Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (21)

Двадесета кола
Обяснения в Атина

В Атина, древната столица на Гърция, се намираше най-големият клон на компанията „Барон Лефует“. Може би затова баронът беше толкова оживен и любезен. Той пощади тук, доколкото това бе възможно, Тим от директорите и банкетите. Вместо това се разхождаше с момчето пеша из улиците. Разбира се, на известно разстояние зад тях вървеше бавно един автомобил, който по знак на Лефует по всяко време можеше да спре край тротоара и да ги вземе.

Баронът не заведе Тим на ония забележителни места, заради които повечето чужденци идват в Атина. Той не се изкачи с него до Акропола, между чиито колони се виждаше да свети веселата синева на Егейско море. Не го заведе при мраморните статуи, които от трапчинките на скулите до извивчиците на устните бяха пълни с божествен смях. Не му показа и колко светло сияе небето над древните храмове. Той го отведе на атинския пазар.

— От парите, които биват спечелени тук, най-малко половината минават през ръцете ми — каза му той. — Като мой наследник, господин Талер, трябва да знаете откъде произтича нашето богатство. Не е ли истинско удоволствие да се види тая пъстрота?

Лефует бе завел най-напред момчето в улицата на рибите. С изцъклени очи и понякога с ярки червени линии под хрилете, тук рибите лежаха с хиляди в големи отворени хладилници. Навсякъде бяха изложени пищните богатства на морето. Много сребро и стоманеносиньо блестеше тук, а сред него се виждаха линии и петна от крещящо червено до мътно черно. Баронът гледаше всичко това с очите на търговец.

— Рибата тон се доставя от турците — обясняваше той. — Купуваме я евтино. Треската идва от Исландия. Тя е най-добрата ни сделка. Барбуните, сепията и сарделата идват от Италия или от гръцките рибари. От тях обаче не се печели много. Но да минем по-нататък, господин Талер, елате, елате!

Лефует беше като опиянен от тоя пазар. Бяха стигнали сега пред някаква варосана стена, на която с изплезени встрани езици висяха заклани и одрани овце.

— Тия овце идат от Венецуела — каза баронът. — А свинете ей там купихме в Югославия. Добра сделка направихме.

— А има ли и нещо друго от Гърция освен рибата? — запита Тим.

— О, да! — засмя се Лефует. — Някои неща идват и от провинцията. Стафиди, вино, банани, сладкиши, зехтин, нарове, вълна, платове, смокини, орехи, сини домати и боксит.

Лефует изброи стоките така тържествено, сякаш произнасяше родословното дърво на цар Давид от библията. Междувременно двамата бяха се озовали в сиренарската улица, където бяха изложени камари бяло сирене. Цялата им разходка представляваше една блъсканица и промъкване между крещящи продавачи и високо пазарящи се клиенти. При рибите бяха газили в локви с вода, при овцете се наложи да заобикалят локви с кръв, а като попаднаха сред щандовете с плодове, цялата земя бе покрита с кори и обелки.

Току пред Тим три момчета крадяха пред очите на множеството маслини. Никой не се възмущаваше от това, дори самите продавачи, които само късо и сърдито излайваха нещо и веднага се обръщаха към някой надежден купувач. Малките крадци се смееха.

Объркан и изтощен, Тим напусна след два часа тоя кошмарен пазар, това бясно наддаване, блъсканицата и крясъците, които така очароваха барона, този гигантски търбух на един град с чудовищен апетит.

По знак на барона автомобилът се приближи до тях. Този път той беше само с четири врати и с черни седалки. Лефует заповяда на шофьора да ги откара до византийския музей. А на Тим рече:

— Там сигурно ще ви се хареса, господин Талер. Но няма да ви открия още защо.

Тим ни най-малко не беше любопитен за това „защо“. Беше просто изтощен и гладен. Но не промълви нито дума. Искаше колкото може по-рядко да се показва слаб пред тоя зловещ търговец, купил неговия смях. Затова се остави послушно да бъде замъкнат във византийския музей.

Картините, при които баронът заведе момчето, се наричаха икони. Те били, така обясни Лефует, създадени предимно от монаси, които много столетия наред ги рисували по строго определени правила.

Тим скоро забеляза защо баронът го бе довел тука.

Лицата по тези икони с големите замръзнали очи и дълги носове, които разделяха овала им на две равни половини, бяха лица без усмивка. И приличаха на бледите холандски лица в Белия дворец в Генуа. На Тим те се сториха ужасни. А когато Лефует го задържа доста дълго време пред иконата на свети Георги — някаква мрачна композиция в маслиненозелено, той несъзнателно си измърмори поговорката на Джони: „Научи ме да се смея, спаси душата ми!“.

И се случи нещо странно. Чрез спомена за Джони Тим изведнъж видя иконите с други очи. Изведнъж той откри, че това, което рисуващите монаси бяха отказали на хората в картините, щедро го предоставяха на растенията и животните — а именно: да цъфтят, да се усмихват, да живеят. Докато Лефует се възхищаваше от светата дисциплина на иконописците, Тим откри във витиеватия фон на таблата ухилени кученца, весели птици и смеещи се лилии. И отново си спомни нещо като поговорка — този път от пиесата на Хамбургския куклен театър: „Смехът отличава човека от животното“. Само че тука беше обратното: тук животното се смееше, а човекът гледаше строго и безмилостно в един свят без рай!

В първия етаж на музея Лефует поприказва малко с директора, комуто бяха съобщили за посещението на богатия барон. През това време Тим излезе на някакъв мъничък балкон. Оттам съзря под себе си едно малко момиченце, което рисуваше с пръчка линии по коравата земя и след това ги изпълваше с пъстри камъчета. Навярно бе видяло преди това залата с мозайките и сега самичко си правеше мозайки. Изглежда, че се мъчеше да изобрази с камъчетата нещо като образ на светец, но устата представляваше извит нагоре полукръг: светецът се смееше.

Но тъкмо когато момиченцето се канеше да постави едно зелено око, пристигна някакво момче, огледа с увиснали надолу устни почти готовата картина и я размаза с обувката си. Момичето изгледа уплашено малкия варварин и едри сълзи бликнаха от очичките му. После то, разхълцано и унизено, започна да събира отново своите камъчета.

Момчето стоеше с ръце в джобовете край него и гледаше с мъжко презрение в очите си.

Тим се разгневи страшно. Понечи да изтича долу, за да защити момиченцето, но когато се обърна, баронът, очевидно наблюдавал също сцената, се изправи пред него.

— Не се намесвайте, господин Талер — рече той усмихнато. — Наистина е достойно за съжаление това, което направи момчето. Но така става по света. Със същото варварство като това момче смачкват тежките войнишки ботуши плодовете на изкуството и културата. Но щом свърши войната, същите тия варвари с увиснали краища на устните отпускат дарения за възстановяване на повече от трийсет черкви в Македония. Печалбата ни възлезе над един милион драхми.

Тим измърмори своето заучено вече:

— Ще го имам предвид, бароне. — И добави: — Но сега искам да отида да ям.

— Превъзходна идея! — засмя се Лефует. — Знам тук наблизо един чудесен ресторант-градина.

Без да удостои повече с поглед картините по стените или децата навън, Лефует се отправи към своя автомобил пред портите на музея. Тим вървеше мълчаливо край него.

В градинския ресторант, който за учудване на Тим съвсем не беше толкова луксозен колкото иначе Лефует обичаше, те бяха поздравени от собственика, от директора и главния келнер. Баронът говореше гръцки, но към Тим се обръщаше на немски. Придружиха го до една ъглова маса, която веднага бе застлана с ослепително бяла покривка. Поставиха върху нея ваза с цветя и донесоха една по-малка масичка за сервирането. Всички посетители на ресторанта гледаха с напрегнато внимание приготовленията. Някои си шепнеха един другиму и скришом показваха към Тим.

— И в тукашните ли вестници са поместили моя снимка? — запита Тим шепнешком.

— Разбира се — отвърна баронът безгрижно високо. — В Гърция, господин Талер, не се възхищават от нищо друго така, както от богатството. Защото тя е бедна страна. А за нашего брата Гърция е направо рай. Дори в този средно добър ресторант ще ни сервират такова ядене, каквото спокойно може да бъде предложено на някой крал. Тук на богатството оказват царски почести. Затова обичам толкова Гърция.

Лефует сигурно щеше да приказва още дълго в тоя дух въпреки видимото неудоволствие на момчето, ако не бе дошъл един келнер, който му пошушна нещо на ухото.

— Викат ме на телефона. Ето че са узнали вече любимия ми ресторант — каза той към Тим. — Извинете ме за малко. — И последва келнера в сградата.

Тим започна да наблюдава сега една маса встрани от тяхната. Беше единствената маса, от която не зяпаха непрекъснато към него. Там се намираха две семейства. Първото се състоеше от една много пълна мама с бенка на бузата и две дъщери, от които едната трябва да бе на около пет, а другата — на две години. Второто семейство, което лудуваше край масата под олеандровия храст, се състоеше от една едра сива котешка мама с три котенца, две черни и едно сиво.

Гръцката мама беше много нервна, и котешката мама също. Когато по-малката гръцка дъщеричка падна в една цветна леха, изцапа се и почна да яде листа, майката с бенката я напердаши жестоко. Тя отново и отново стоварваше плесниците си по бузките, устата и носа на детето. Малката сърцераздирателно зарева, но тлъстата ръка продължи да пляска мокрото от сълзи детско личице.

Котешката майка не се държеше по-различно. Всеки път, щом някое от малките се приближеше към нея или скочеше върху опашката й, тя сърдито изфучаваше. А едното от черните котета тя преследваше с особено ожесточение. Когато то измяука жалостиво, тя го удари силно с лапата си, макар и с прибрани нокти, тоест също като плесница. Малкото въпреки това се опита да се приближи към нея и лапата още по-силно го удари. Котешкото скимтене се смеси с детския плач.

Тим извърна най-после поглед. Мъчително му беше да ги гледа. Пък и баронът се върна. И още веднъж той изглежда бе наблюдавал същото, което и момчето, още веднъж, сякаш бе отгатнал мислите му, защото докато сядаше на мястото си каза:

— Както виждате, господин Талер, разликата между хората и животните не е голяма, тя е почти недоловима.

— За тая разлика досега научих вече три мнения — каза Тим, леко объркан. — В един хамбургски театър казаха, че смехът отличавал човека от животното и искаха да кажат с това, че само човекът е способен да се смее. На картините в музея обаче беше тъкмо обратното: там се смееха животните и нито веднъж някой от хората. А вие, бароне, ми разказвате сега, че изобщо нямало разлика между човека и животното.

— Нищо на света не е толкова просто, че да може да бъде обяснено с едно изречение — отговори Лефует. — А какво пък означава смехът на човека, това, драги ми господин Талер, изобщо никой не знае точно.

Тим внезапно си спомни една от поуките на Джони и я повтори повече за себе си, но достатъчно високо, така че баронът я разбра: „Смехът е вътрешна свобода“.

Странен ефект предизвика това изречение. Лефует тропна с крак и извика:

— Това щурманът ти го е казал!

Тим учудено го изгледа и изведнъж това четиринадесетгодишно момче, това още полудете, узна защо баронът бе откупил смеха му и защо мрачният кариран господин от хиподрума се отличаваше толкова от сегашния барон Лефует — беше станал един свободен човек. И го вбеси сега това, че Тим бе открил истината.

Впрочем баронът както обикновено веднага бе се овладял и с елегантна любезност смени темата на разговора:

— Положението на пазара за прясно масло, господин Талер, е станало опасно за нас. Още утре ще трябва да решим с ръководните господа от нашата фирма какви мерки да вземем. Тия съвещания обикновено стават в моя дворец в Месопотамия и аз се надявам, че вие ще ме придружите там. Каквото е нужно да видите още в Атина, ще ви покажа друг път.

— Както кажете — рече Тим привидно равнодушен. В действителност обаче много искаше да се запознае с това тайнствено място, където баронът седеше, както паякът в наблюдателния пункт на своята мрежа.

На Лефует обаче не му се напускаше Атина. Когато им поднесоха яденето, той въздъхна:

— За този път — последното ядене в тая благословена страна. Добър апетит!