Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timm Taler oder Das verkaufte Lachen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Тим Талер или продаденият смях

 

Редактор: Митка Костова

Илюстрации: Пламена Тодорова

 

ИК „Пан ’96“, София, 2001

ISBN 954-657-313-2

История

  1. — Добавяне

Двадесет и девета кола
Забравени лица

По време на околосветското пътешествие Тим успя да свикне с постоянното надзорничество от страна на детективите. Хората си изпълняваха задачата коректно и незабележимо. Няколко пъти той позна двамата господа от Генуа, но те вече не го безпокояха, защото по време на пътешествието той играеше ролята на послушния придружител на Лефует. Сега обаче с ценната бележчица в джобчето на жилетката Тим виждаше едва ли не зад всяка гънка на завесите по един детектив. И не се решаваше да извади бележката, за да я прочете. Маскарадът на Джони и неговата нарочна сдържаност издаваха, че приятелите на Тим също така са следени.

Най-после — баронът си беше полегнал за един час — той влезе в банята на своя апартамент, заключи я, седна на ръба на ваната от син фаянс и чак тогава извади бележката от джоба си.

Хартийката не беше по-голяма от четири пощенски марки. Едната й страна беше изписана с толкова ситни букви, че той не успя да ги прочете. Трябваше му лупа, но ако поискаше от хотелската прислуга, детективите щяха веднага да узнаят. Ако си купеше, детективът щеше да попита след него в магазина какво е купил. Как можеше да се сдобие тайно с една лупа?

Тим чу някой да почуква и да влиза в неговия апартамент. Помисли, че е Лефует, пусна водата в клозета да шуми, дръпна съвсем тихо резето на вратата и се върна в хола.

Тук имаше кръгла маса с четири кресла. В креслото, което се намираше точно насреща му, седеше приведена някаква възрастна, силно гримирана жена, облечена в смешно пъстри дрехи. Косите й, сухи като слама, бяха навити на къдрички. В креслото до нея седеше един блед, високо израсъл младеж, който вместо вратовръзка бе вързал на ризата си прекалено голяма, прекалено ярка папийонка. На Тим изведнъж му замириса на чер пипер, ким и анасон.

Приликата на гостите с мащехата и Ервин беше твърде далечна. И все пак това бяха те.

Тим стоеше безмълвно в рамката на вратата. Не беше подготвен да срещне тези хора. Достатъчна му бе секунда, за да ги познае, но му беше нужно много повече време, за да открие в променените им лица някои стари черти. И тогава за пръв път в живота си той видя, че това бяха глупави лица.

Чу баща си да казва: „Презирай глупостта, когато тя не е добродушна“. И осъзна сега онова, за което като малко момче някога смътно се бе досещал. И разбра, че баща му беше прозрял тия двамата преди него. Разбра още, че като дете бе опазил смеха си, само защото бе имал такъв баща.

Очите му се навлажниха — не от умиление, а от напрегнато взиране. Лицето на мащехата се разми пред погледа му и на неговото място изплува ликът на онази, която бе го надарила с неговия чуден смях — ликът на майка му. Черни коси и черни, искрящи като звезди очи, мургава като лешник кожа и засмени гънчици в края на устните.

И още нещо проумя Тим в този миг: защо толкова бяха му се харесали картините в Белия дворец в Генуа. От всеки италиански портрет бе го поглеждала сякаш неговата майка. Всеки от тези портрети носеше образа на неговия произход и — той горещо се надяваше на това — на неговото бъдеще.

Мащехата скочи при появата на Тим, притича вдървено на високите си токове към него и направо му се метна на врата. А Тим — завладян от спомена за майка си — едва не я прегърна. Но той не беше повече малкото бедно момче — бе се научил да се справя с неясните и объркани положения. Мълчаливо, но внимателно отстрани мащехата от себе си и тя се отказа от нежностите. Похълца мъничко, заситни към масата, където лежеше чантата й, извади носна кърпичка и потупа с нея изкуствените си мигли.

Ервин също бе се изправил. Той се повлече към доведения си брат, протегна му своята неприятно мека ръка и рече:

— Здрасти, Тим!

— Здрасти, Ервин!

Повече не успяха да си кажат, защото вратата грубо се отвори и баронът влетя задъхан в хотела.

— Какви са тия хора?

Разбира се, баронът се досещаше кои са и Тим знаеше това, но все пак учтиво представи своите неканени гости:

— Позволете да ви запозная с моята втора майка, бароне! А младият господин е моят доведен брат Ервин. — След което подчертано церемониално и с един заучен, галантен жест представи своя настойник: — Барон Лефует.

Мащехата вдигна своята дясна ръка почти до носа на Лефует (изглежда очакваше да я целуне) и изчурулика:

— Много ми е приятно, господин барон!

Лефует не обърна внимание на ръката й:

— Хайде да не разиграваме театър, госпожо Талер! В това, както ми се струва, все едно не ви върви.

Мащехата, която бе зинала вече да отговори нещо рязко, изведнъж смени тактиката си. Обърна се към Тим, огледа го със сладникаво възхищение, отстъпи крачка назад и рече:

— Заприличал си на истински господин от висшето общество, мойто момче! Много се гордея с теб. Четяхме във вестниците всичко за него, нали, Ервин?

Синът й измърмори с нескрита досада нещо като „ммда“. Неговото отношение към нея изглежда си беше все същото. Разглезван и ухажван постоянно от майка си, той си оставаше силно обвързан с нея, защото беше неспособен сам да удовлетворява своите желания в живота. В присъствието на други обаче, тази жена явно му беше неприятна. Той използваше нейната маймунска обич към него и все пак трудно я понасяше.

Тим беше радостен сега, че мащехата го бе изключила от кръга на тая своя обич. Тя щеше да пречупи силите му, да го направи негоден за съпротива в ада на изтеклите години.

За него тая среща се оказа колкото полезна, толкова и необходима. Той отново съзна, че е пробягал някакъв кръг и се е озовал пак в началото, но вече с няколко завъртвания по-нагоре. От жилището в малката уличка бе се изкачил по много завои до този връх и сега виждаше началото на пътя някъде дълбоко под себе си. А мащехата и Ервин бяха си останали на същото място, не направили нито крачка напред. Макар да се намираха тук, в апартамента на хотел „Четирите сезона“, на метър от него, те сякаш бяха толкова далеч, че едва долавяше гласовете им.

Мащехата тъкмо казваше:

— Сега вече ще бъдем винаги при теб и ще се грижим за теб, Тим. Нали ти си сега редовен наследник на всичко и утре ще станеш шестнайсетгодишен и…

— И съвсем не пълнолетен! — вметна баронът.

Госпожа Талер рязко обърна глава към него. В очите й се появи оня фалшив огън, който наричат „трескав“ и който Тим добре помнеше. Но той си спомняше за него така, както би си спомнял за влажния блясък на кравешките очи, от които някога сме се плашели, а при една нова среща откриваме, че са глупави и напълно безопасни. „Колко е глупаво да страдаш заради глупостта!“ — мислеше Тим сега.

Баронът обясни с развеселено трепкащи устни защо Тим, макар и навършил шестнайсет, още не е пълнолетен:

— В тази държава, госпожо Талер, мъжът става пълнолетен едва на двайсет и една година и чак тогава добива права върху наследството си. Вие, предполагам, сте узнали, че аз съм поданик на една страна, където мъжът на шестнайсет става пълнолетен, но това няма нищо общо с вашия завареник. Той, както и преди, е подвластен на тукашните закони. Чак когато навърши двайсет и една, ще може пълноправно да встъпи в наследническите си права.

Мащехата не прекъсна барона с нито една думичка. Само клепачите й трепкаха неспокойно, а ръката й нервно мачкаше кърпичката. Сега тя запита своя завареник, като с мъка потискаше вълнението си:

— Та ти нямаш ли поданството на барона?

Тим, който бе я разглеждал безучастно, потънал в мислите си, не дочу въпроса й. Само усети, че бе казала нещо, и за да не бъде неучтив, посочи към креслата:

— Но защо не поседнем, така по-добре се разговаря.

Мълчаливо насядаха около масата. Тим преметна крак връз крак и рече:

— Аз никога не съм се питал кой всъщност е сега моят настойник. Когато баронът… — той направи кратка пауза — почина, обявиха, че новият барон ми ставал настойник. И чак сега се сещам, че втората ми майка е трябвало да даде съгласието си. Станало ли е това, или…

Госпожа Талер изведнъж сякаш рухна в себе си, замрънка безпомощно:

— Знаеш ли, Тим, не ни потръгна никак, когато ти ни напусна. Много беди ни сполетяха, закъсали бяхме и тогава…

— Тогава госпожа Талер официално и писмено ми прехвърли настойничеството — допълни Лефует. — Срещу една солидна сума пари, която тя употреби за покупката на някакъв вариететен театър. А тоя театър изглежда е фалирал.

— Но вината не беше моя, такива бяха времената — изхлипа госпожа Талер и после отприщи своето старо дърдорене без точка и запетая: — Вярночесъдебновсичкосиенаред, аматойнали всепакемое дете апъкниесега простосменаулицата азимоясин и…

Този път Тим я прекъсна:

— Щом си продала настойничеството, не може вече нищо да се промени.

— Продала! Продала! Небъдитакажесток, Тим! Таниебяхме вбеда!

— И колко пари ви трябват сега?

— Такойговори запари? Налисегащеси бъдемзаедно, Тим?

— Не — отвърна юношата. — Няма да останем заедно! Аз се надявам, че днес се виждаме за последен път. Но ако мога да ви помогна с пари, ще го направя с радост. От колко имате нужда?

— Моето съгласие е задължително — рече баронът, но Тим се направи, че не го е чул.

— Ах, Тим! — Отново това фалшиво изхлипване! — Та ти сега си така безкрайно богат, а ние, твоите роднини, като просяци ли да живеем?

Баронът се засмя, но запуши с ръка устата си, преди да се появи издайническото хълцукане накрая. Бе си спомнил навреме, че смехът му е познат на тия хора. Трябваше да се погрижи за това двамата никога вече да не пресичат пътя му. Следователно трябваше да плаща.

— На Ямайка, госпожо Талер — предложи той, — аз притежавам един доходен морски плаж. Главно за американските туристи. Шейсет хиляди долара годишен оборот. Вие знаете, че Ямайка е островът на вечната пролет. Вашето бунгало се намира под палмите край морето.

Тим си помисли: „Баронът приказва като туристически пътеводител. Значи и това може!“. И възприел достатъчно ясно прекъснатия смях, се досети защо Лефует изпращаше толкова далеч тези хора. Та не се изненада, когато баронът им подари даже и билети първа класа за парахода дотам.

Мащехата все още хлипаше, когато каза:

— Вие сте толкова добър, господин бароне!

Очите на Ервин бяха запламтели при споменаването на Ямайка. Клепачите му трепкаха също както на майка му.

— Ако обичате, елате сега в моя апартамент да уредим веднага работата! — рече баронът, стана и отиде към вратата, която задържа отворена с иронична учтивост.

Госпожа Талер заситни подире му, но още веднъж си спомни за бившия си завареник, обърна се и запита:

— Нали няма да ни забравиш, Тим?

— Струва ми се, че вече съм ви забравил — отвърна Тим, но не много високо, подаде й ръка и добави сериозно: — Желая ви щастие на Ямайка!

— Благодаря, благодаря, момчето ми!

Лицето й започна да се нагажда към някаква усмивка, но преди усмивката да се появи, тя бе вече в коридора. Ервин също подаде ръка на Тим, преди да последва майка си. Тим го задържа и му пошепна:

— Купи ми една лупа! Скрий я под червената пейка край Алстер, точно срещу входа на хотела. Дръж!

Той измъкна всичките банкноти, които бяха в джоба му и ги подаде на доведения си брат.

Ервин огледа банкнотите и запита:

— А тая бележчица за какво е?

— Ах, тя ще ми трябва! — едва не изкрещя Тим, но за щастие викът му се превърна в шепот.

Бележката изчезна обратно в джоба му, а Ервин си тръгна с едно смигване:

— Ще бъда гроб!

Тим кимна и затвори вратата зад своя доведен брат и зад едно отритнато вече минало.