Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (4)

Трета кола
Печалба и загуба

Когато дългоочакваната неделя настъпи, Тим още отрано знаеше, че следобед отново ще отиде на надбягванията. Щом стенният часовник в хола удари три пъти, той се прокрадна навън, изчовърка с пръст петмарковата монета от цепнатината на дувара и хукна като луд към хиподрума.

Пред входа се сблъска с един господин, който не беше никой друг, освен самия кариран непознат.

— Хоопала! — извика господинът. — Ти май си доста нетърпелив!

— Моля за извинение! — рече задъхано Тим.

— Нищо, нищо, моето момче. Аз те очаквах. Ето ти фиша. Пазиш ли петте марки?

Тим кимна и извади от джоба си монетата.

— Добре, моето момче. Върви тогава на гишето и ги заложи. Ако спечелиш, чакай ме после тука на входа. Искам да си поговорим по една работа.

— Добре, господине.

И така Тим отново заложи пет марки на един от конете, а когато надбягването свърши, също както миналата неделя бе спечелил цял куп пари. Но този път той напусна бързо гишето, без да покаже някому своята печалба. Напъха банкнотите във вътрешния джоб на якето си, опита се да направи една възможно най-равнодушна физиономия и напусна хиподрума през една дупка в оградата. Не искаше повече да се среща с карирания господин. Тоя човек му се стори сега малко мистериозен. При това непознатият му беше подарил парите и фиша. Значи Тим не му дължеше нищо.

Зад хиподрума се простираше ливада, сред която стърчаха няколко дъба. Тим легна в тревата зад дънера на най-дебелия дъб и започна да си мисли по какъв начин да употреби своето богатство. Искаше с него да направи всички хора свои приятели — мащехата, доведения си брат, учителя, съучениците си. И една мраморна плоча му се щеше да постави на гроба на баща си, на която със златни букви да стои написано: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави!“.

Ако след всичко това все още му останеха пари, Тим искаше да си купи една тротинетка, каквато имаше синът на фурнаджията — с клаксон и балонни гуми. Момчето продължи да си сънува така с отворени очи, докато се умори от своите мечти и наистина заспа. За карирания господин не се сети повече. И ако сега го видеше, щеше сигурно да се учуди, защото странният непознат тъкмо разговаряше с тримата мъже, които миналата неделя бяха поканили Тим на лимонада, за да го ограбят. За негово щастие или по-точно: за свое нещастие Тим не го видя. Той спеше.

Един остър глас го събуди. Беше гласът тъкмо на тоя кариран господин, който стоеше до краката на момчето, гледаше в него и го питаше не съвсем приятелски:

— Е, какво, наспа ли се?

Тим кимна, още замаян от съня, изправи се и предпазливо опипа якето си отвън на онова място, където се намираше джобът. Пръстите му усетиха подозрителна празнота. Момчето бързо бръкна отвътре и окончателно се разсъни. Джобът беше празен. Парите бяха изчезнали. Карираният господин се хилеше:

— Ви… ви… е ли ги взехте? — заекна Тим.

— Не, ти, глупав сънливецо. Откраднал ти ги е единият от ония мошеници, с които ти миналата неделя поля печалбата си. Той те е проследил. Изглежда такава ми е съдбата, да идвам все със закъснение. Като ме видя, той офейка. По тоя начин открих къде си.

— Накъде избяга? Трябва да повикаме полицията!

— А, не — каза непознатият. — Не обичам сините униформи, не ги намирам достатъчно благородни. А мошеникът и без това се е скрил вече. Хайде, ставай най-после. И марш в къщи! А другата неделя ела пак.

— Май че няма да дойда — отвърна Тим. — Толкова често човек не може да има късмет. Това от татко го знам.

— Има една поговорка, Тим, ти я знаеш, че всички хубави неща са три. И друга една: че щастието и нещастието идват три пъти едно след друго. Пък и ти сигурно искаше да си купиш някои неща, нали?

Тим кимна.

— Е, виждаш ли? Всичко това можеш да го имаш, ако другата неделя дойдеш пак и сключиш с мене една сделка. — Непознатият погледна часовника си и изведнъж се разбърза. — Довиждане, до следващата неделя! — каза той и бързо се отдалечи.

С объркани мисли в главата си Тим се отправи към къщи, където го очакваха порция бой и злорадството на неговия доведен брат.

И отново се проточи дългата седмица в тясната уличка. Но през тая седмица Тим беше учудващо оживен. Макар карираният господин да му изглеждаше доста подозрителен, той твърдо бе решил да сключи с него сделката. Защото една сделка, мислеше си момчето, това е нещо редно и законно. Там не се печелят богатства срещу някаква намерена монета от пет марки, ами всеки дава нещо и получава нещо срещу това, което дава, и така всеки си взема своя дял. Сигурно е странно, че едно момче в пети клас може така да разсъждава, но в тесните бедни улички, където трябва много да се пести, за да може да се живее, хората още от съвсем малки деца се научават да придават важност на парите и сделките.

Мисълта за следващата неделя помагаше на Тим да се справя по-леко с всички неприятности през седмицата. Понякога се питаше дали пък баща му не е помолил карирания господин да се грижи за него, в случай че нещо му се случи. Но пък му се струваше, че баща му сигурно би избрал за тая цел някой по-симпатичен и приветлив човек.

Въпреки всичко Тим беше готов за сделката с непознатия, а мисълта за нея му доставяше удоволствие. Той изведнъж бе започнал отново да се смее със своя предишен детски смях. И на всички хора се харесваше тоя негов смях. И сега Тим имаше много повече приятели откогато и да било преди.

Беше наистина странно: това момче, което с една постоянна готовност за услуги и със страстни и сериозни опити за сближение не бе успяло да се сдобие с приятели, това същото момче само чрез своя смях спечелваше вече всекиго на своя страна. Сега дори му прощаваха пакости, заради които преди му се караха. Така веднъж насред часа по смятане Тим се сети как се бе блъснал в карирания господин пред входа на хиподрума. При тоя спомен той неволно се изсмя със своя звънлив смях с хълцукването накрая. Веднага след това обаче, щом осъзна неприличието на внезапния си смях, той изплашено запуши устата си с ръка. Но учителят нямаше никакво намерение да му се кара. Смехът на момчето бе избухнал така неочаквано и бе прозвучал така весело, че целият клас се разсмя заедно с учителя. Учителят само вдигна пръст и рече:

— Бомбите от смях са единствените бомби, които уважавам, Тим. Но ти все пак не избухвай точно в час.

И децата веднага прикачиха на Тим прякора „Смехобомбата“, а някои от съучениците му искаха през междучасията да играят вече само с него. Дори мащехата и Ервин започнаха понякога да се заразяват от неговия смях.

Беше направо непонятно какво беше извършил карираният господин с момчето, но то не съзнаваше тая нова непонятност.

Въпреки тежкия живот в тясната уличка Тим си оставаше едно доверчиво и простодушно дете. Той не забелязваше, че смехът му се харесва на хората и че бе крил тоя свой смях след смъртта на баща си, както скъперникът укрива богатството си. В своите детски мисли той стигаше до извода, че преживелиците на хиподрума са го направили по-умен и затова се спогажда сега така добре със света. Но не беше никак добре, че той разсъждаваше по този начин, ако знаеше още тогава колко скъпоценен е неговият смях, би си спестил много трудности в живота. Но какво да се прави, когато той си беше още дете.

Веднъж на връщане от училище Тим срещна карирания господин. Момчето тъкмо наблюдаваше как един търтей се опитваше да кацне върху ухото на една заспала котка. Това изглеждаше много комично и момчето пак избухна в смях. Но щом съзря непознатия от хиподрума, веселостта му в миг се изпари. Тим учтиво се поклони и поздрави с „добър ден“.

Непознатият се престори, че не вижда момчето. Само тихо изръмжа край него:

— В града не се познаваме — и отмина без нито веднъж да извърне главата си.

„Сигурно така трябва, когато се сключват сделки“ — помисли си Тим. И отново се засмя, защото котката, стресната в съня си, скочи уплашено и клепна с ухото си, върху което бе кацнал търтеят. Дебелото насекомо отлетя със сърдито бръмчене, а Тим навлезе, подсвирквайки си, в своята уличка.