Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (15)

Четиринадесета кола
Невъзможният облог

Тим се боеше от Генуа и едновременно с това копнееше по-скоро да стигнат там.

Неговото боязливо нетърпение бе подложено на тежко изпитание, защото още много дни трая пътешествието, докато параходът най-после влезе в пристанището на Генуа. Беше в един сияйно син ден, малко преди обяд. Тим си намери някакъв предлог да влезе пак в рулевата кабина. Тук той застана до щурмана Джони и се загледа нататък към горните квартали на Генуа. Носеше черно-бяло карираните панталони и престилката от дебел ленен плат, която Енрико, готвачът, му бе дал да си слага, когато бели картофи.

Къщите на Генуа се виждаха все по-ясно. Дори автобуси и автомобили можеха да се забележат вече по улиците.

Внезапно от устата на Джони се изтръгнаха звуци на изненада — нещо средно между изхълцване и изръмжаване. Щурманът бе присвил очи, сега отново ги отвори, за да ги затвори в следващия миг. После каза почти тържествено:

— Ще полудея!

Тим се досещаше защо. Гърлото му бе пресъхнало съвсем. Но той не се решаваше вече да погледне към Генуа. Продължи да гледа към щурмана.

Сега и Джони го погледна и поклати глава:

— Ти излезе прав, Тим. В Генуа има летящи трамваи. Спечели баса.

Тим преглътна горчиво. Нямаше смисъл повече да отклонява очи от неизбежното. Той обърна глава и погледна към горния край на града. Там, над една от улиците, насред къщите, се носеше из въздуха трамвай, един истински трамвай. Виждаше се съвсем ясно. Но изведнъж под трамвая се показа твърд, солиден уличен паваж с релси по него. Сега вече трамваят не плуваше във въздуха, а си пътуваше по релсите и по улицата.

— Това беше само отражение във въздуха, зрителна измама — извика Тим почти ликуващо. — Аз загубих баса.

— Ама ти като че ли се радваш, загдето си загубил баса? — учуди се Джони и Тим забеляза, че е направил грешка. Но преди да успее да я поправи, Джони продължи: — Все пак ти спечели баса, Тим. Облогът беше дали в Генуа може да се видят летящи трамваи, а не дали наистина ги има. И аз ги видях, в това няма съмнение.

— Е, хубаво! Значи все пак спечелих! — каза Тим и се опита да придаде на гласа си радостна нотка. Но гласът му си остана дрезгав и без следа от радост.

Добре че Джони трябваше да внимава за руля.

— Как ти хрумна тоя идиотски бас? — запита той през рамо. — Често ли имаш такъв невероятен късмет?

— Аз никога не съм загубвал нито един бас — отвърна Тим безразлично. — Печеля всеки облог.

Щурманът го стрелна с очи:

— Я не се фукай толкова! Има басове, които просто не могат да бъдат спечелени.

— Например кои? — запита Тим целият в напрежение. — Кажете един такъв бас де!

Отново един къс, изпитателен поглед на щурмана. Нещо в момчето му се струваше не съвсем както трябва, почти мистично. Но той беше свикнал да дава винаги отговор на зададените му въпроси. Бутна бялата си шапка напред и се почеса по тила. Отново нещо твърдо прелетя зад стъклото. Джони обърна глава, но не видя нищо. И изведнъж отговорът бе намерен:

— Хрумна ми един бас, който не е възможно да спечелиш, Тим.

— Хващам се на бас, преди още да съм го чул, щурмане. Ако загубя, няма нужда да ми купувате бутилката ром.

— Котка в чувал не се купува, момче! Но от мен да мине. Ромът си е ром, а щом ти непременно искаш да загубиш, моля, заповядай! Аз се басирам значи с тебе… — Щурманът се прекъсна, изгледа момчето и запита: — Наистина ли ще сключиш с мен тоя облог? Питам само заради шишето с ром.

— Ще сключа тоя бас! — отговори Тим така твърдо, че Джони се успокои.

— Е, тогава, басирай се с мен, че още тази вечер ти ще станеш по-богат от най-богатия човек на света.

— По-богат значи от Лефует? — запита Тим почти без дъх.

— Точно така!

Тогава момчето му протегна ръка по-бързо, отколкото Джони бе очаквал. И рече високо:

— Аз се басирам с вас на бутилка ром, че още тази вечер ще стана по-богат, отколкото барон Лефует.

— Момче, момче, ти си малко нещо мръднал — рече Джони и пусна ръката му. — Е, поне ще си върна бутилката ром!

В тоя миг в рулевата кабина влезе капитанът. И запита сърдито:

— Какво търси пък помощник стюардът тука?

— Повиках го да ми донесе чашка кафе, капитане — рече Джони.

— Тогава хайде, изпарявай се!

Тим трябваше да се спусне долу в кухнята. Докато търчеше, много му се искаше да запее. Но който не може да се смее, той не може и да пее.

Когато донесе чашата с кафе, която само на две места малко се бе разплискала, капитанът беше още в рулевата кабина. Джони му смигна ухилено зад гърба на стария. Тим му отвърна, но със сериозно изражение. След това отново скочи на горната палуба. Страшно му се искаше да се засмее. Устните му обаче само оформиха гримасата на смеха. Никакъв весел звук не се откъсна от гърдите му.

Една възрастна холандка, която бе срещнала момчето на палубата и се бе уплашила от дивия израз на лицето му, каза по-късно на своята съседка по каюта:

— В това момче се е вселил дяволът. Заключвайте нощем каютата си.

За да скрие вълнението си, Тим се завря зад котвената лебедка на задната палуба, седна върху една купчина въжета, решил да остане тука чак до пристигането им в Генуа. Беше чул, че в Генуа имало прочут куклен театър. Там искаше да отиде, за да бъде сред смеещите се хора едно смеещо се момче. Още по-примамлива бе обаче представата му как ще върви из улиците на разходка и как ще се усмихне на някой симпатичен непознат човек, на някое мъничко момиченце или на някоя стара жена. Тим направо потъна в своите мечти като в един свят, пълен със слънце и радости. А слънцето, което грееше от синьото небе право в лицето му, правеше неговите мечти да изглеждат още по-достижими.

По бордовия високоговорител някой предаваше с тенекиен глас някакво съобщение, на което Тим не обърна внимание. Той мечтаеше.

След кратка пауза съобщението биде повторено. При споменаването на неговото име Тим се заслуша и успя да хване края на съобщението:

… Талер веднага при капитана в рулевата кабина!

Като сапунени мехури се пукнаха мечтите му. Изведнъж слънцето му се видя почти мрачно в своята гореща напористост.

Никога капитанът в своето навъсено равнодушие не се бе интересувал за Тим. Значи нещо съвсем необичайно го е накарало да го повика.

Тим се вдигна иззад котвената лебедка, затропа по палубата и за трети път тая сутрин се изкачи по железните стъпала на най-горната палуба, при лодките. Ръцете, с които се ловеше за железните перила, бяха мокри от пот.

В рулевата кабина капитанът го огледа някак особено и съвсем не равнодушно, както по-рано. А щурманът се бе втренчил напреде си и дори не извърна глава към него.

— Ти се казваш… — Капитанът се прекъсна, за да се изкашля и започна отначало: — Вие се казвате Тим Талер?

— Да, господин капитан.

— Вие сте роден на… в…

От едно листче в ръката си капитанът прочете биографичните му данни и момчето потвърждаваше всеки път с едно: „Да, господин капитан“. При което от напрежение очите му се наляха с влага.

Когато краткият разпит свърши, капитанът отпусна листчето и в кабината настъпи странна тишина. На пода трепкаха слънчеви зайчета, а Тим разглеждаше широкия гръб на щурмана, който все така не се обръщаше, втренчен през прозореца.

— Тогава аз мога като пръв да ви честитя — наруши капитанът тишината.

— За какво, господин капитан? — Гласът на Тим бе станал тъничък и писклив.

— Ето за това! — посочи капитанът с глава хартията в ръката си. И запита: — Роднина ли сте с барон Лефует?

— Не, господин капитан.

— Но го познавате лично, нали?

— Е, да, познавам го…

— Тогава да ви прочета радиограмата: „Барон Лефует починал точка съобщете на Тим Талер, че е обявен за единствен наследник точка братът близнак на починалия новият барон Лефует приема настойничеството до пълнолетието му точка параходна компания «Феникс» на акционерното дружество «Лефует» Генуа подпис директорът Грандичи точка“.

Тим продължаваше да стои все така втрещен с каменно лице в тила на щурмана. Най-невъзможният бас на света бе спечелен! Срещу една-единствена бутилка ром. Той, четиринайсетгодишното момче, бе станал в тоя миг най-богатият човек на Земята. Но неговият смях бе умрял заедно с барона и заедно с него щеше да бъде погребан. Най-богатият човек на света си оставаше най-бедният сред хората. Той бе загубил завинаги своя смях.

Тилът на щурмана се размърда. Съвсем бавно Джони обърна глава. Чужди, учудени очи се вгледаха в Тим. Но той ги срещна само за един къс миг.

Съвсем навреме ръцете на Джони успяха да уловят изпадналото в безсъзнание момче.