Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timm Taler oder Das verkaufte Lachen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Тим Талер или продаденият смях

 

Редактор: Митка Костова

Илюстрации: Пламена Тодорова

 

ИК „Пан ’96“, София, 2001

ISBN 954-657-313-2

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа кола
Съобщение, пълно със загадки

В банята Тим запали само лампата над мивката с огледалото. След това извади лупата от домашната аптечка и бележката от флакончето с таблетки против главоболие. Сърцето му сякаш се бе качило чак в гърлото и биеше там до пръсване.

Преди обаче да зачете бележката, момъкът в сивия фланелен костюм още веднъж се увери, че вратата на банята е здраво заключена. Чак тогава застана до мивката.

Лупата трепереше в ръката му, но Тим все пак можеше да разчита увеличените сега многократно букви. А учудването му растеше:

Посети Лепнещия лебед. Спечели това, което постигна принцесата. Пътят е по-прост, отколкото си мислиш. Човекът, който те съветваше да не залагаш на Мусон, ще ти го покаже. Вземи такси, шофьора на което познаваш. Той охранява дома на съветниците. Избери (черния!) час на трамваите. Пази се от плъховете и ги надхитри. Пътят е прост. Но избирай черните стълбища, за да стигнеш до него. Довери ни се и ела!

Тим отпусна лупата и седна на ръба на ваната. Все още трепереше от вълнение, но разсъдъкът му беше бистър. Бе разбрал: съобщението е зашифровано, да не го разбере Лефует, в случай че попадне в ръцете му. Сега оставаше да разшифрова скритите указания. Той отново застана под лампата до мивката и бавно прочете бележката за втори път. „Посети Лепнещия лебед.“ Това бе достатъчно ясно: да отиде там, където е гледал куклената пиеса. В Йовелгьоне, в гостилницата. „Спечели това, което постигна принцесата.“ Това беше още по-просто, но и най-важното, и най-радостното в съобщението: спечели обратно своя смях! А че е възможно, показваше следващото изречение: „Пътят е по-прост, отколкото си мислиш.“

Но какво ли означава „човекът, който те съветваше да не залагаш на Мусон, ще ти го покаже“?

Налагаше се да поразрови паметта си. И бързо си спомни: Мусон беше някакъв кон. Последният кон, на който той беше залагал. А един човек, когото тогава още не познаваше, го посъветва да не залага на този кон. Крешимир!

Значи Крешимир знаеше как да му върне смеха? Тим се бе досещал за това. Но тая увереност подкоси краката му сега и той отново се видя принуден да седне на ръба на ваната.

Светлината беше достатъчно силна, за да може и тук да чете:

Вземи такси, шофьора на което познаваш. Той охранява дома на съветниците.

Шофьорът беше Джони — в това нямаше съмнение. Но „дома на съветниците“?

Доста дълго си блъска главата, докато най-после се сети, че става дума за общината, където заседава градският съвет. А то беше съвсем близо до хотела! Там значи Джони щеше да го очаква, за да го откара в Йовелгьоне. Но кога — още не му беше ясно.

Избери (черния!) час на трамваите.

Две трамвайни преживелици имаше Тим, които бяха свързани с неговите приятели: отклонения от пътя си трамвай, в който бе седял с господин Рикерт, и летящия трамвай в Генуа, наблюдаван заедно с Джони. Изглежда, имаха се предвид и двете случки, защото думата беше в множествено число. Часът на трамваите? По кое време бяха станали тия неща? Летящия трамвай видяха около обяд, към дванайсет часа. А и първата му среща с господин Рикерт в трамвая бе също по обяд.

Значи в дванайсет часа по обяд! А сега беше… (Тим погледна часовника си) пет часа следобед. За утре ли го викаха? Или е трябвало още днес да бъде на срещата?

Но пред думата „час“ стоеше в скоби и с удивителен знак думичката „черен“. Какво ли означаваше черен обеден час? Отново смисълът, който беше толкова прост, дълго му убягваше. Но накрая и тая гатанка бе разгадана: имаше се предвид черният дванайсети час, тоест полунощ! (А дотогава оставаха още седем дълги часа.) Другото в съобщението отново беше лесноразбираемо:

Пази се от плъховете и ги надхитри. Пътят е прост. Но избирай черните стълбища, за да стигнеш до него. Довери ни се и ела!

Тим трябваше да се пази от Лефует и да напусне тайно хотела, може би дори преоблечен. Защото в израза „черните стълбища“ се съдържаше (както в романите от „черната серия“) романтиката на шпионите и преоблечените герои.

Когато окончателно разчете пълната със загадки бележка, Тим се усети лек като птица. В него напираше желание за смях. А най-странното бе, че в тоя миг устните му не се стиснаха силно една о друга както обикновено. Напротив: стори му се, че те се усмихват.

Той скочи в радостна уплаха към огледалото, за да види лицето си. Имаше извивчици в края на устните, също като италианските портрети от Белия дворец в Генуа. Това не беше смях, не беше дори и усмивка в истинския смисъл на думата, но извивчиците в ъглите на устата му безспорно съществуваха. А откакто подписа договора под големия кестен, нито веднъж не бяха се появявали.

Значи в тоя ден нещо се бе променило вече. Надеждата, като четката на художника бе нарисувала по вълшебен начин върху лицето му зачатъка на една усмивка.

Тим скри отново бележката в якето си, угаси лампата в банята и седна в хола, за да размишлява.

През това време баронът се намираше в сладкарница „Алстер“ — недалеч от хотела — и разговаряше с представителя на оная египетска фирма, която бе предявила претенции към марката „Палмаро“. Фирмата настояваше маргаринът на Лефует да бъде кръстен с друго име, защото тя имала по-рано една стока с такава марка.

Баронът не успяваше да демонстрира по време на спора безгрижието и превъзходството, станали му втора природа, откакто притежаваше смеха. Наистина от тая вече широко рекламирана марка зависеше маргаринът да спечели легионите купувачи, но баронът не биваше в никакъв случай да показва, че това е толкова важно за него. Налагаше се да демонстрира усмихнато спокойствие — тъкмо за такива случаи и с такава цел си бе купил смеха.

Но когато Лефует пусна на подходящо място в преговорите своя детски смях заедно с всичките му звънки трели и комичното хълцукване накрая, изведнъж му се стори, че нещо липсваше на смеха му. А и за партньора му тоя смях беше сякаш неприятен.

Баронът помоли да бъде извинен и отиде в тоалетната на сладкарницата. Там, пред огледалото, възпроизведе смеха на Тим, като внимателно наблюдаваше лицето си. На пръв поглед всичко изглеждаше непроменено. Но при по-внимателно взиране — баронът втори път се засмя срещу огледалото — при методичното проследяване той откри, че му липсваха хубавите извивчици в края на устните. Затова смехът му не изглеждаше непринуден, а почти изкуствен.

У Лефует се надигна едно чувство, което през последните години бе забравил — страхът! И за пръв път от години той усети нещо като угризения на съвестта. Не, разбира се, загдето е направил нещо лошо (за добро или лошо на него му липсваше сетиво), а защото осъзна, че е направил голяма глупост.

Тоя безценен смях на бедняшкото момче, бляскав и твърд като диамант, би могъл да си набави по много по-прост начин! Не като се пазари за него точка по точка с разни ментърджийски договори и не с тия фокуснически способности да се печелят басове, а като…

Внезапно в тоалетната влезе събеседникът на Лефует и видя неговото пребледняло, леко разкривено лице. Той си помисли, че баронът е така разстроен заради марката на маргарина „Палмаро“, а Лефует пък си помисли, че египетският представител тъкмо това си е помислил. Създаде се едно дяволски неприятно положение, а баронът не посмя да пусне отново в ход своя смях, защото изведнъж бе загубил увереността си в него. Затова, като се престори доста неубедително, че му е прилошало от нещо, той измърмори:

— Утре ще се разберем в Кайро. Нещо не ми е добре. Тая майонеза от омари…

Той напусна сладкарницата и с дълги скокливи крачки — като скакалец — хукна към хотела. Разхождащите се по елегантния булевард „Юнгфернщег“ напудрени дами и важно крачещи господа отбелязваха с осъдително смръщени вежди:

— Така ли се тича по „Юнгфернщег“? Какъв невъзпитан…

Лефует не чу и не видя нищо от това. Той усещаше, че смехът заплашваше да му се изплъзне, досещаше се по какъв начин, затова искаше да спаси каквото още можеше да се спаси, със зъби и с нокти да го запази за себе си. И тичаше по красивия булевард, скачаше, блъскаше се в минувачите, хвърляше се слепешката напред, без да обръща внимание на движението, тичаше, като полудял тичаше към своя хотел. Докато изведнъж насред платното на улицата пред самия хотел сякаш се препъна в нещо, залитна, чу скърцането на спирачки, чу викове на хора, усети нещо горещо да потича по бедрата му и изкрещя, преди да падне в безсъзнание:

— Тим Талер!

Това улично произшествие дойде колкото внезапно, толкова и закономерно като следствие: страхът поражда несигурност. Несигурността обърква. А объркването ражда нещастните случаи. Ето защо баронът съвсем неслучайно попадна пред тоя автомобил тъкмо когато бе започнал да се бои за смеха си.

Впрочем той имаше по-жилаво тяло, отколкото изглеждаше наглед. Пък и колата в последния миг бе успяла да спре, та не попадна под колелата й. Безсъзнанието му беше резултат на падането.

Двамата детективи, които бяха тичали подире му запъхтени, го настаниха в болничната линейка, която пристигна след пет-шест минути. Придружиха го и в болницата, където той твърде скоро дойде на себе си. Първите му думи обаче си останаха напълно неразбираеми за хората около него. Той каза: „Който последен се смее, най-добре се смее“.

После влезе лекарят и Лефует с отпаднал глас каза на детективите, че нямал нужда от тях.

— В болницата — добави той шеговито — човек най-добре е защитен, защото всички уважават болницата.

Той леко се позасмя, а от това като че ли му стана малко по-добре.

Детективите напуснаха болничната стая и Лефует биде внимателно прегледан. Бе се отървал с няколко натъртвания и слабо мозъчно сътресение. Предписаха му лека храна и няколко дена пазене на леглото. Освен това го посъветваха да не приема никакви посещения.

Въпреки това още същия ден Лефует прие един повече от странен посетител — някакъв дребничък, болнав човечец с очила с телена рамка. Лицето му беше набръчкано като смачкана хартия и костюмът му беше смачкан. Дежурната сестра се учуди, че пациентът, който изглеждаше да е човек от висшето общество, общува с такива хора.

Лефует му отправи няколко въпроса и му даде няколко нареждания.

— Виждали ли сте момчето след оная история на хиподрума?

— Не, господин барон, но…

— По-тихо, драги! Тук съм мистър Броун.

— Тъй вярно, господин… мистър Броун. Исках да ви кажа, че познавам момчето от снимките по вестниците.

— Това е добре. И все пак поогледайте го още веднъж, ако е възможно. Но незабелязано! Не е изключено да ви познае. Тия телени очила не ви променят много-много.

— Тъй вярно, господине… Броун!

— Значи още веднъж, драги: извънредна предпазливост! Не бива да забележи, че освен частните детективи го следи още някой. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Втори въпрос…

— Заповядайте, мистър Броун!

— Това е частен въпрос: знаете ли приказката за Лепнещия лебед?

— И още как! Нали трябваше да я изгледам, когато преди две години следях момчето тука в Хамбург, господин ба… роун. Тогава той отиде с ония, Рикертови, в кукления театър. И пиеската се казваше „Лепнещият лебед“.

— Аха! Това обяснява някои неща.

Баронът притвори за няколко мига очи. Видя се да седи в таксито, видя до себе си Тим и чу шофьорът да казва: „Това се казва бързина! Почти като в приказката за Лепнещия лебед“. После видя лицето на Тим. То трепна и се вкамени. Пред вълнението бе спусната веднага завеса. (Баронът познаваше отдавна това.) Сега разбираше защо шофьорът бе споменал Лепнещия лебед. А след като накара човека с телените очила да му разкаже приказката, знаеше вече много повече.

Към удивителните дарби на Лефует се нареждаше и изумяващата способност на паметта му да запомня цифри. Тя рядко му изневеряваше и сега в паметта му веднага изплува номерът на таксито, който той написа на парче от вестник и го подаде на посетителя си:

— Ако момчето се качи в едно такси с този номер, трябва незабавно да ме уведомите! Попитайте сестрата за телефонния номер тука и си го запишете на същото листче. Ясно ли е?

— Тъй вярно, мистър Броун!

— Моят шофьор да стои с готова за потегляне кола пред болницата. Предайте му това. Но да вземе кола под наем. В никакъв случай не кола на фирмата! А вие моментално ще ми позвъните, когато момчето се качи в таксито с тоя номер. Моментално! Разбрахте ли?

— Тъй вярно!

— Свободен сте.

Човечецът тръгна към вратата, но Лефует още веднъж го повика:

— Тия хора изглежда работят преоблечени. Възможно е и момчето да се маскира. Казвам ви това за всеки случай.

— Бъдете спокоен, ба… Броун.

След като човекът си отиде, баронът стана, закуцука до вратата, заключи я безшумно, облече собствените си дрехи с изключение на обущата, отново отключи и така облечен легна в леглото.

Телефонът иззвъня.

— Как сте, бароне?

Беше Тим Талер.

Лефует запъшка:

— Ужасно, господин Талер! Счупени кости и тежко сътресение на мозъка. Не мога да се движа.

Той се ослуша със затаен дъх в слушалката, но не чу нищо друго освен спокойния глас на момчето:

— Тогава да не ви карам повече да се напрягате. Желая ви бързо оздравяване, бароне, и се грижете за себе си!

— Може да разчитате на това, господин Талер!

Лефует положи бавно слушалката върху вилката. После се облегна на възглавниците и се загледа през прозореца. Навън два гларуса кръжаха в полет един около друг.

„Смехът — помисли си баронът — е като птицата. Но като птица, която не влиза в никакви капани. Една птица, която не може да бъде уловена.“ А гласно добави:

— И никому не бива да се удаде да ме хване!