Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (28)

Двадесет и седма кола
Една година в полет

Околосветското пътешествие се превърна за Тим в една година полет. То започна в малкия двумоторен частен самолет, който отнесе момчето и барона в Истанбул. Момчето отново видя мъже и жени да карат своите магарета през планините. Но сега те вече не му бяха чужди както първия път. Тяхното облекло приличаше на дрехите на Селек бей и на някои от прислужниците в замъка. Той усещаше, макар да не познаваше тия хора там долу, че ги обича. Чувстваше към тях благоразположение и съчувствие. Също както и към точиларите в Афганистан.

В Истанбул двамата останаха една седмица. Тим придружаваше барона из джамии и картинни галерии, а пътешествието започна едва ли не да му се харесва. От събитията в замъка за известно време той позагуби куража си да продължи битката за своя смях. Едновременно с това обаче хранеше надеждата, че след една година всичко ще се промени. В мислите си за Селек бей и за своите приятели в Хамбург той намираше такова упование, че съвсем сериозно вярваше във възможността след една година смехът му някак от само себе си да се върне при него, да падне в скута му, както пада узрялата ябълка от дървото. А тази надежда криеше опасността той да престане да полага усилия, за да промени своята участ, да се примири с окаяното си положение.

Но заедно с това външното равнодушие на Тим му създаваше известно предимство: баронът започваше да се смята в безопасност. Лефует вярваше, че момчето се е примирило със съдбата си и отслабваше бдителността си. Из ден в ден, от месец на месец той се убеждаваше, че на Тим Талер все повече се харесва ролята на богатия наследник и че момчето вече не би сменило за нищо на света, дори и за своя смях, живота си на натъпкан с милиарди скитник по света.

И наистина, по време на пътуването вече все по-рядко нещо напомняше на Тим за неговия загубен смях. В луксозните хотели се отнасят към много богатите хора с извънредно голямо внимание. Щом директорът на такъв хотел надуши, че богаташът гост не желае да се смее, целият персонал, от главния портиер до камериерката — научава, че в близост с този гост не бива да се чува смях. И впоследствие — наистина никой не се смее наоколо му.

Но светът се състои, дори и за много богатите хора, не само от луксозните хотели. Дори и милиардерите имат понякога нужда от чист въздух. И по време на разходките, които Тим предприемаше сам или в съпровода на барона, той забелязваше колко пълен със смях е светът.

След Истанбул Тим видя за втори път Атина. След Атина следваше Рим, след Рим — Рио де Жанейро, след Рио следваха Хонолулу, Сан Франциско, Лос Анджелис, Чикаго, Ню Йорк. Ходиха в Париж, Амстердам, Копенхаген и Стокхолм, в Капри, Неапол, Тенерифе, Кайро и Кейптаун. Летяха за Токио, Хонконг, Сингапур и Бомбай. Тим разгледа Кремъл в Москва и мостовете на Ленинград^[1], Варшава и Прага, Белград и Будапеща. И навсякъде, където кацваше техният самолет, Тим срещаше смеха на света: той чу смеха на ваксаджийчетата в Белград и на малките вестникопродавачи в Рио; търговците на цветя в Хонолулу се смееха, както продавачките на лалета в Амстердам; усмихваше се калайджията в Истанбул също като продавача на вода в Багдад; по мостовете на Прага се кискаха и се шегуваха също както и по мостовете на Ленинград, а в театъра в Токио ръкопляскаха и се смееха точно така, както и в театрите на Бродуей в Ню Йорк. Човекът има нужда от смеха, както цветето от слънчевата светлина. Да си представим, че би било възможно смехът да отмре: човечеството би се превърнало в зоологическа градина или в едно общество от ангели — скучно, сериозно и пълно с възвишено безразличие.

Тим съхрани в себе си, колкото и сериозен да изглеждаше, желанието и копнежа си да може да се смее. Макар външно и да изглеждаше доволен, той с радост би станал дори просяк в Ню Йорк само да можеше да влее своя смях в смеха на света.

Но друг разполагаше с неговия звънлив момчешки смях. И Тим — колкото и лошо да бе — през тази година почти свикна с това. Примири се и почна да се занимава с други неща — започна да учи. Изучаваше всичко, което един така наречен човек от висшето общество трябваше да умее или да знае. Той можеше вече по най-изискания начин да яде омари, фазани и черен хайвер; можеше да изсмуква стриди и да отваря бутилки шампанско; бе заучил задължителните фрази от „Много се радвам…“ до „Беше чест за мен и удоволствие“ на тринадесет езика; знаеше още какъв е размерът на бакшиша във всички прочути хотели по света; можеше импровизирано да произнася малки речи и да се държи с графове, херцози и принцове по правилата на официалния етикет; знаеше какви чорапи на какви вратовръзки отиват и че след шест часа следобед вече не се носят кафяви обувки; научи се при вдигането на чашата за кафе или чай никога да не разперва малкото си пръстче; назубка пътем и без речник малко френски, английски и италиански; овладя умението да изглеждаш заинтересуван, когато вътрешно скучаеш; научи се да играе тенис, да управлява платноходка, да кара автомобил и дори да го поправя; научи се още така добре да се преструва, че баронът беше очарован.

Макар Лефует да водеше тайни разговори за маргарина във всеки град, Тим бе пощаден от тия съвещания. Беше свободен да прави каквото му душа иска. Само понякога бе принуден да обядва или да вечеря с хора, които или бяха много прочути (тогава журналистите се съсипваха да ги снимат), или пък бяха полезни за обществото. По този начин той се запозна с един английски херцог, който се застъпваше за точиларите в Афганистан, и с някакъв аржентински фабрикант на месни консерви, който пък защитаваше правата на английската аристокрация.

По въпроса за разделението на господари и слуги, който занимаваше Тим твърде силно при неговото ново положение, в света изглежда цареше доста голямо разногласие. Най-хубавия отговор той чу от една преводачка в Москва.

Екатерина Поповна — така се казваше девойката — вечеряше заедно с барона и Тим в хотел „Москва“. По време на яденето Лефует рече насмешливо:

— Вие, комунистите, Екатерина Поповна, вярвате в равенството на всички хора. Това е голямо недомислие. Ще се препънете в тая глупост и ще си счупите врата.

Екатерина Поповна се усмихна, посочи пърженото пиле пред себе си и отвърна:

— Ако тоя петел беше жив, нямаше никога да изисквам от него да снася яйца. Ще го оставя да командва в кокошия двор, защото той е годен само за това.

Беше колкото находчиво, толкова и умно. Лефует се засмя високо и извика:

— Значи вие вярвате, че господарите се раждат, Екатерина Поповна.

— Мъничко да, бароне. Съществува, струва ми се, един своеобразен талант за управление, за командване на хората, за ръководене или както искате го наречете. Само че аз не вярвам, бароне, тоя талант да се среща само при кралете, херцозите или богатите наследници. Той вирее и в моето предградие, а в много дворци пък не расте. Тоя млад човек например… — Екатерина Поповна посочи Тим, — тоя млад човек ще трябва един ден да управлява вашето кралство от кораби, стафиди и масло. Но на мен ми се струва, че неговото сърце се е случило малко по-голямо, отколкото е нужно за тая работа.

— Както и да е! — измърмори Лефует и прекъсна разговора.

Но той остана още дълго в паметта на Тим, който не се сърдеше на Екатерина Поповна, а й даваше право, защото беше умен и лишен от суетност. (И защото се намираше в оная възраст, когато постепенно почваме да опознаваме себе си.)

Според календара през време на всичките тия пътувания Тим остаря с една година — наближаваше своята шестнадесета годишнина — но по дух той бе станал пет или шест години по-възрастен. И външно бе изненадващо пораснал, а лицето му приличаше на лицето на двадесетгодишен момък.

Самолетът, с който той и баронът обиколиха почти три пъти света, представляваше един сполучлив символ на положението на Тим — той се намираше винаги горе, заставаше винаги на върхове, където въздухът е по-лек, а погледът достига по-далече в низините. Когато слушаше разговори върху религиозните въпроси, тогава край тях седеше някой кардинал, който бъбреше свободно и весело, без гнева и припряността на селския пастор, който е длъжен да набие десетте божи заповеди в коравите глави на своите селяни. Водеше ли се разговор за комунизма, там седеше една образована девойка като Екатерина Поповна, която умееше много по-леко и по-хубаво да говори, отколкото партийният секретар на някое село, чиито мисли са подчинени на царевицата и просото. Дори по една такава, наглед незначителна работа като маргарина Тим се наслуша на разговори, в които ставаше дума за южноамерикански държавни глави и за цели континенти от магазини, сред които сладкарското дюкянче на госпожа Бебер беше само едно едва видимо пясъчно зрънце.

Би било лъжа да се твърди, че Тим се чувстваше неудобно в тези надоблачни висини над света. Та тук животът беше лек. (Особено за някого, който боледуваше за смеха.) Освен това едно момче с пъргав ум можеше тук да преживее и да научи много неща.

И все пак сладкарското дюкянче на госпожа Бебер, което миришеше на прясно тесто и понички, този малък свят на съседите, изграден от стотинки, тази вълшебна кутийка за махленски клюки беше за него безкрайно по-привлекателна, отколкото хотел „Палмаро“ или някакъв месопотамски замък. Впрочем изглежда неслучайно баронът се пазеше от родния му град като от огъня. Няколко пъти Тим изяви желание да отидат и там, но Лефует, който никога не казваше направо „не“, се правеше, че не е чул желанието му или измисляше неотложни съвещания в други градове.

Когато годината на пътешествията се приближи към своя край, за Тим стана вече много трудно да бъде външно равнодушен, да продължава да играе пред барона ролята на доволния богат наследник. Колкото повече наближаваше рожденият му ден, толкова по-неспокоен ставаше той. Ако сега Лефует се засмееше в присъствието му, Тим почваше да трепери. Една нощ в някакъв хотел в Брюксел в съня му се повтори краткият телефонен разговор, който бе водил с г-н Рикерт в замъка на Лефует. Като се събуди, сънят още витаеше в главата му и Тим ясно си спомни, че г-н Рикерт беше казал: „Крешимир знае…“.

Какво знаеше Крешимир? Някакъв път, който водеше към неговия смях? Тим обаче продължаваше да спазва строго обещанието си по никакъв начин да не се свързва със своите хамбургски приятели. Но сега вече копнееше за края на годината, когато това споразумение щеше да загуби силата си. Няколко дена преди рождения му ден те отлетяха за Лондон, където Тим в присъствието на барона получи от ръката на мистър Пени един пакет акции. Това беше по-голямата част от акциите на Хамбургското параходно дружество.

Междувременно мистър Пени бе узнал, че Лефует беше прочел тайния му договор с Тим Талер върху попивателната хартия и след известно начално сконфузване това все пак се оказа добре дошло за него. Баронът все едно трябваше да научи за договора още преди прехвърлянето на акциите.

В самолета, който най-после отнасяше юношата към Хамбург, той каза на барона:

— Вие бяхте съвсем, както обикновено, любезен и мил към мистър Пени. Не му ли се сърдите, че зад гърба ви откупи от мен контролните акции, които аз наследявам?

Баронът гръмко се засмя.

— Драги ми господин Талер, на мястото на Пени и аз бих постъпил така. Защо тогава да му се сърдя? Битката за контролния пакет акции, който в момента притежавам, се води постоянно и тайно. Но заради това няма да си издерем очите я! Ние сме като някое лъвско семейство: когато хванем голяма плячка, избухва кратък спор за подялбата, при която най-голямото парче получава старият лъв, а това съм аз. Но щом плячката е разделена, ние отново се превръщаме в сговорно семейство, което никой не може да разедини.

— Селек бей не може ли? — запита тихо Тим.

— Селек бей — отвърна замислено Лефует — представлява може би едно изключение, господин Талер. Той се смята за невероятно хитър, а пък съвсем не е. Това понякога ни създава ядове, но в повечето случаи ни забавлява. Всъщност си го обичаме.

— Ами армията в Южна Америка — не успя да се сдържи да не подметне Тим.

— Така наречената армия, господин Талер, се състои отчасти от наши хора. А оръжията, които Селек бей купува с личните си пари за тези хора идват от един арсенал, който също ни принадлежи. Така парите на Селек бей се вливат обратно в нашата фирма. Кръговрат! Като при водата. Също и парите, които Селек бей хвърля за борбата си против нас в Афганистан, се връщат почти всичките в нашите каси.

— Защо тогава сте приели Селек бей във фирмата? Само защото се разбира еднакво добре и с будистите, и с мохамеданите ли?

— Не само заради това, господин Талер. Него в целия свят го уважават. Едните го ценят, защото се застъпва за бедните и поробените по света, другите — защото е глава на религиозна секта и е много набожен. Аз например го ценя заради неговите извънредно интелигентни възгледи за дявола.

— Какво стана всъщност със сортовия маргарин? — запита Тим без видима връзка.

Баронът обаче схвана връзката веднага и рече:

— Опитът на Селек бей да провали нашите планове с маргарина беше също така едно глупаво негово хрумване.

Сърцето на Тим затуптя по-силно. Знаеше ли баронът, че той бе подписал договора с невидимото мастило на Селек бей? Но Тим не се реши да запита. И все пак Лефует отговори на въпроса му:

— Разбира се, в писалката, с която вие, господин Талер, подписахте, имаше съвсем обикновено мастило. Един от слугите в дома на Селек бей е мой човек. Той навреме подмени мастилото. Но дори да беше изчезнало вашето име, подписът на настойника си остава. Защото аз подписах всеки договор два пъти, господин Талер: веднъж от името на фирмата, веднъж като ваш настойник.

Тим нищо не каза. Бе се загледал през малкото прозорче на самолета към земята. Кулите, които виждаше там, навярно бяха вече кулите на Хамбург.

Сега той копнееше за това да не бъде нищо повече освен едно неизвестно, съвсем обикновено момче из тия улици. Светът на голямата търговия не беше по силите му.

Тим знаеше, че ще трябва да слезе от надоблачните висини, за да стигне до своя смях. И мислеше за Джони, Крешимир и г-н Рикерт. Вдругиден, един ден след неговия рожден ден, той отново щеше да говори с тях.

В случай че се намираха в Хамбург. И в случай че са още живи.