Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timm Taler oder Das verkaufte Lachen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Тим Талер или продаденият смях

 

Редактор: Митка Костова

Илюстрации: Пламена Тодорова

 

ИК „Пан ’96“, София, 2001

ISBN 954-657-313-2

История

  1. — Добавяне

Втора кола
Карираният господин

Първото надбягване беше в разгара си, когато Тим пристигна на хиподрума. Зрителите крещяха с всички сили и свиреха с уста, и все по-често, и все по-високо се чуваше името „Вихър“.

Тим стоеше и дишаше тежко. По две причини. Първо, беше тичал, и второ, изведнъж му се стори, че баща му сигурно стои някъде между тези шумни викащи хора. Изведнъж бе го обзело чувството, че се намира отново у дома, защото това бе мястото, където оставаше сам с баща си. Без мащехата. И без Ервин. Всички неделни дни с бащата бяха събрани в тази хорска навалица, в тия крясъци и врява. Нямаше вече гробища, нямаше повече сълзи. Тим се почувства странно спокоен, почти весел. А когато ликуващата тълпа зрители изригна като от една уста името „Вихър“, Тим даже пусна на свобода своя смях с веселото хълцукване в края. Беше си спомнил думите на баща си, който веднъж му бе казал: „Вихър е още млад, Тим, може би прекалено млад, но един ден ще се говори за него“.

И ето сега се говореше за Вихър. Но таткото не бе го доживял. Тим сам не знаеше защо се засмя на това. Но не се и замисли над него. Той още не беше стигнал тая възраст, когато човек почва да мисли много за себе си.

Един господин, който беше чул очарователния му смях, рязко извърна глава и внимателно огледа момчето. После замислено поглади длъгнестата си челюст и решително се насочи към Тим, но така, че мина на косъм от него, при което го настъпи по крака.

— Прощавай, малкият, без да искам! — каза му той.

— Нищо, нищо — засмя се Тим, — обущата ми и без това са прашни.

Тим погледна неволно към обущата си и изведнъж съзря в тревата пред тях една лъскава петмаркова монета. Господинът бе отминал и наоколо нямаше никакви други хора. Тогава момчето сложи бързо крака си върху нея, престори се, че си връзва връзката на обувката, светкавично грабна монетата и я пусна в джоба си.

Подчертано бавно Тим продължи да се разхожда, когато един дълъг, мършав господин в кариран костюм се приближи към него и го запита:

— Как е, Тим, ще залагаш ли?

Момчето смутено вдигна поглед към непознатия. Но не забеляза, че това беше същият господин, който бе го настъпил преди малко. Непознатият имаше уста, тънка като чертичка, и тънък клюновиден нос, под който лъщяха съвсем тънки черни мустачки. Над острите си, воднистосини очи бе нахлупил ниско един каскет. А каскетът беше също така кариран, както и костюмът на непознатия.

Тим усети някаква буца в гърлото си, когато мъжът го заговори така непосредствено.

— Аз… аз нямам пари, за да играя на тото — успя да изрече със заекване той.

— Имаш, имаш пет марки — каза непознатият и добави ей тъй, сякаш между другото: — Случайно видях как намери монетата. Ако искаш да залагаш, вземи тоя фиш. Вече съм го попълнил. Абсолютно сигурен е.

Тим, който ставаше ту червен, ту блед, постепенно възвърна естествения цвят на лицето си — бледомургав като цвета на лешниците (наследство от майка му).

Той отвърна:

— Мисля, че на деца не е разрешено да играят на тото. — И пак се запъна.

Но непознатият не го остави на мира:

— Този хиподрум е един от малкото в света — каза той, — където на децата не е изрично забранено да залагат при надбягванията. Вярно, че не е изрично и разрешено, но все пак позволяват. Та кажи, Тим, какво мислиш за предложението ми?

— Но аз изобщо не ви познавам! — отвърна тихо Тим. (Чак сега бе забелязал, че господинът се обръщаше към него по име.)

— Пък аз знам много за теб — рече непознатият. — Познавах баща ти.

Това се оказа решаващо. Наистина момчето трудно можеше да си представи, че баща му е другарувал с един такъв странен и фин господин, но понеже непознатият знаеше името на Тим, то сигурно все пак трябва да е бил познат на баща му.

След кратко колебание Тим пое попълнения фиш, извади от джоба си монетата от пет марки и тръгна към гишето. Тъкмо обявяваха второто надбягване по високоговорителя, та непознатият му подвикна:

— По-бързо, че ще затворят гишето! Аз ще ти донеса късмет, ще видиш.

Момчето подаде на госпожицата от гишето фиша с парите и получи обратно един подпечатан отрязък от фиша. Когато отново се обърна към непознатия мъж, той беше изчезнал.

Второто надбягване започна и конят, върху който бе заложил Тим, спечели с пет дължини преднина. Момчето получи на гишето толкова много банкноти, колкото никога не бе виждало накуп. Отново започна да сменява ту червената, ту бялата боя на лицето си. Но този път от радост и гордост. Сияещ, той показваше на всички своята печалба.

Странно е обаче колко близко една до друга лежат тъгата и радостта. Внезапно Тим си спомни за своя баща, когото днес бяха погребали и който никога не бе спечелвал толкова пари. Очите на момчето се навлажниха и то започна да плаче против волята си пред всичките тия хора.

— Е, малкият, когато човек има такъв късмет като твоя, няма да седне да плаче я! — каза внезапно някакъв глас до него; беше един гърлен и скърцащ мъжки глас.

През булото от сълзи Тим видя един мъж със смачкано лице, облечен в също такъв смачкан костюм. Отляво до мъжа стоеше един длъгнест червенокос и гледаше на Тим отвисоко. Вдясно пък стоеше нисичък, елегантно облечен господин с лисина, който съчувствено наблюдаваше момчето.

Мъжете изглежда бяха заедно, понеже и тримата запитаха почти едновременно дали той не би желал да изпие с тях по една лимонада, за да отпразнуват късмета му.

Тим, комуто тези любезности и щастливите обстоятелства така неочаквано се струпаха точно в този неделен ден, кимна, преглътна още веднъж и отвърна:

— Искам да седна отзад в градината.

Там именно той бе пил често лимонада със своя баща.

Тримата мъже казаха:

— Добре, момко, да отидем в градината — и седнаха с Тим под сянката на един дебел стар кестен.

Непознатият, комуто момчето дължеше печалбата си, не се показа повече. И Тим скоро го забрави, понеже тримата мъже около масата, които поръчаха на себе си бира, а за момчето от най-скъпата лимонада, веселяха печелившия с най-изумителни шеги. Дългият червенокос момък балансираше с една чаша бира на носа си, без да разлее нито капка от нея; мъжът със смачканото лице и смачкания костюм изтегляше от едно тесте карти винаги точно оная карта, която Тим предварително назоваваше ей тъй напосоки. А малкият господин с лисината направи фокус с банкнотите на Тим. Той ги уви в една носна кърпа, смачка здраво кърпата, разгърна я отново и… парите бяха изчезнали. Олиселият се изкикоти и каза:

— Я бръкни в левия джоб на дрехата си, момче!

Тим бръкна в джоба и за своя изненада намери там отново всичките си пари.

Това беше наистина една забележителна неделя. Само преди два часа Тим беше се лутал безкрайно нещастен из града, а сега в пет часа следобед той се смееше така често и така от сърце, както отдавна не беше се смял. Няколко пъти даже се задави от смях. Тримата нови приятели страшно му се харесваха. Той беше горд, че се е запознал с трима възрастни, които при това имаха все много редки професии. Смачканият мъж беше печатар на пари, червенокосият беше майстор на чанти, а оня с олисялата глава каза, че се занимава с правене на книги или подправяне на книжа — това Тим не разбра съвсем точно.

Когато той поиска да плати щедро на келнера, тримата усмихнато, но решително не му позволиха. Малкият мъж с лисината оправи сметката. Той плати освен това и лимонадата на Тим, така че когато момчето се сбогува със своите нови приятели, печалбата си остана непокътната в джоба му.

Малко преди Тим да се качи в трамвая, карираният господин изведнъж изникна отново пред него. Той каза без заобикалки:

— Тим, Тим, ама че си глупаво момче! Сега нямаш нито стотинка.

— Грешите, господине — засмя се Тим. — Ето я цялата ми печалба. — Той измъкна от джоба си пачката банкноти, показа я на непознатия и след кратко колебание рече: — Те са ваши.

— Тия пари в ръката ти не струват и пукнат грош — каза непознатият презрително.

— Но аз ги получих на гишето — извика Тим. — Истина ви казвам.

— На гишето, момчето ми, ти си получил истински пари. Но тримата мъже в градината положително са ти ги сменили с фалшиви. Аз ги познавам. За съжаление много късно те видях в тяхната компания, Тим. Докато дойда, те вече си бяха плюли на петите. Те са мошеници.

— Изключено, господине! Единият е специалист по чанти…

— Точно така, Тим. Джебчия, крадец на чанти!

— Джебчия? — запита момчето объркано. — А какво прави оня, печатарят, който печати пари?

— Той печати фалшиви пари.

— А третият?

— Той подправя ценни книжа.

Тим все не искаше да повярва, докато карираният господин не измъкна от портфейла си банкнота и не я сравни с една от банкнотите на Тим. Действително в банкнотата на Тим липсваха водните знаци, които се появяват, когато държиш истински банкноти срещу светлината.

— Видя ли сега, че съм прав, Тим?

Момчето кимна сломено. После внезапно хвърли всичките банкноти на земята и яростно почна да ги тъпче с крака. Един стар човек, който тъкмо минаваше покрай тях, ококори очи, загледа ту момчето, ту парите, ту карирания господин и изведнъж побягна, сякаш подгонен от самия дявол. Известно време непознатият не каза нищо. След това извади от джоба си пет марки, даде ги на слисания Тим и му нареди следващата неделя да дойде с тях отново на хиподрума. После бързо се отдалечи.

„А защо всъщност той самичък не играе на тотото?“ — помисли си Тим. Но после забрави въпроса си, прибра парите и се отправи пеша към къщи. Фалшивите банкноти остави да лежат на улицата.

Странно, но мащехата не го напердаши, макар че той се върна много късно и макар в тоя ден да беше погребението на баща му, от което той бе избягал. Само дето не получи вечеря и безмълвно бе отпратен в леглото. А на Ервин тя разреши да поседи при гостите, които бяха дошли след погребението и мълчаливо и някак особено се взираха в Тим.

След тази изключителна неделя следваше пак една дълга, тъжна седмица, през която Тим както обикновено ядеше пердах, а учителят трябваше по-често от друг път да му прави забележки. Момчето мислеше непрекъснато дали да отиде следващата неделя на хиподрума, или да не отиде. Петте марки то бе скрило от Ервин в една цепнатина на дувара на съседната къща и всеки път като минеше оттам, неволно се засмиваше. Мисълта, че е възможно още веднъж да спечели на конните надбягвания, го развеселяваше.