Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (18)

Седемнадесета кола
Богатият наследник

Униформата на младите богаташи по времето на Тим изглеждаше така: сиви панталони от фланелен плат, черно-червена раирана дреха, ослепително бяла копринена риза, червена връзка на шотландски карета, също такива чорапи и кафяви чортови обуща.

Тим, изправен в тия одежди пред едно огледало, което стигаше чак до пода, за пръв път в живота си сресваше косите си с вода. На килима до краката му лежеше разлистен илюстрован вестник със снимката на някакъв състезател по тенис. Тим се опита да среши косите си като играч на тенис. Горе-долу успя.

Известно време момчето се полюбува на вида си в огледалото, после за опит вдигна краищата на устата си нагоре. Но това не заприлича ни най-малко на усмивка.

То се обърна тъжно и тръгна безцелно из стаите на своя апартамент. Без удоволствие се полюля в едно кресло люлка, разгледа картините по стените — все кораби сред морето, вдигна слушалката на телефона с цвят на слонова кост, но веднага я положи на вилката, накрая отвори кожената папка с множеството украшения заврънкулки, които баронът бе избутал в средата на полираната писалищна маса. Вътре имаше хартия за писма. В левия горен ъгъл на всеки лист бе напечатано със сиви печатни букви: Тим Талер, собственик на компанията „Барон Лефует“. Отдясно пишеше: „Генуа, дата…“.

В копринения джоб на папката лежаха пликове. Тим извади един и прочете на гърба му:

Тим Талер, Генуа, Италия, хотел „Палмаро“

Момчето се отпусна в креслото пред писалището, отвинти автоматичната писалка, която лежеше край папката и реши да напише писмо.

Когато отмести папката и извади лист от топчето хартия, той съзря в политурата на масата отразен като в огледало печатния надпис на листа. Една от думите особено се наби в очите му:

ТЕУФЕЛ^[1]

„Като че ли там е написано «дявол» — помисли си Тим. — Но когато си говорил за дявола, после го виждаш навсякъде, дори и само името му да е!“

Той намести листа пред себе си и започна да пише писмото:

Драги господин Рикерт,

Аз не пристигнах благополучно в Генуа. Баронът почина и аз станах негов наследник. Но тая работа всъщност аз никак не я исках. По-скоро обратното, но за съжаление това не мога да ви обясня. Може би по-късно. Моля, опитайте да се свържете със стюарда. Той се казва Крешимир и е болен от апандисит. Крешимир може да ви разкаже всичко, аз за съжаление — не! Поговорете също и с щурмана на „Делфин“. Той се казва Джони и е от Хамбург. Той знае как стана всичко.

Сега аз съм най-богатият човек на света, а така нареченият барон ми е настойник. Това не е никак хубаво, но може би ще е полезно. На барона аз не му давам да забележи, че не искам всичко това.

Вие и вашата майка, и стюардът, и Джони бяхте така добри към мене.

Може би ще намерите някакъв изход за мене. Но изглежда ще трябва сам да си помогна. Сигурно е добре, че си имам един план и една цел, та по този начин мога да забравям, че не съм вече истински човек.

Поздравете, моля ви се, от мен вашата мила майка. От сърце ви благодари вашият тъжен Тим Талер.

П. П. Не ми пишете. Може би ще намеря по-късно един таен адрес.

Тим

Момчето препрочете писмото, сгъна го, сложи го в плика и го запечати. Но тъкмо когато понечи да напише адреса, чу приближаващи се по коридора стъпки. То бързо пъхна писмото във вътрешния джоб на дрехата си. В същия миг се почука и баронът влезе отново, без да изчака да му отговорят.

Той съзря отворената автоматична писалка до отворената папка и запита:

— Частни писма ли, господин Талер? С това трябва да бъдете предпазлив. Впрочем един секретар стои на ваше разположение.

Тим затвори папката, завинти капачката на писалката и отвърна:

— Когато имам нужда от секретаря, ще го повикам.

— Добре изръмжа, лъве! — засмя се Лефует. — Изглежда заедно с новите дрехи сте навлекли и нови нрави. Това ми се харесва.

На вратата се почука и Лефует извика сърдито:

— Che cosa vuole?^[2]

— La garderoba per il signore Thaler!^[3] — отвърнаха зад вратата.

— Avanti!^[4] — изръмжа Лефует.

Един прислужник с дълга зелена престилка внесе, покланяйки се, моряшката торба на Тим, постави я на поставката за куфарите и се изправи до вратата.

Тим отиде при него, подаде му ръката си и каза:

— Сърдечно ви благодаря.

Прислужникът пое ръката му несръчно, учудено и видимо недоволно.

— Non capisco^[5] — измърмори той.

— Той не разбира — засмя се баронът. — Но ей това сигурно ще разбере! — И като измъкна от джоба си пачка банкноти, подаде на прислужника една от тях.

Човекът засия, заповтаря: „Grazie! Mille grazie! Tante grazie, signore barone!“^[6]. И се оттегли, като непрекъснато се кланяше и излезе заднишком.

Лефует затвори вратата след него.

— Когато едно време слугата влизаше в покоите на господаря си, най-напред си събуваше обущата, приближаваше се на колене и целуваше ботушите на господаря си. За съжаление тия благословени времена вече отминаха.

Тим не обърна внимание на думите на барона. Изведнъж му стана нетърпимо горещо като си спомни, че в моряшката торба трябва да е шапката му, а в хастара на шапката — договорът с Лефует. Той пристъпи уж незаинтересовано към нея, бръкна небрежно вътре и напипа най-отгоре шапката си. Като я взе в ръка, нещо изшумоля под хастара. Момчето облекчено въздъхна. И докато по възможно най-незабележимия начин измъкваше под хастара съдбоносното парче хартия и го скриваше във вътрешния джоб на дрехата си, то отново се заслуша в думите на барона.

— В един хотел като тоя — разправяше той — е достатъчно да подаваме ръка само на трима души: първо, на главния портиер, защото той трябва да ни скрива, когато стане нужда; второ, на директора, за да си осигурим неговото мълчание по някои въпроси; трето, на главния готвач, понеже той трябва да угажда на нашите търговски партньори.

— Ще го имам предвид — рече Тим, а в себе си помисли: „Когато си възвърна смеха, ще ми бъде драго да подавам ръка на прислужниците и камериерките“.

Телефонът иззвъня. Момчето вдигна слушалката и каза в нея:

— Тук Тим Талер.

— Колата ви чака пред хотела, синьоре — прозвуча в слушалката.

— Много благодаря! — отвърна Тим и затвори.

Баронът, който бе наблюдавал внимателно момчето, рече:

— Никога не се обаждайте с цялото си име, драги! Достатъчно е едно въпросително „Да?“. И това винаги с тон, който да показва, че не ви е приятно да ви смущават. И не казвайте „Много благодаря“, когато ви съобщават, че колата ви чака. Достатъчно е едно изръмжано „Добре!“. Богатството принуждава към известна неучтивост, господин Талер. По този начин човек държи хората на разстояние от себе си.

Тим отново каза: „Ще го имам предвид“. И отново се закани наум: „Почакай само да си върна смеха!“.

Двамата слязоха сега долу в хола, който в тия изискани хотели носи името „фоайе“. При появата им няколко господа се вдигнаха от креслата си и се поклониха. Единият от тях се приближи и рече:

— Извинете, господин барон…

Лефует отговори, без да погледне към господина:

— Бързаме сега. По-късно.

След това слязоха по мраморната стълба до автомобила с шестте врати. Шофьорът дръпна с пресилено усърдие две от вратите пред тях и Лефует и Тим потънаха в червената кожа на седалките.

Тим не забеляза, че пред и зад тях пътуваха охраняващи ги автомобили. Той не разбра и виковете на вестникопродавците, които предлагаха своята стока на улиците: „II barone Lefuet е morto! Adesso un ragazzo di quotordici anni е il piu ricco nomo del mondo!“.

Баронът развеселено му преведе тия викове: „Барон Лефует починал. Сега най-богатият човек на света е едно четиринадесетгодишно момче“.

Колата спря пред един светофар да чака зелената светлина. Лефует тъкмо му обясняваше как да се държи на предстоящия прием. Но вниманието на Тим бе изцяло погълнато от едно малко тъмнокожо момиченце, с черни кръгли очички, което стоеше до един продавач на плодове и с широко разтворена устица се мъчеше да захапе огромна ябълка. Щом усети погледа на Тим, момиченцето отмести ябълката от устата си и се засмя насреща му.

Тим му помаха с ръка, още веднъж забравил, че всеки опит да се засмее водеше до тъжни за него последици.

Малкото момиченце съзря изведнъж как лицето зад стъклото на автомобила се разкриви в ужасни гримаси. То се уплаши, разплака се и се скри зад продавача на плодове.

Тим бързо закри с ръце лицето си и се дръпна съвсем назад на седалката. Баронът обаче, който бе наблюдавал сцената в огледалцето за обратно виждане, смъкна стъклото и подвикна през смях нещо на малката на италиански.

С още мокри от сълзите очички момиченцето надникна иззад продавача на плодове, пристъпи колебливо до автомобила и накрая подаде на барона голямата ябълка. А щом баронът му подаде срещу нея една лъскава монета, то изчурулика: „grazie, signore“, и отново се засмя.

В този миг автомобилът потегли и баронът поднесе ябълката на Тим. Момчето неволно протегна ръка към нея, но веднага я дръпна и едрият плод, който лъщеше като лакиран, се търкулна през коленете му на пода, а оттам напред чак до шофьора.

— Трябва да се научите, господин Талер — каза Лефует, — да замествате за в бъдеще своя смях с бакшиши. В повечето случаи бакшишът има по-голям ефект, отколкото любезността.

„Защо тогава купи смеха ми?“ — помисли си Тим, а високо каза:

— Ще го имам предвид.