Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timm Taler oder Das verkaufte Lachen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Тим Талер или продаденият смях

 

Редактор: Митка Костова

Илюстрации: Пламена Тодорова

 

ИК „Пан ’96“, София, 2001

ISBN 954-657-313-2

История

  1. — Добавяне

Тридесета кола
Книжа

Учудващо е колко бързо богатите и влиятелни хора смогват да уреждат разни формалности, за които малкият човек често пъти се нуждае от цели месеци. Също и бюрокрацията е лесно преодолима от надоблачните командни върхове на висшето общество.

Едно-единствено бюро на компанията „Барон Лефует“, една част на така наречения неин юридически отдел уреди за Тим и барона на другия ден следните дела:

Плажът на Ямайка биде прехвърлен по равно на госпожа Талер и сина й Ервин. (По този повод Тим видя отново двамата за кратко време, при което Ервин му пошепна, че лупата била вече под пейката.) Параходната фирма „Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз“, наречена ХХП, премина още същия ден в собственост на Тим Талер. (Досегашният собственик, старият господин Денкер, стисна топло след подписването на договора ръката на Тим и по стар моряшки обичай му пожела успех, като извика три пъти „той, той, той“ и три пъти плю през лявото му рамо.)

Пакетът с акции на Хамбургското параходство, който Тим преди съвсем кратко време бе получил от мистър Пени в Лондон, също смени своя собственик — премина в ръцете на барона. (Задължителният иначе едногодишен мораториален срок отпадна поради това, че Лефует притежаваше контролни акции от цялата компания.)

Накрая трябваше най-после да бъде оформен и договорът за наследството, което Лефует все бе отлагал досега и за което Тим никога не бе запитвал.

Защо баронът така внезапно се реши на това, Тим не знаеше, пък и не искаше да знае. Големите сделки му бяха станали безразлични, както и големите богатства. Единственото важно за него нещо си оставаше сделката за неговия смях. Той се досещаше, че мъничката бележчица в джоба му, която през нощта бе крил под възглавницата си, представляваше ключа към неговия заключен смях и гореше от нетърпение да измъкне лупата изпод пейката. Затова симулираше страшна умора след сключването на тия три договора, като постоянно се хващаше за челото.

— Ако имате главоболие, господин Талер, да отложим тогава наследствения договор за утре — рече баронът. — Искате ли?

Тим бе достатъчно умен да не каже веднага „да“.

— По-добре е — отвърна той — договорът веднага да бъде сключен, но за съжаление имам наистина ужасни болки в главата, а пък ако договорите трябва да бъдат сключвани с ясна и трезва глава, тогава може би наистина ще е по-разумно да се почака до утре.

Тази хитрост донесе желания резултат. Четенето и подписването бе отложено за другия ден, а на Тим разрешиха (след като послушно глътна две хапчета) да се поразходи край реката пред хотела. („Чистият въздух прави чудеса“ — му бе казал единият от адвокатите.)

Понеже знаеше, че отнякъде наблизо положително го следи детектив, Тим не отиде веднага да вземе лупата изпод червената пейка. Купи си най-напред вестник и с него седна на нея. А къде точно беше лупата, лесно откри.

Докато четеше вестника, той го държеше така, че вътрешният лист да се смъкне надолу през коленете му чак на земята. Наведе се да го вдигне и заедно с него измъкна и лупата. После, скрит зад вестника, бързо я пъхна във вътрешния джоб на якето си. (Тим носеше сега най-често дрехи от сив фланелен плат или от плат на дребни карета.)

Четвърт час по-късно той сгъна вестника, остави го на пейката като подарък за някой минувач и се върна в хотела. Заедно с ключа портиерът му подаде и една сгъната бележка. Беше кратката покана на барона: „Ако се чувствате по-добре, елате, моля ви се, в моя апартамент, Лефует“.

Тим се качи при барона. Но преди това влезе за малко в собствения си апартамент, където скри лупата в малката домашна аптечка, намираща се в банята, а бележката нави на тръбичка и я пъхна в едно почти празно флаконче от таблетки за главоболие. Чак тогава отиде при барона.

При важни разговори Лефует имаше обичая да държи пред себе си листче с наредени по точки забележки. И сега Тим видя такова листче в ръката му. На него бяха написани една под друга три думи. Момчето не успя да ги разчете напълно, но без съмнение първата представляваше името „Рикерт“.

— Утре, господин Талер — започна баронът, — изтича срокът на нашето малко споразумение, свързано с господин Рикерт. Ако до утре вие не влезете във връзка с вашите хамбургски приятели, господин Рикерт ще бъде възстановен като директор на параходното дружество. Но поради напредналата му възраст той веднага може да бъде пенсиониран с почести и да получи висока месечна рента. За съжаление утре ще трябва да отлетим за Кайро, понеже една египетска фирма предявява претенции към нашето наименование на маргарина „Палмаро“. Значи ако искате да говорите с вашите хамбургски приятели, трябва днес да го сторите. Но тогава нашето споразумение няма да бъде изпълнено и господин Рикерт ще си остане и занапред пристанищен работник.

— Пристанищен работник? — запита уплашено Тим.

— Да, господин Талер, пристанищен работник! Доста е зле. Това никак не е работа за неговата възраст. Затова си мисля, че вие ще го освободите от печалното положение и няма да се свързвате с господата Крешимир, Джони и Рикерт. Или?

Лефует го гледаше с почти страхливо очакване. И Тим знаеше защо: единият от неговите приятели сигурно притежаваше ключа към неговия смях, а баронът се досещаше за това. (Той не допускаше сега дори следа от усмивка на лицето си.)

— Господин Рикерт трябва да стане отново директор — заяви твърдо Тим.

— Тогава значи си оставаме при нашето споразумение, господин Талер.

Юношата кимна. Но това кимване беше чиста лъжа. Той съвсем не мислеше да отбягва своите приятели. Напротив: трябваше още днес да се срещне с тях, защото утре щеше да бъде късно. И все пак господин Рикерт щеше да бъде директор! Но не при барона, а директор на Тимовата параходна фирма, която тази сутрин той получи, на ХХП.

Лефует погледна листчето с бележките си и видимо успокоен, продължи:

— Точка втора, господин Талер, засяга… — Той се поколеба, но все пак изговори думата. — Точка втора засяга вашия смях.

Отново последва един изпитателен поглед, но Тим се бе научил от барона да крие душевните си вълнения зад маската на равнодушието. Дори гласа си бе съвсем овладял, когато запита:

— Какво има относно моя смях?

— Преди една година, господин Талер, в червения павилион на моя замък, аз изпробвах дали и доколко вие все още държите на вашия смях. Дадох ви го назаем за половин час и при тоя малък експеримент научих, че вие все още желаете много силно смеха си. Току-що, без да усетите, отново направих малка проба. Този път резултатът се оказа по-радостен. Вие доброволно се отказахте от срещата с единствените трима души, които знаят за нашия договор и в случая биха могли да ви дадат някои съвети.

Баронът се облегна доволно в креслото си и продължи:

— Очевидно през последната година сте се научили да цените властта, богатството и приятния живот повече от някакъв малък смях.

Тим пак кимна. Но този път това беше само наполовина лъжа. Наистина му харесваше да бъде винаги добре облечен и по всяко време да има на разположение уютни стаи, баня и не малко пари в джоба си. И все пак не държеше чак толкова на тия неща, та да предпочете заради тях да си остане цял живот човек, неспособен да се смее.

— Затова сега ви предлагам — Лефует отново се наведе напред — един допълнителен договор.

— Какъв, бароне?

— За следното, господин Талер: аз ще се задължа да ви осигуря поданството на оная страна, в която от днешния ден ставате пълнолетен и можете веднага да влезете във владение на наследството.

— А аз с какво ще трябва да се задължа?

— За две неща: първо, никога да не изисквате обратно своя смях, и второ, да ми отстъпите половината от наследството включително контролните акции.

— Предложението ви заслужава внимание — продума бавно Тим, за да спечели време. Разбира се, той и не мислеше официално, с подпис и печат, да се отказва за вечни времена от смеха си. Но това Лефует не биваше да знае. Тъкмо днес трябваше да се хвърли малко прах в очите му, за да успееше Тим по възможност, необезпокояван от детективите, да посети своите приятели. Една бележчица и една лупа щяха да му посочат пътя към тях.

Хрумна му добра идея: ако почнеше да се пазари с барона, Лефует щеше още повече да се убеди, че окончателно се е простил със своя смях, че за него властта и богатството са станали много по-важни. И Тим започна да се пазари.

Пазариха се повече от половин час. Накрая Тим отстъпи малко: три четвърти от наследството и половината от контролните акции.

— Съгласете се, бароне, и още утре в Кайро ще подпишем допълнителния договор.

— Трябва да преспя една нощ с това ваше искане, господин Талер! Утре, в Кайро, ще ви дам окончателния си отговор. А сега… — баронът се усмихна — сега да минем към третата точка! — Той се изправи, протегна му ръка и рече: — Моите сърдечни поздравления за шестнайсетия ви рожден ден! Ако имате някое желание, господин Талер…

Някакво желание? Тим бързо съобрази. Ако този ден му направеше най-хубавия подарък — неговия смях, той сигурно нямаше да притежава вече никакви богатства, защото щеше да даде на приятелите си параходната фирма. Какъв ли подарък да поиска тогава от барона?

— Купете ми един куклен театър, бароне! — хрумна му изведнъж.

— Куклен театър?

— Да. Един такъв, който разсмива децата — все пак неволно се издаде Тим, но баронът го разбра погрешно:

— Ааа! Ясно, ясно! Искате да си купите един мъничък смях и ви е нужен театър, за да можете да си го изберете. Никак не е лоша тая идея! Виж, как не ми е хрумвала!

Тим се почувства така, сякаш някой го бе ударил по главата. Баронът значи допускаше съвсем сериозно, че той е способен след целия свой ужасен опит да открадне смеха на някое малко дете? Тоя човек, помисли си юношата, тоя човек трябва да е истински дявол.

Сега баронът би могъл да забележи смущението на момчето, но той се беше залепил за телефона. Вече се обаждаше тук и там във връзка с покупката на кукления театър и след около половин час щастието му се усмихна. Някакъв малък театър близо до главната гара, който от години едва-едва креташе, можеше да бъде получен за внушителната сума, която баронът предлагаше.

— Да идем веднага, господин Талер — каза Лефует. — Ще взема със себе си един нотариус и чековата книжка. Подаръци за рожден ден трябва да се плащат в брой.

 

 

В малката мръсна стаичка, която служеше за канцелария на театъра, отново бе подписан договор. Тим Талер стана собственик на куклен театър. Всичко беше като че ли още по-недействително, отколкото приказките в самия куклен театър.

По изключение двамата се върнаха сега пеша в хотела. Из пътя Тим за пръв път се реши да запита:

— Защо държите толкова много тъкмо за моя смях, бароне, та подарявате за него половината си кралство?

— Учудвам се — отвърна Лефует, — че никога по-рано не сте поставяли този въпрос, господин Талер. Отговорът не е съвсем прост. В няколко думи бих могъл да кажа приблизително само това: докато бяхте малкото момче от бедняшкия квартал, успяхте да преведете и опазите своя смях през толкова много злини, че той се закали и стана твърд като стомана и бляскав като диамант. Вашият смях е несломим, господин Талер!

— Но аз самият мога да бъда сломен, бароне! — възрази Тим много сериозно.

— Именно! — рече Лефует.

Преди младият човек да бе схванал грозния смисъл на тая думичка, двамата стигнаха в хотела.

Директорът подвикна:

— Хелоу, мистър Броун!

Баронът разсеяно му кимна в отговор на поздрава.

— Защо настоявате всъщност толкова за контролните акции, господин Талер? Съгласно договора вие ще трябва да ги отстъпите на мистър Пени?

Тим отчаяно си помисли: „Пак се раздрънка за разни книжа и хартии. Целия ми рожден ден напълни с хартия!“. Влечеше го сега само към едно-единствено мъничко парченце хартия, онова във флакончето от таблетките. Но намери сили да каже:

— Може би държа мистър Пени да притежава по-голямата част от контролните акции, бароне!

— Хъм! — рече замислено баронът. — Аз имам днес още няколко важни съвещания. Какво ще правите през това време?

Тим отново се хвана за челото.

— Все още ме боли главата. Ще взема да полегна.

— Легнете си! — засмя се баронът. — Сънят е най-доброто лекарство. — И си тръгна.

Тим обаче нетърпеливо отключи вратата, влезе в антрето, грижливо заключи след себе си и се втурна в банята.