Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (8)

Седма кола
Бедният богаташ

Отсега нататък Тим трябваше да ходи всяка неделя с мащехата си и Ервин на конните състезания. Това не му беше никак приятно. Понякога той се преструваше на болен. Друг път се измъкваше в неделя сутринта от къщи и се появяваше отново чак вечерта. Тогава мащехата и Ервин отиваха сами на състезанията. Но двамата нямаха късмет. В най-добрия случай печелеха по някоя и друга марка.

Затова те го принуждаваха да ходи все по-често с тях и да залага все по-големи суми. Скоро той бе вече познат на всички в хиподрума, като някое шарено куче, а късметът му стана пословичен. За щастливите печеливши казваха: „Той има късмет като Тим“.

Впрочем момчето нареждаше нещата така хитро, че веднъж да печели повече, друг път по-малко. Ако заложеше например на някой кон, на който бяха заложили вече много хора, тогава и печалбата не излизаше голяма. Заложеше ли обаче на неизвестен кон, на който почти никой не залагаше, тогава той спечелваше цели купища пари.

Мащехата, която отначало заяви, че всичките пари принадлежали на Тим и че тя само му ги съхранявала, скоро започна да говори за „нашите печалби“ и за „нашите пари“, и за „нашата банкова сметка“. Тим никога не получаваше от нея повече от мъничко джобни пари. И все пак момчето успя да спести от тях за един мраморен надгробен паметник. Тая сума той си сложи настрана. Бе я разменил срещу книжни пари и скри банкнотите в стенния часовник, в който случайно бе открил двойно дъно. То се отваряше, като се вдигнеше горната част на часовника.

Мащехата се главозамая от многото неочаквани пари. Скоро в малката уличка нейните врагове бяха толкова, колкото и хората, които живееха там. На своята стара приятелка, с която си пиеше кафето, тя каза направо в лицето, че била много лошо облечена и че не можела повече да се показва с нея на улицата. (Но явно никак не й идваше наум, че би могла да купи една рокля на своята много по-бедна приятелка.) Критикуваше пред всички сладкишите на госпожа Бебер и започна да купува много по-скъпи сладкиши от една сладкарница в центъра на града. (А че госпожа Бебер цели седмици наред й бе давала камари от сладкиши на вересия, това изглежда бе забравила.)

Ервин, комуто госпожа Талер даваше тайно допълнително джобни пари, играеше сега ролята на богаташко дете. Той носеше обуща със смешно дебели гьонови подметки, костюми с дълги панталони и много пъстри вратовръзки. Бе започнал тайно да пуши и се представяше за голям познавач на коне.

Тим, от когото произтичаше богатството, беше единственият, който тайно проклинаше това богатство. Той скиташе често с часове из покрайнините на големия град с надеждата да срещне господин Лефует. Надяваше се, че карираният господин ще му върне смеха, ако той се откажеше за в бъдеще от цялото богатство. Но господин Лефует никакъв не се виждаше.

Карираният господин обаче съвсем не бе изпуснал момчето от погледа си. Понякога например през квартала на Тим минаваше един автомобил с четири врати, на чиято задна седалка седеше някакъв мъж с кариран каскет. Щом откриеше някъде Тим, той заповядваше на шофьора си да спре и наблюдаваше момчето със загрижено, ако не дори с боязливо изражение на лицето си. Тоя господин се беше погрижил и за това — в жилището на малката уличка да се появи един рекламен календар, в който между разните рекламни стихчета за кафе, какао или масло бяха поместени мисли на прочути хора. На първата страница неслучайно можеше да се прочете:

Към всеки договор трябва да се отнасяме както към сключването на брак: обстойно да го премислим, преди да го сключим, но да го съблюдаваме вярно, след като веднъж сме го сключили.

Л. Лефует

За щастие на Тим мащехата изряза тоя лист, защото на гърба му бе отпечатано тълкуване на зодиите. (Тя беше родена в зодията на Скорпиона.)

Най-непоносимото за Тим с течение на времето стана враждебността на хората от уличката към него. Те тълкуваха винаги сериозното му личице като признак на високомерие и притворство и го поставяха в един кюп с Ервин и мащехата. А на тоя кюп беше написано с големи, тлъсти букви: „новобогаташки фукльовци!“.

Затова никой не бе по-радостен от Тим (доколкото той изобщо можеше още да се радва), когато мащехата напусна жилището и нае под наем цял етаж в една по-скъпа улица.

Мебелите, които не бяха купени след забогатяването им, мащехата подари на малкото хора в уличката, с които още разговаряше. Тя щеше да подари и стария стенен часовник, в който лежаха спестяванията на Тим, но за щастие момчето чу навреме за това и я помоли да му остави часовника за неговата стая в новото им жилище. Така настоятелно я молеше, че мащехата отстъпи, повече учудена, отколкото ядосана. Така биещата всеки час „каса“ се пренесе в първата собствена стая на Тим, в която момчето най-после можеше да остава само и да си готви домашните упражнения.

В новото жилище мащехата си нае прислужничка. Но никое момиче не издържаше дълго при нея. След Мария дойде Берта, след Берта — Клара, след Клара следваше Йохана и накрая дойде една стара жена, която се казваше Грит. Тя се задържа, защото не оставаше длъжна на мащехата и дръзко й отвръщаше, когато онази почнеше да й се кара.

Сред вечните кавги и сдобрявания на двете жени се изнизаха годините, докато накрая Тим навърши четиринайсет и трябваше да се залови за някакъв занаят.

Мащехата настояваше Тим да постъпи в някое бюро за залагания. Това си имаше специална причина. Точно на своя тринадесети рожден ден Тим заложи много пари на един кон, който само поради снизхождението на хиподрумното управление бе пуснат за едно последно надбягване, преди да бъде „пенсиониран“. Никой друг не заложи на този кон. И понеже Тим бе заложил на него, конят за голяма изненада на всички специалисти спечели надбягването. Момчето получи чисти трийсет хиляди марки печалба. И заяви на своята мащеха, че сега са вече достатъчно богати и той няма повече да залага. Нито сълзи, нито плесници можаха да разколебаят решението му. Той не отиде повече на хиподрума.

Ервин и мащехата опитаха още няколко пъти сами късмета си. Но когато накрая се оказа, че са заложили общо три хиляди марки, а са спечелили едва триста, и те се отказаха.

Сега мащехата се надяваше, че Тим отново ще се запали за конните надбягвания, ако постъпи като ученик в някое бюро за залагания. Тя бе водила дори преговори с най-богатия собственик на такива бюра. Но Тим упорстваше, заявявайки, че искал да стане моряк и не искал да има повече нищо общо с конското тото.

Един ден — от няколко дена Тим бе напуснал вече училище — мащехата отново заговори по своя досаден начин за бъдещата професия на момчето:

— Сега веченесидете, Тим. И снещовсепак трябвадасе захванеш. Вбюротоза залагания можедастанеш ствоитедарби ощеведнъжбогат човек, Тим. Таазсамо добрототиискам, момчетоми! Азнемисля засебеси, аз затебе мисля.

— Но аз няма да постъпя в никакво бюро за залагания. Искам моряк да стана! — отвърна Тим.

Мащехата най-напред се ядоса, после се разгневи, а накрая започна да плаче, като викаше, че той искал да я изостави, та на старини да нямала пари и да бъдела принудена да проси, че искал да направи нея и Ервин нещастни, а сам да станел богат човек и че изобщо той никога не бил държал за семейството си. Та той даже не можел повече да се смее!

Последните й думи засегнаха Тим по-тежко, отколкото мащехата предполагаше. Кръвта нахлу в главата му. Би предпочел веднага да избяга нанякъде. Но откакто загуби смеха си, бе придобил такава способност да се владее, че това беше направо тревожно за едно момче на неговата възраст. И сега той съумя да запази хладнокръвието си така, че мащехата не забеляза нищо друго, освен червенината на лицето му.

— Дай ми другата неделя пак толкова, както тогава, когато залагах последния път — каза той. — Може би ще спечеля много пари.

И преди още мащехата да бе дала съгласието си, Тим излезе от къщи, изтича към реката, седна на една отдалечена крайбрежна пейка и се опита да потисне вълнението си. Но сега това не му се удаде. Той се разплака. А понеже се мъчеше да не плаче, хълцането още по-дълбоко го разтърсваше, та накрая той се отдаде на отчаянието си. Така постепенно плачът и хлипането утихнаха и четиринадесетгодишното момче започна хладно и спокойно да разсъждава за бъдещето си.

Тим реши да заложи следващата неделя пак на някой кон, който е слаб и няма никакви изгледи да победи, та по този начин да спечели голяма сума. Парите щеше да получи мащехата и тогава той щеше просто да ги зареже — нея и Ервин — и да побегне накъдето му видят очите. Може би ще постъпи като юнга на някой кораб или пък някъде другаде. За пари нямаше да бере грижи. Навсякъде имаше лотарии и тото, и други начини за залагания. А богатства не му трябваха — той знаеше сега това, — те не му доставяха никаква радост. Беше продал своя смях срещу нещо, от което съвсем нямаше нужда.

Но на тая крайбрежна пейка момчето реши и нещо много по-важно: да си възвърне своя смях. Щеше да тръгне подир своя смях. Щеше да тръгне да търси господин Лефует и да го намери, където и да се е скрил по широкия свят.

Щеше да бъде хубаво, ако си имаше някого — дори някой случаен пиян каруцар или полулуд скитник — комуто да разкаже за своето решение. И най-тежките неща стават по-прости, по-малко болезнени, когато ги споделяме с друг човек. Но на Тим не бе позволено да говори с никого за своята беда. Той трябваше като мида да се затваря в себе си. Едно парче хартия, което лежеше сега в двойното дъно на стенния часовник, го превръщаше в най-самотното и най-тъжното момче под слънцето.

В това настроение той си спомни за баща си и спестените пари за мраморния надгробен камък. И реши още нещо: преди неговото бягство баща му трябваше да се сдобие с плоча на гроба си. Тим знаеше, че ще има трудности и разправии, но щеше да се наложи.

И успокоен, той стана от пейката. Имаше ясни планове, които трябваше да осъществи. А плановете му вдъхваха сили.