Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timm Taler oder Das verkaufte Lachen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Тим Талер или продаденият смях

 

Редактор: Митка Костова

Илюстрации: Пламена Тодорова

 

ИК „Пан ’96“, София, 2001

ISBN 954-657-313-2

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета кола
Краят на един полилей

В своята разкошна хотелска стая или по-точно в една цяла къща от три стаи, която наричаха апартамент, Тим можа най-после да остане сам след всичките тия вълнения. Баронът бе отпътувал за някакво заседание, след като му заяви, че по-късно ще дойде да го вземе.

Момчето, което все още носеше своите карирани панталонки и прекалено широкия пуловер, се беше полуизлегнало на един шезлонг. Гърбът и главата му почиваха върху цяла планина от раирани копринени възглавници. Краката му висяха отстрани на ложето, а Тим гледаше към големия полилей, който приличаше на някакъв огромен грозд от стъклени звезди.

От много време насам момчето за пръв път се чувстваше почти добре. Това не се дължеше на чудодейното превращение, което бе му донесло внезапното богатство — за него Тим още нямаше много ясна представа, а защото неговият смях все още беше жив. И още едно важно нещо му стана ясно сред цялата тая бъркотия: баронът беше сега негов настойник, а това означаваше, че той ще бъде свързан с Тим. В преследването на своя смях Тим щеше да има своя дивеч току пред носа си. Сега важното бе да се открие уязвимото му място. (Тим още не знаеше, че една трудна ситуация може да бъде по-лесно видяна от разстояние, отколкото отблизо.)

Почука се и без да дочака поканата на Тим, баронът влезе в стаята.

— Лежи си, лежи! — каза Лефует.

После, какъвто си беше дръглив, се прекърши в средата като джобно ножче, друсна се върху един скъп стол с инкрустации от слонова кост и развеселено прехвърли крак връз крак:

— Последният облог беше изключително хрумване, Тим Талер! Моите уважения!

Тим изгледа барона от долу нагоре и премълча. Изглежда и това развесели Лефует. Той запита:

— Всъщност ти да спечелиш ли искаше тоя бас, или да го загубиш? Интересно е да се научи.

Тим отвърна уклончиво:

— Обикновено един облог се прави, за да бъде спечелен.

— Тогава това беше наистина блестяща идея! — извика баронът. Скочи от стола, кръстоса ръце пред гърдите си и започна да се разхожда напред-назад из помещенията.

Тим остана да си лежи на шезлонга и запита оттам:

— Важи ли още нашият договор? Нали аз го сключих с барон Лефует, а не с неговия фалшив близнак.

Лефует се върна от салона в спалнята и отвърна вървешком:

— Договорът бе сключен с барон Л. Лефует. Аз се казвам Лео Лефует. По-рано се наричах Луи Лефует. И двата пъти само едно Л., мойто момче.

— Но щом няма никакъв близнак, кого погребаха тогава на ваше място?

— Някакъв беден овчар без семейство и роднини, млади приятелю. — Лефует говореше със заострена от удоволствие уста. — На високото плато в Месопотамия, недалеч от върха на Джабал Синджир, е разположено главното ми жилище, един малък замък. Там той ще бъде погребан вместо мене.

Баронът продължи своите разходки из другите стаи и докато гласът му се отдалечаваше, Тим го чу да казва:

— Моето замъче лежи в страната на йезидите. Знаеш ли кои са йезидите?

— Не — отвърна Тим, учудвайки се на разговорливостта на барона.

Гласът на Лефует отново се приближи:

— Йезидите са един народ, който се моли на дявола. Те вярват, че бог е простил на дявола и му е възложил да управлява света. Затова обожествяват дявола като господар на света.

Баронът се върна в спалнята.

Тим рече почти безучастно:

— Аха, значи така.

— Аха, така е — повтори подражавайки му и видимо ядосан баронът. За пръв път лицето му загуби веселото си изражение. — Дяволът изглежда ти е безразличен, а?

Тим не разбираше какво толкова ядоса барона в тоя разговор и запита с цялата си невинност:

— Че има ли наистина дявол?

Лефует се отпусна отново в украсения със слонова кост стол. И изпъшка:

— Толкова ли си прост, или се правиш на прост? Никога ли не си чувал за хора, които са сключвали договор с дявола и са подписвали тоя договор със собствената си кръв?

При думата „договор“ Тим наостри уши. Той си помисли, че сега Лефует ще започне да говори за техния договор. Но баронът продължи да си дрънка за дяволи и демони. Говореше за някой си Белиал, господар на ада, за демоните Форкас, Астарот и Бехемот, за вещици и черна магия и за прочутия вълшебник доктор Фаустус, който бил превърнал помощник дявола Мефистофел в свой слуга.

Когато забеляза, че съвсем доскуча на момчето с тия си приказки, той се изправи:

— Ще трябва да ти го обясня по-ясно.

Тим се беше отпуснал на възглавниците. Дясната му ръка, която висеше надолу, си играеше, без момчето да съзнава това, с единия от копринените пантофи, приготвени за него. Погледът му отново се насочи към полилея, в чиито стъклени капки се отразяваше многократно кльощавата, странно разкривена фигура на барона.

Лефует запита сега направо:

— Искаш ли да научиш магическите думи, с които доктор Фаустус е повикал своя дявол?

— Не — отговори Тим, без да обърне главата си към него. Той видя в бляскащите стъклени капки на полилея да трепва умножената многократно гримаса на барона и чу гласа му:

— Не искаш ли поне да изговоря заклинанието? — запита Лефует с явно потискан яд.

— Щом толкова ви се ще, бароне!

По гласа на Тим си личеше колко безразлично му е всичко това. И все пак любопитството му се събуди мъничко, когато той видя в полираните стъкла на полилея множеството мънички барони Лефует да вдигат заклинателно над себе си тъничките си като паяжина ръчички.

Лефует заизговаря сега много бавно и със странно глух глас думите:

Багаби лака бахабе

Ламак кахи ахабабе

Карелиос

Ламак ламек бахлиас

Каб ахаги сабалиос…

Когато баронът бе изговорил заклинанието дотука, полилеят започна леко да се люлее — навярно като последица от бурните ръкомахания на Лефует — и един подплашен, необикновено голям паяк се спусна от средата на полилея по нишката на своята паяжина.

Тим, който се отвращаваше от паяци и когото тайнственото заклинание и без това бе ядосало, сграбчи копринения пантоф и го запокити гневно към паяка.

Баронът тъкмо продължаваше:

Бариолас

Лагоз ата кабиолас…

когато на тавана нещо изпука и после с гръм, трясък и звън до краката на шезлонга се пръсна могъщият полилей с огромната си стъклена маса.

Тим уплашено бе свил краката си. Баронът продължаваше да стои с отворена уста и вдигнати ръце зад облегалката на стола от слонова кост, а на челото му растеше една цицина. Очевидно някое кристално парче от полилея бе отхвръкнало към главата му.

В стаята стана невероятно тихо. Но оглушителният шум сигурно бе чут и в хотела. Някой енергично почука на вратата.

Тогава чак баронът отпусна най-после ръце. Той отиде приведен към вратата, сякаш бе изтощен от нещо, отвори съвсем мъничко и каза няколко думи на италиански, които Тим не разбра. После отново затвори вратата, облегна се на нея и рече:

— Безсмислено е. Невинността е по-силна от всичко.

Момчето, което проумя от тия думи точно толкова, колкото и от неразбираемото заклинание, се вдигна от шезлонга и запита:

— Кое е безсмислено?

— Средновековието — отвърна баронът, сякаш без всякаква връзка, и Тим отново нищо не разбра. Затова не запита повече, а каза:

— Моля да ме извините заради полилея! Исках само да улуча един паяк.

— Дребна работа! — измърмори баронът. — Ще го платим заедно с хотелската сметка.

— Защо пък ние? — рече момчето, но изведнъж си спомни своето чудовищно богатство и добави: — Полилея ще платя аз, бароне!

— Това не е възможно — каза Лефует. (Краищата на устните му отново трепнаха развеселено.) — Още не си пълнолетен, драги, нямаш право да похарчиш нито една марка без съгласието на своя настойник, на барона Лео Лефует. — Той се поклони ухилено. — Но джобни пари, разбира се, ще получаваш.

Тим също се поклони в своите корабни одежди:

— И вие имате извънредно умни хрумвания, бароне. Позволете сега да се преоблека. Желая да остана сам.

Лефует се втренчи смаян в момчето, после звънко се засмя:

— Не сте толкова наивен, колкото предполагах, Тим Талер! Моите уважения!

Сега чак той забеляза, че при звука на неговия смях Тим бе пребледнял. Веселата сърдечност на смеха, с който баронът като с ласо привличаше хората към себе си, при това момче не минаваше. И не можеше да бъде другояче. Та нали това беше неговият собствен смях, смехът на Тим.

Лефует бързо се извърна към вратата. Но преди да излезе, избърса с ръкава на дрехата си лъскаво полираната плоча на една писалищна масичка стояща близо до входа, и като хвърли кос поглед към Тим, намести в средата й една кожена папка за писма. Чак тогава отвори вратата и рече през рамо:

— Винаги на вашите услуги, господин Талер. Сега ще извикам и камериера. Той е един предан мой човек от Месопотамия.

— Благодаря — отвърна Тим, — свикнал съм да се обличам сам.

— Още по-добре — ухили се Лефует. — Тогава ще спестим пари.

Най-после той излезе, като затвори тихо вратата след себе си. Но в коридора баронът постоя известно време замислен. „Момчето си иска смеха обратно — промърмори той на себе си. — То презира силите на мрака. Или пък те са му безразлични. То иска светлина, светлина… — Баронът тръгна бавно към апартамента си. — … Светлината се пречупва от огледалото. С това ще трябва да опитам.“

Като влезе в апартамента си, баронът се тръшна отново най-напред в едно кресло. Над него висеше подобен на оня полилей, който бе паднал в стаята на Тим. Погледът на барона се задържа на леко полюшващите се стъклени капки, но като си спомни как Тим бе хвърлил пантофа си по него, баронът изведнъж се засмя. И така буйно се засмя, че креслото под него започна да скърца.

Баронът се смееше като малко момченце. Смехът избликваше от корема му нагоре като въздушните перлички в чашата с шампанско. И всеки път — като мелодичен акцент — следваше едно мило изхълцване. Смехът му сякаш се движеше по нотната стълбица, от долу до горната нотка, следваше едно изхълцване — и пак започваше от най-ниския тон, за да се изкачи по звънките стъпала на стълбицата до новото изхълцване.

Но баронът беше човек, който никога не се оставяше да бъде завладян изцяло дори и от най-незначителното си чувство. Липсваше му талантът да бъде щастлив. Той трябваше всичко да разяснява, да разлага на съставните му части — дори собствените си чувства.

Така и този път, след като бе заглъхнало и последното изхълцване, баронът се замисли защо се бе разсмял така. И с изненада откри, че всъщност се бе смял на себе си, над несполучливия си опит да вдъхне уважение на Тим Талер с фокусите на черната магия.

Опитът излезе неуспешен; победеният се оказа самият Лефует и все пак той се бе засмял. Това беше нещо ново за барона.

Той се изправи от креслото и започна — разхождайки се насам-натам — да разговаря със себе си:

— Странна работа! Аз купих смеха, за да се сдобия с власт над чуждите сърца. А сега… — Той се поспря слисан. — … а сега се сдобих с власт над самия себе си. С власт над собствените си настроения и капризи, тия ужасни настроения и капризи! Аз като че ли ги нямам вече, като че ли ги изсмивам от себе си, смехът просто ги прогонва!

Той отново тръгна нагоре-надолу из апартамента си:

— По-рано щях да побеснея, ако при някое изпробване на могъществото си се окажех победен. Щях навярно да изгриза и килима от ярост. А сега дори като победен запазвам превъзходството си: аз просто се смея!

Баронът, който в този миг изглеждаше почти щастлив, сграбчи с две ръце главата си и извика:

— Това е невероятно! Цялата своя мощ трябваше досега да доказвам с хитрости и подлости, с победи над другите. Сега всичко сякаш от само себе си идва при мене, само защото имам на разположение това звънливо нещо, което сякаш извира чак от корема ми. Тоя смях се оказа много по-скъпоценен, отколкото предполагах. За такъв смях си заслужава да дадеш и цяло царство!

И отново едно кресло прие в прегръдките си кокалестия мъж, чието лице за миг бе си възвърнало чертите на карирания господин от хиподрума — чертите на жестокия подлец.

— Можеш да правиш каквото си щеш, Тим Талер, смеха си ти няма да получиш обратно! Със зъби и с нокти ще го стискам!