват нищо. Тоби се ухилва с дръпнатите си очи и се почесва по щръкналите уши. Казва:

Чакай, Орфейчо! Знам един номер как да я измъкнем от вътре! Стига да е тук…

Дава няколко акорда на китарата и запява серенадата:

Евридика, Евридика,

в тази тиха нощ

Орфей те страстно вика

с любовна мощ…

Орфей го пита тихичко:

Ей, Тоби, много ти е хубава серенадата. Кой я е съчинил?

Тоби:

Ами че аз! И текста даже съм измислил лично аз.

И подхваща:

Евридика, Евридика!

Орфей те страстно вика,

О, ела, ела!

Фасадата на клуба. Песента вътре постепенно утихва. Отварят се прозорци, показват се глави на мъже и жени. Те се ослушват в шеговитата серенада на Тоби и я подхващат и те. Камерата се приближава към балкона, където се появява Евридика, облечена също карнавално. И когато накрая Тоби млъква, тя запява бурна гръцка песен — сиртаки.

Вратата на клуба се отваря, хората един по един излизат и почват да танцуват сиртаки, като правят кръг около вестникарската будка. Минувачи се спират и гледат. Танцува Евридика, танцува Тоби, танцува цялата улица.

Само Орфей стои настрана и наблюдава.

СЛЕДВА СЦЕНАТА НА БОЯ МЕЖДУ ПИЯНИТЕ ХУЛИГАНИ И ТОБИ.

Като свърших да чета, Гълъбицата ме попита:

— Разбра ли всичко?

— Да — казах, — разбрах. Най-напред заедно с Орфей ще търсим Евридика, после ще изпея серенадата, после ще танцуваме заедно с другите, а после ще се бия с хулиганите.

— Точно така, Енчо. А серенадата знаеш ли я добре?

— Уха! Пял съм я най-малко сто пъти пред разни гости.

— Запомни ли репликите си?

— Запомних ги… Фасулски лесни са. Аз помня по цели страници математически уравнения и машинни чертежи…

Откъм Улицата се чу гласът на Мишо Маришки:

— Готови ли сме?

— Готови сме! — отговориха отвсякъде и откъм прожекторите.

— Хайде тогава на репетиция! Орфей, Евридика, Тоби — при мене!

Влязох в Улицата. И още докато крачех, ми се появи познатото сгърчване на стомаха, макар че този път мами не ми даде нито сурови яйца, нито сини сливи. И устата ми засъхна като шкурка номер 8.

— Деца — каза Мишо Маришки, — ха да видим сега какво можете. Евридика, качи се горе на балкона! Ще се покажеш, когато Тоби изпее последните думи на серенадата: „О, ела, ела…“ Загряваш ли?

— Загрявам — отговори Росито.

— А вие двамата, Орфей и Тоби, влизате в улицата отсам и непрекъснато зовете: „Евридика, Евридика!“. Започвате диалога пред вратата на гръцкия клуб. Загрявате ли?

— Да — отговорихме ние, — загряваме.

— Отлично! Вземете китарите!… Внимание! Репетиция! Тишина! Готови! Орфей и Тоби, тръгвайте!

Тръгнахме, влязохме в Уличката и завикахме „Евридика, Евридика!“ На мене обаче гърлото ми беше така свито, че гласът ми излизаше съвсем пресипнал. Едвам изрекох моя си диалог и после вдигнах китарата и дадох първите акорди на серенадата. Мишо Маришки извика „Стоп!“ Беше много недоволен.

— Момчета, защо сте така сковани, бе? Като че играете дървеното човече Пинокио. Не се плашете от камерата, вървете свободно и викайте, без да се сдържате! А ти, Тоби, какви са тия дрезгавини в гласа ти? Хей, дайте му нещо да си накваси гърлото!

Изневиделица се появи мами и ми поднесе термоса с чай. Мишо Маришки веднага я изгони:

— Другарко, колко пъти ще повтарям, стойте настрана!

Мами избяга в тъмното зад камерата, а гримьорката Петра ми даде да пийна чаша хладка вода. Въпреки това гърлото ми не се отпусна и червата ми закуркаха много застрашително.

— Още веднъж! — заповяда Мишо Маришки. — Репетиция!… Тишина! Момчета, започвайте!

И пак тръгнахме, и пак направихме същите стъпки, и пак зовяхме Евридика, и пак Мишо Маришки беше недоволен, и тия кадри ги повторихме тъкмо шест пъти, и всеки път на мене коремът ми куркаше още по-гръмогласно и май наближаваше съдбоносният край…

На седмия път Мишо Маришки каза:

— Сега вече снимаме. Готови ли сме?

— Готови сме! — отговориха операторите, тонмайсторите, асистентите, помощниците, гримьорките, осветителите и всички останали, които зяпаха отстрани.

— Светлина — заповяда Мишо Маришки.

И тогава като че пламна целият павилион. Отвсякъде — отгоре, отстрани, отзад, отпред загоряха прожекторите и хвърлиха върху Улицата най-малко сто киловата осветление. Замижах. Стана ми топло. Краката ми се разтрепераха, червата ми лудо заиграха и закуркаха, а устата ми се заграпави почти до номер 0.

— Тишина! — извика Мишо Маришки. — Магнетофон! Камера! Почни!

Тръгнах, но сега вече крачех като същински робот, дето се командува от телепулт. Не съзнавах къде ходя, какво правя, как викам „Евридика!“ как изричам диалога. Без да мисля, абсолютно механично, дадох двата акорда на китарата и запях:

Евридика, Евридика,

в тази тиха нощ

Орфей те страстно вика

с любовна мощ…

И нататък.

Нищо не чувах. Усетих обаче как в горния ла-диез засекох.

Не чувах какво ми говори Орфей, и дори не видях как Евридика се появи на балкона и запя и тя своето сиртаки.

И когато Мишо Маришки извика „Стоп!“ и прожекторите угаснаха и около мене настъпи почти пълен мрак, аз едва не загубих съзнание. Без да питам никого, изтичах към коридора, видях къде пише „За мъже“ и влязох…

Когато се върнах, Мишо Маришки, Гълъбицата и Лорелай разговаряха оживено. Лепнах се зад тях и се ослушах. Мишо Маришки казваше:

— И от кога Енчо има тия чупки и дрезгавини в гласа?

— Ама, моля ви се! — отговори мами. — Никакви чупки и дрезгавини няма той. Това беше случайно. Хрип някакъв.

— Не е случайно — каза Гълъбицата. — Миналия път беше същото. Това не е хрип, не е и простуда, това е органично.

— И, бих казал, фатално! — добави Мишо Маришки.

— Какво значи това? — попита Лорелай, съвсем паникьосана.

— Това значи, че за голямо мое съжаление, вашият син няма да може да получи ролята на Тоби. Във филма Тоби играе, шуми, пее, той е нещо като Фигаро… А с този глас!… Пък и сама видяхте как неестествено се държи Енчо пред камерата.

Тук Лорелай взе да хленчи:

— Ама как тъй, бе другари, няма да получи ролята! Вие му обещахте, че ще му я дадете. А сега най-напред му вземете Орфей, после Тоби. Това не е честно! Това е подигравка, това е гавра, това е… това е покушение!

— Другарко, моля, не викайте! — смъмри я Мишо Маришки. — И да се разберем: никога не съм поемал ангажимент да дам на Енчо ролята на Орфей, нито каквато и да било друга голяма роля. Ние все още сме във фазата на търсенето. И ако съм обещал да взема Енчо във филма, ще изпълня обещанието си. Ще го взема като епизодик, приятелче на Орфей… стига, разбира се, да съумее да се държи пред камерата като жив човек. Рисковани експерименти във филма си не мога да правя. Твърде много залагам на него. Той ми струва един милион.

— Милиони, милиони! — завика вече без да мисли Лорелай. — А взимате това недоносче за Орфей и тази патка за Евридика.

— Ако това ви успокоява, мога да ви съобщя, че това момче няма да е Орфей. Той също не ми харесва, твърде сладникав е. А Росица… И Росица няма да е Евридика. Тя е добра актриса и има чудесен глас, но… но тя е вече твърде възрастна за малката Евридика. Очевидно ще се наложи да потърсим други за тези две роли… пък и за Тоби!… Довиждане, уважаема другарко, и прощавайте, ако съм ви обидил.

Мами постоя, постоя, па изведнъж направи кръгом и тръгна към изхода.

Навън ни чакаше колата.