Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (10)

Девета кола
Господин Рикерт

Трамваят беше почти празен. Освен Тим вътре седеше един възрастен, пълничък господин с ведро топчесто лице. Той запита момчето за къде пътува.

— За гарата — отвърна Тим.

— Тогава трябваше да си вземеш билет с прекачване. Тоя трамвай не пътува за гарата. Сигурен съм, защото и аз отивам на гарата.

Тим, който държеше шапката на коленете си, усети по пръстите си шумоленето на договора. Изведнъж му хрумна да почне да сключва най-всевъзможни и безсмислени облози. Ако загубеше някой от тях, може би би си възвърнал по този начин смеха. И той каза:

— Аз се обзалагам с вас, драги господине, че тоя трамвай пътува тъкмо за гарата.

Господинът се изсмя и отвърна също като дебелия пазач на гробището:

— Тоя бас ще го загубиш, преди да се обзаложим! Защото ние седим в деветката, а тя никога не е пътувала за гарата.

— Въпреки това аз се обзалагам с вас — рече Тим с такъв уверен глас, че господинът се смути:

— Ти изглежда си много сигурен в тая работа, момче. На какво искаш да се басираш?

— На един билет до Хамбург — отвърна Тим бързо. И сам се изненада на собственото си хрумване. (А все пак то не беше случайно — та нали отдавна му се искаше да пътува по море!)

— В Хамбург ли искаш да идеш? — Приветливото топчесто лице се набръчка от веселите бръчици на една усмивка: — Няма нужда да се хващаш на басове, момчето ми. Аз също пътувам за Хамбург и съм наел цяло купе, а господинът, който щеше да ме придружи, е възпрепятстван. Така че ти би могъл да ми правиш компания.

— Въпреки това ви предлагам да се обзаложим — рече сериозно Тим.

— Добре. Но пак те предупреждавам: ще загубиш. Как се казваш?

— Тим Талер.

— Хубаво име. Звучи като много пари^[1]. Пък аз се казвам Рикерт.

Двамата си подадоха ръка. По този начин се представиха един на друг и едновременно с това се обзаложиха.

Когато кондукторът мина през вагона, господин Рикерт го запита:

— Пътувате ли за гарата?

Тъкмо кондукторът отвори уста да отговори и трамваят спря така внезапно, че Тим бе тласнат от инерцията към господин Рикерт. Кондукторът изтича напред към ватманската платформа. Там бе се качил някакъв трамваен служител с дебел сребърен акселбант. Двамата размениха няколко разпалени приказки. После кондукторът се върна и каза на Рикерт:

— Господине, сега по изключение ще минем през гарата, защото по нашата линия има повреда в жиците. Но иначе деветката не пътува в тази посока.

Той чукна с пръст по козирката на фуражката си за поздрав и отново отиде напред.

— Дявол да го вземе, това се казва бързо спечелен бас, Тим Талер! — засмя се господин Рикерт. — Но ти знаеше, че се е скъсала жицата, нали?

Тим тъжно поклати глава. Предпочиташе да бе загубил баса. Все пак сега поне му стана ясно, че господин Лефует разполагаше с възможности, които биха могли да бъдат наречени най-малкото необикновени.

На гарата господин Рикерт го запита къде е багажът му.

— Всичко, каквото ми трябва, си е у мен — отвърна неопределено и малко по детински Тим. — А паспортът ми е в джоба.

Наистина си имаше паспорт. Когато навърши четиринадесет години, Тим се наложи пред мащехата да му извади отделен паспорт. Бе се позовал на това, че може би ще е необходимо да го показва на гишетата на хиподрума. И този довод се оказа достатъчен.

Господин Рикерт бе наел едно купе първа класа. На вратата имаше картонче с неговото име: Кристиян Рикерт — директор на параходно предприятие. Но отдолу стоеше още едно име. И когато Тим го прочете, пребледня. Бе прочел: Барон Луи Лефует.

Като седнаха в купето, господин Рикерт го запита:

— Лошо ли ти е, Тим? Защо пребледня?

— Случва ми се понякога — отвърна Тим и това отговаряше мъничко на истината. Защото кой на този свят не пребледнява понякога?

Влакът пътуваше известно време край брега на голямата река Елба. Господин Рикерт съзерцаваше реката и бреговете й с явно удоволствие. А Тим нищо не видя от нея.

Приветливите очи на Рикерт изучаваха от време на време крадешком момчето, но отново се връщаха към речния пейзаж.

Господин Рикерт беше загрижен за момчето и по едно време се опита да го ободри, като му заразказва смешни истории от разни морски пътешествия. Но скоро забеляза, че момчето беше разсеяно и не го слушаше.

Чак когато господин Рикерт отвори дума за барон Лефует, чието място заемаше сега Тим, момчето се заслуша внимателно, стана и по-разговорчиво.

— Баронът сигурно е много богат? — запита Тим.

— Невъобразимо богат! Той има предприятия във всички краища на света. Хамбургското параходно дружество, което аз ръководя, също е негово.

— В Хамбург ли живее баронът?

Господин Рикерт направи с ръцете си едно неопределено движение, което означаваше нещо като: кой го знае!

— Баронът живее навсякъде и никъде — обясни после той. — Днес е в Хамбург, утре в Рио де Жанейро, а вдругиден може би в Хонконг. Главното му седалище, доколкото знам, е някакъв замък в Месопотамия.

— Вие сигурно добре го познавате?

— Никой не го познава добре, Тим. Той се променя като хамелеон. Дълги години имаше, за да ти дам само един пример, такива стиснати устни и пронизващи очи, за които можех да се закълна, че са воднистосини. А вчера като го видях, той имаше топли, кафяви очи. И не носеше както други път на улицата очила за слънце. Но най-странното е, че тоя човек, когото по-рано никога не бях чувал да се смее, вчера се смееше като малко момченце. И нито веднъж не си стисна устните, както правеше обикновено.

Тим бързо се извърна към прозореца. Неволно бе стиснал устните си една върху друга.

Господин Рикерт усети, че нещо в неговия разказ хем караше момчето да слуша внимателно, хем го и разстройваше. Та смени темата на разговора:

— Ти всъщност какво ще правиш в Хамбург?

— Искам да стана помощник-сервитьор на някой параход.

Отново Тим се учуди на внезапното си решение. Но то също не беше необяснимо, защото нали трябваше да се започне все пак с нещо, когато искаш да пътуваш по море.

Топчестото лице насреща му засия от благодетелска гордост.

— Тим, ти си направо късметлия — рече господин Рикерт почти тържествено. — Поискаш да идеш на гарата, един трамвай тръгва специално заради тебе нататък. А щом си пожелаеш някаква служба, като от небето пада при тебе точно тоя човек, който може да ти я намери!

— Можете ли да ме настаните като помощник-сервитьор?

— Сервитьорите на корабите се казват стюарди — поправи го директорът на параходното дружество. — А ти ще трябва навярно да започнеш като прислужник в каюткомпанията. Важното в момента е само едно: дали са съгласни родителите ти.

Тим размисли и каза:

— Аз нямам повече родители.

За мащехата премълча, защото знаеше, че тя никога нямаше да му разреши да пътува по море. А иначе той вече изобщо не мислеше за всичко онова, което остана зад него.

Много по-усилено мислеше той за нещо друго: беше ли срещата с господин Рикерт наистина една щастлива случайност или и тук се бе намесила ръката на карирания господин, както при надгробния паметник и случката с трамвая?

Заедно със своя смях Тим бе загубил и нещо друго: безгрижието и доверчивостта си към света и към хората. А това беше лошо.

Господин Рикерт бе му задал някакъв въпрос и момчето трябваше да се съсредоточи, за да може изобщо да разбере смисъла на думите — така буйно кръжаха мислите в главата му.

— Запитах те дали да се грижа мъничко за теб — повтори господин Рикерт. — Или може би не ти се харесва муцуната ми?

Тим издума бързо:

— О, напротив! Много дори! — и го каза сериозно.

Изведнъж бе почувствал със сигурност, че този човек, макар и служител на карирания господин, съвсем не беше негов съдружник — съдружник на оня, който в представите на Тим тепърва трябваше да се превърне в богатия барон Лефует. Тим отново бе станал едно доверчиво дете, едно съвсем обикновено момче на четиринайсет години.

— Какво става всъщност с тебе? — запита го сега господин Рикерт направо. — Та ти днеска нито веднъж не се засмя, макар да имаше предостатъчно причини за това. Да не ти се е случило нещо лошо?

Тим гореше от желание да се хвърли на врата на господин Рикерт, както правеха това хората по театралните сцени. Само че при него това не беше театър, а страшното, диво желание да има някакъв човек, комуто да може да разкаже всичко.

Беше му толкова трудно да потисне това си желание, че сълзите се изтърколиха от очите му като кръгли лъскави топченца. Господин Рикерт седна до него и каза съвсем сухо и съвсем така между другото:

— Ела, недей плака! Разкажи ми какво се е случило!

— Не мога! — изкрещя Тим. После се облегна съвсем простодушно на господин Рикерт и пусна на воля струйките от очите си. Цялото му тяло се тресеше от плача.

Дребничкият, пълничък директор на параходно дружество взе ръката на момчето в своята и я държа дотогава, докато момчето заспа от изтощение.