Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (6)

Пета кола
Вечерен разпит

Чак вън, пред портите на хиподрума, Тим опипа внимателно джоба си. Когато хартията прошумоля, сърцето му затупа сякаш чак в гърлото му. Той, Тим Талер, беше богат човек! Можеше да поръча надгробен паметник за баща си. Можеше да изплати дълга на госпожа Бебер. Можеше да купи нещо на мащехата и Ервин, а ако поискаше, можеше да се снабди и с една тротинетка. С клаксон и балонни гуми!

За да се порадва на щастието си, Тим се отправи пеша за към къщи. Щеше му се да купи пътем нещо за мащехата, но в неделя магазините бяха затворени.

Печалбата той стискаше здраво в джоба с лявата си ръка.

Из пътя срещна трима свои съученици. Докато се разговаряха, единият от тях го запита:

— Тим, какво държиш в джоба си? Жаба ли?

— Не, локомотив — отвърна Тим и поиска да се засмее. Но отново устните му се стиснаха така, че се превърнаха в тънка черта.

Съучениците му не забелязаха това. Те се засмяха на неговия отговор и единият извика:

— Я покажи тоя локомотив!

— Хайде да отпътуваме с него за Хонолулу — рече другият.

Но Тим напъха още по-дълбоко ръката си в джоба и каза:

— Трябва да се прибирам. Довиждане.

Съучениците му обаче не се оставиха да ги отпрати с тоя отговор. Те го изчакаха да се отдалечи мъничко, на пръсти го настигнаха и изненадващо, с един замах, измъкнаха ръката му от джоба.

Какво бе смайването им, когато из въздуха се понесоха пари. Пари, на които можеше да се прочетат цифрите двадесет, петдесет и дори сто марки!

Това беше повече от необикновено, защото Тим живееше в така наречения бедняшки квартал и момчетата го знаеха.

— Откъде имаш толкова много пари? — запита го един.

— Откраднах ги от директора на водноцентралата — отвърна Тим и въпреки яда си искаше да се засмее. Но вместо смях се получи такова грозно хилене, че трите момчета се уплашиха.

Те повярваха, че Тим им казва истината, и внезапно побягнаха презглава. А отдалече можеха да се чуят виковете им: „Тим Талер е откраднал пари! Тим Талер е крадец!“.

Тим също ги чу. Той събра натъжено банкнотите и отново ги сложи в джоба си. След това отиде при малката рекичка, която пресичаше града, седна на пейката и се загледа в едно патешко семейство, тръгнало да се разхожда по брега.

Малките патета се клатушкаха непохватно в тревата и вчера още Тим сигурно би се засмял. Но днес те не му се виждаха никак смешни. Това го натъжи. Той ги гледаше както се гледа някоя празна стена, съвсем безучастно. И усети, че в тоя неделен ден бе станал съвсем друго момче.

Чак когато започна да се стъмва, Тим се отправи към уличката, на която живееше.

Още отдалече той забеляза своята мащеха да стои заедно с някои от съседите пред вратата на дома им. Те приказваха нещо разгорещено, но щом съзряха момчето, се пръснаха като ято кокошки и се изпокриха в жилищата си. А навсякъде вратите останаха притворени и зад всички прозорци, покрай които той мина, пердетата се поклащаха.

Мащехата бе се изправила пред полуотворената врата с такъв израз на лицето, сякаш предстоеше краят на света. От тебеширенобледото й лице заканително стърчеше към Тим нейният зачервен и остър нос. А щом момчето пристъпи към нея, тя, без да каже нито дума, му зашлеви от двете страни по една плесница и го завлече вкъщи.

— Къде са парите? — изкряска тя в коридора.

— Парите? — запита слисаното момче.

Отново изплющяха две плесници, така че главата му забуча и очите му се напълниха със сълзи.

— Давай парите, нехранимайко неден, престъпнико!

Тя почти го влачеше до кухнята. Момчето все още не знаеше какво се е случило, но все пак извади парите от джоба си и ги сложи на кухненската маса.

— О, небеса, та това са стотици! — извика мащехата и се вторачи в Тим, сякаш той бе теле с две глави.

За щастие тъкмо в тоя миг вратата на кухнята се отвори и запъхтяна се вмъкна госпожа Бебер. След нея се появи и Ервин, който с разширени очи поглъщаше парите на масата.

— У директора няма никаква кражба — изрече госпожа Бебер на един дъх. — Не им липсва нито стотинка.

Чак сега Тим разбра това грозно посрещане. Той бе казал на шега пред госпожа Бебер, че ще ограби директора на водноцентралата. И на съучениците си разказа същото. А те бяха видели многото пари в джоба му. И бяха го наклеветили. Значи така стоеше работата.

Той поиска сега да обясни всичко, но мащехата отново се разфуча без точка и запетая:

— Значинее придиректора! Тогавае надругомясто. Гдеоткрадна парите? Кжиистината! Дукътнее дошла полицията. Всичкивулицата вече знаят. Казвай истината!

Тим каза истината:

— Не съм ги откраднал отникъде.

Тоя път се изсипа цяла градушка от плесници и юмруци, докато госпожа Бебер се хвърли в ръцете на мащехата и тихо попита момчето:

— Ти нали ми каза, Тим, че тая вечер ще платиш сметката за сладкишите?

— Сметката за сладкишите? Квообщо иматва със сметката за сладкишите? — изкрещя с прегракнал глас мащехата.

— Моля ви, госпожо Талер, оставете ме да поговоря с момчето спокойно — отвърна й жената на сладкаря.

Мащехата се тръшна разревана на кухненския стол и посегна към ръката на Ервин, която момчето без желание й подаде.

Госпожа Бебер продължи своя разпит:

— Тим, кажи ми истината, откъде знаеше, че тази вечер ще имаш толкова много пари?

Този път Тим се запъна известно време. Мислите се разхвърчаха в главата му като подплашени врабци: „Само да не кажа нещо за господин Лефует. И нито думичка за договора! Иначе ще стане невалиден?“ Най-после Тим отговори, заеквайки:

— Аз… преди няколко дена… намерих пет… десет марки. И с тях реших да ида на конните надбягвания и да ги заложа. — Сега той започна вече да разказва по-уверено и свързано. — Мислех си, може пък да спечеля нещо и когато заложих на коня Мавриция II, спечелих ей това.

Той показа към кухненската маса, после извади отрязъка от фиша и го положи до парите.

Госпожа Бебер поиска да види документа, но мащехата беше го грабнала вече и го проучва цели пет минути.

Никой в малката кухня не продумваше нито дума. Тим стоеше мълчалив и изправен. Ервин го гледаше плахо отстрани. Госпожа Бебер беше кръстосала ръце на гърдите си; тя се усмихваше. Най-после мащехата хвърли отрязъка от фиша отново на масата и се изправи.

— Такива пари не са честно спечелени — каза тя и напусна кухнята.

Сега и госпожа Бебер разгледа късчето хартия, кимна и рече:

— Имал си късмет, Тим.

Отвън гласът на мащехата крещеше за Ервин. Синът й послушно се измъкна навън, без да каже нито дума на Тим.

Момчето, което беше продало своя смях, се почувства като прокажено. То вече се бореше със сълзите, когато запита госпожа Бебер:

— Наистина ли да залагаш е нечестно?

Жената на сладкаря не му отговори пряко. Тя каза:

— Нойбауерови, ония от кланицата, също спечелиха. На лотарията. И с тия пари си купиха къща. Аз обичам Нойбауерови.

После тя отброи от парите трийсет марки, извади четири марки от джоба на престилката си, постави ги на масата и каза:

— Сладкишите са платени, Тим. Горе главата! — После тя си отиде, а Тим чу как се захлопна външната врата.

Той остана сам в кухнята. Изпълваха го упорство, отчаяние и голяма мъка. След кратко размишление той напъха парите в джоба си, реши да напусне тоя дом, да отиде някъде надалече и завинаги.

Но в коридора го спря гласът на мащехата:

— Върви веднага в леглото! — после тя колебливо добави: — Остави парите в бюфета.

Тим усети, че настроението се променяше. Той се подчини, занесе отново парите в кухнята и си легна гладен, разстроен и изтощен. Съседното легло беше празно. Ервин бе отишъл да спи при мащехата.

По-скоро, отколкото можеше да предположи, Тим потъна в тежък и мъчителен сън.