Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (13)

Дванадесета кола
Крешимир

Една звезда — сърдитото пламтящо око на Марс — танцуваше нагоре-надолу пред илюминатора, когато Тим се събуди. Той лежеше в горното легло на каютата, която заемаше заедно със стюарда. Над Атлантическия океан, все още сив, изгряваше денят.

Някой шеташе из каютата.

Тим извърна глава. Беше Крешимир. Стюардът също обърна в тоя миг лице към него. На слабата светлина, която идеше от нощната лампичка на Крешимир, погледите им се срещнаха. Стюардът имаше топли кафяви очи.

— Е, момчето ми, как се чувстваш? — запита той приятелски.

Тим още не беше се събудил съвсем. Не можеше още и да си спомни как се е озовал тука. А и този Крешимир, който го питаше нещо, беше по-друг, различен от оня Крешимир в трапезарията, комуто Тим помагаше; беше някакъв много по-спокоен, по-приветлив Крешимир.

Стюардът дойде при леглото му:

— По-добре ли се чувстваш?

Сега събитията от предната вечер изплуваха едно по едно в паметта на Тим: гласовете пред вратата на кухнята, разговорът зад спасителната лодка и неговият собствен вик, падането му.

— Къде е баронът? — запита той.

— Не знам, Тим. На кораба вече не е. Но я ми кажи: ти подслушва ли ни вчера?

Момчето кимна в леглото:

— Радвам се, че отново си върнахте очите, господин Крешимир.

— А ти, Тим? Какво искаше да ти върне баронът?

— Моят… — Момчето се сепна, спомнило си договора, и стисна устни.

Тогава Крешимир се плесна по челото:

— Как не съм го забелязал по-рано! Та тоя високопоставен мошеник се смееше като малко момченце! Усещах, че има нещо в него, което някак не му прилича. Сега вече знам със сигурност: беше неговият смях! Или по-точно… — Крешимир погледна Тим право в очите. — Беше твоят смях.

— Това не съм ви го казал! — викна Тим. — Или… да не би да съм го извикал снощи?

— Не, Тим, не успя. И може би това ти беше късметът. Познавам параграфите за мълчание в договорите на барона. Бъди спокоен, ти мълча.

Но Тим съвсем не беше спокоен. Той искаше веднага, на място, да провери дали договорът е още валиден. Трябваше да се обзаложи за нещо с Крешимир — за нещо, колкото се може по-невероятно.

Момчето понечи да слезе от леглото, но щом се надигна му се зави свят, нещо в главата му започна болезнено да тупка. И той отново я положи на възглавницата. Крешимир му донесе чаша вода и някаква таблетка.

— Вземи това хапче. Днес трябва да останеш да лежиш. До утре всичко ще се оправи. Освен една цицина, нищо друго ти няма, каза щурманът, а той по-рано е бил фелдшер.

Тим послушно глътна хапчето, като обмисляше през това време някакъв облог. Когато най-после му хрумна нещо, той върна разговора към барона, защото с него бе свързан облогът:

— Какво условие ви постави баронът, господин Крешимир? Искам да кажа, след като ви върна очите?

— Никакво! — засмя се Крешимир. — Когато ти извика и се изтърси така на палубата, надойдоха моряци и баронът се скри зад лодката. Тогава аз му пошепнах: „Или ми връщаш очите без всякакви условия, или ще разкажа нещичко на хората!“.

— И?

Крешимир отново се засмя:

— Баронът почна чак да заеква от яд. Но каза: „Безусловно!“.

Тим бързо обърна глава към стената. Безсмисленият напън да се засмее обезобрази лицето му.

— Ще ми се да знам къде се крие сега баронът! — промърмори Крешимир.

Това беше мигът, който Тим очакваше. Възвърнал самообладанието си, той рече:

— Обзалагам се с вас…

— Може да ми говориш на „ти“ — прекъсна го Крешимир.

— Значи, хващам се с тебе на бас, че в следващите пет минути ние ще узнаем къде се намира баронът!

— На какво да се басираме, Тим?

— На парче орехова торта.

— Това мога да платя. Ако не се лъжа, ти трябва да спечелиш баса, както всички обзалагания. Значи съгласен!

Стюардът му протегна ръка и те се обзаложиха.

В същия миг в съседната кабина някой включи радиото. Говорителят съобщаваше бюлетина за времето. После следваха новини от висшето общество.

Тим и Крешимир, сепнати отначало неприятно от обезпокоилия ги глас на говорителя, се заслушаха в него. Той съобщаваше:

— Известният търговец и индустриалец барон Лефует, чието богатство се преценява на не по-малко от няколко милиарда долара, даде тази нощ в Рио де Жанейро голям прием за деловите среди на бразилската столица. Още в началото на приема обаче той се оттегли и се върна чак след два часа, видимо разстроен. Направи впечатление, че сега той носеше тъмни очила. Навярно някоя стара болест на очите му, която от дълго време изглеждаше излекувана, отново се е активизирала. Научихме по телефона, че приемът още продължава и че баронът очевидно отново…

Радиото бе изключено и в съседната кабина зашумя чешмата.

Лицето на Тим бе станало сиво като утринния здрач. Беше спечелил баса и сега знаеше, че договорът е още валиден, но тая изключителна новина го уплаши.

— Как може така бързо да се стигне до Рио де Жанейро? — промълви сломено той.

— Много пари, много възможности! — отвърна Крешимир.

— Но така бързо не лети дори и самолетът! — извика момчето в леглото си.

Стюардът известно време не отвърна нищо. После измърмори:

— Мислех си, че знаеш с кого си имаш работа. — И изведнъж се разбърза — щял да закъснее за работа, а на вратата още веднъж се обърна и рече: — Опитай се да спиш, Тим! Няма смисъл да си блъскаш главата, това до нищо няма да те доведе.

За щастие здравата природа на момчето наистина го потопи в дълбок сън. Когато то се събуди по обяд и Крешимир му донесе паница супа и спечеленото парче торта, Тим се чувстваше по-леко и дори в добро настроение. За пръв път той споделяше своята страшна тайна с някакъв човек, а този човек отгоре на всичко бе спечелил играта с барона. Това вдъхваше толкова надежди и ведри упования на Тим, че той на първо време просто забрави странната новина от Рио де Жанейро.

Следобед го посети за кратко щурманът, някакъв великан от Хамбург, който се казваше Джони. Той се осведоми за състоянието му, опипа с изненадващо внимателни пръсти цицината на главата му, донесе още едно хапче и каза:

— Утре ще бъдеш отново тип-топ, малкият! А занапред, вярвам, ще се пазиш от въжетата.

После си отиде.

Тим си помисли: „Ако знае в какво опасно въже се заплетох!“. И отново заспа. Щурманът му бе дал приспивателна таблетка.

През нощта, когато Крешимир се върна в каютата, Тим отново се събуди. Стюардът се облегна с лакът на леглото му и рече:

— Страшна подлост е извършил тоя мръсник!

— Какво искате… — Тим се поправи: — Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Знам, ти си длъжен да мълчиш. Добре, мълчи си! Но аз знам сигурно: той се смее с твоя смях, а ти печелиш всеки облог. Но какво би било, ако ти загубиш някой облог?

— И на мене ми се иска — рече Тим тихо. Повече той нищо не каза.

— Ще помисля за това — каза Крешимир, като се съблече и също се качи на леглото си.

Когато изгасиха светлината, стюардът му разказа за своя роден край, за някакво село в Карст на хърватския бряг. Седем дена в седмицата момчето мечтаело за щастие и богатства. И тогава веднъж през селото минал някакъв автомобил, а зад кормилото му седял господин в карирани дрехи. Този господин му подарил една кесия с нарове, цяла кесия със седем големи нара в нея, по онова време всеки от тях струвал цял динар. И момчето извървяло десет километра пеша до далечния курорт на брега на морето, за да ги продаде.

— Да, Тим, тогава за пръв път имах собствени пари, много пари. Цели седем динара! И знаеш ли какво си купих с тях? Съвсем не бял хляб, макар че бях гладен и много ми се искаше, а едно парче торта! Знаеш ли, едно такова парче торта, с много крем и череши отгоре и половин орех в средата. Това беше тортата, за която момичетата от село разказваха, когато се връщаха от морето.

Всичките си пари трябваше да дам за това парче торта. После се скрих зад някакви дъски на пристанището, да го изям. Хапка по хапка, и през цялото време си мислех: ето това сигурно ядат ангелите на небето всеки ден!

След това аз повърнах. Извинявай за думата! Но така беше. Моето бедняшко стомахче не беше пригодено за такива неща. А когато се върнах от пристанището, пред мен отново се изправи автомобилът с карирания господин.

Крешимир замълча, а Тим си мислеше за едно малко момче в една тясна уличка, която миришеше на пипер, ким и анасон.

После стюардът продължи разказа си: как карираният господин почнал да идва по-често в село с пликове с нарове, как един неделен ден говорил с родителите му, как бе настанил момчето на един от своите кораби като стюард, как по-късно почнал да го взема понякога със себе си на разни пътешествия и най-вече на конните състезания; как Крешимир чрез лекомислени залагания задлъжнял много на карирания господин и как накрая се видял принуден да му продаде най-хубавото, което имал — своите очи.

— Сега отново си ги върнах! — заключи Крешимир. — И да не ми е името Крешимир, ако ти също не си получиш своя смях! Лека нощ!

Някаква бучка бе затъкнала гърлото на Тим. И гласът му прозвуча много тъничко, когато той отвърна:

— Лека нощ, Крешимир! Много благодаря!