Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (19)

Осемнадесета кола
В белия дворец

Palazzo Candido, както показваше италианското му име, беше един бял дворец — отвън облицован с бял мрамор, отвътре с бяла гипсова мазилка.

Щом баронът и Тим се изкачиха по стълбата, също от бял мрамор, до първия етаж, веднага бяха заобиколени от онези „ичи“ и „очи“ директори, които Тим смътно помнеше от пристанището. Те обаче мълчаха почтително, защото баронът разговаряше с Тим.

— Този дворец — обясняваше му полугласно Лефует — е музей и ние плащаме много пари, за да го използваме. В помещенията му са изложени картини на стари италиански и холандски майстори. Ще трябва да ги разгледаме. Общественото положение ни налага това. Но понеже вие, господин Талер, навярно нищо не разбирате от изкуство и живопис, препоръчително е да разглеждате картините мълчаливо и със сериозен израз на лицето. Картините, пред които аз лекичко ще се изкашлям, разглеждайте малко по-дълго от другите. Имитирайте мълчалив интерес.

Тим кимна сериозно и мълчаливо.

Но като тръгнаха из картинната галерия — непрекъснато заобиколени от рояка директори — Тим съвсем не спазваше указанията на Лефует. Картините, пред които баронът се изкашляше, той отминаваше най-често твърде бързо. При други обаче, където Лефует не кашляше, Тим се задържаше много по-дълго.

Музеят притежаваше главно портрети — рисувани лица. Онези на холандските художници имаха прозрачна кожа (понякога се виждаха дори да прозират сини вени) и съсредоточено изражение на лицата, а устните им бяха тънки и стиснати. Портретите на италианските майстори пък показваха леко кафеникава, плътна кожа, една хубава гладка повърхност и особени гънчици на устата, които по вълшебен начин правеха цялото лице усмихнато. Навярно холандските лица бяха по-прочути, защото баронът най-често кашляше пред тях, но на Тим се харесваха другите — по-малко затворените, откритите лица с трепкащите краища на устните. Понякога баронът трябваше направо да го посбута, за да отмине някоя от тези картини. „Ичи“ и „очи“ директорите намериха, че вкусът на момчето не е лош. Щом Лефует забеляза това, той прекъсна разглеждането на картините с думите:

— Да се обърнем към главната част на нашия прием, господа!

Отправиха се в една зала, където масите бяха подредени за тържествения банкет като огромна подкова. Столът на централното място бе украсен с лаврови клонки. На него трябваше да седне Тим. Но преди да заемат местата си, се появи фотограф — някакво слабичко, пъргаво като живак момче с прекалено дълга черна коса, която му падаше постоянно в очите и която то отмяташе назад с едно властно движение на главата си. Фотографът помоли присъстващите да се наредят в полукръг около Тим. (Към директорите бяха се присъединили още един куп други хора, с които обаче Тим не бе задължен да се ръкува.)

Фотографското човече бе завинтило апарата си на висок статив, поглеждаше през визьора, дирижираше компанията с диви ръкомахания и непрекъснато крещеше:

— Ridere! Sorridere! Sorridere, prego!

Тим, който стоеше пред Грандичи, запита директора през рамо:

— Какво казва тоя?

— Той казва, ти трябва… Молим извинете, вие трябва… значи той казва: ние трябва се смеем!

— Благодаря! — рече момчето, станало необикновено бледо. Фотографът се обръщаше сега директно към него и повтаряше:

— Sorridere, signore — юсмифка, моллйе!

Сега всички бяха зяпнали към Тим, който продължаваше да стиска устни. Фотографът повтори отчаяно:

— Юсмифка, мнохо моллйем!

Баронът, който стоеше чак зад Грандичи, мълчеше и не се притичваше на помощ. Тогава Тим каза:

— Моето наследство, господин фотограф, е едно тежко бреме. Аз още не знам дали трябва да се смея, или да плача над него. Затова позволете да поизчакаме малко.

В полукръга се понесе шушукане. Едни превеждаха думите му, други изказваха възхищението или учудването си от тях. Само Лефует демонстрираше една развеселена физиономия.

Снимката все пак бе направена, и то без усмихнат наследник. След това всички насядаха около трапезата. От двете страни на Тим седяха Грандичи и баронът. Дантелената кърпичка на Грандичи все още ухаеше на карамфил.

Преди яденето бяха произнесени няколко речи, няколко на италиански, няколко на изкълчен немски език. И всеки път, когато се смееха, кимаха или ръкопляскаха, всички присъстващи поглеждаха към момчето, седнало в центъра на трапезата.

Веднъж баронът му пошепна:

— Не си спечелихте лек и безгрижен живот с вашия прибързан облог, господин Талер!

Тим пошепна в отговор:

— Аз знаех какво ме очаква, бароне. (В действителност обаче никога не бе се чувствал по-зле, отколкото сега, когато седеше начело на тая трапеза и всички го зяпаха като някое екзотично животно. Но твърдото решение да се показва равен на барона му придаваше сили и го крепеше.)

За един миг само Тим си спомни за Джони, щурмана. И отново се превърна в малкото момченце, на което му се искаше да заплаче. Но за щастие тъкмо тогава започна речта на Лефует и Тим си възвърна самообладанието.

Баронът разхвали най-напред нашироко качествата на своя уж починал брат, после заговори за благородните задачи на ония хора, на които е дадено да управляват големите богатства, а накрая с няколко думи пожела на младия наследник нужната сила и мъдрост, за да използва правилно това огромно наследство. След това той каза нещо и на италиански. Изглежда беше някаква шега, защото той самият се засмя като малко момче. Дамите и господата на трапезата бяха така очаровани от това, че се засмяха заедно с него и бурно заръкопляскаха.

Тим остана този път невъзмутим. Той носеше отново ръчния часовник, който господин Рикерт му подари в Хамбург, и тъкмо сега гледаше стрелките му. Те показваха шест и половина. А в осем той искаше да се срещне с Джони. Ако се съдеше обаче по чиниите, чашите и приборите на масата, яденето щеше да трае дълго. Значи може би щеше да се наложи да стане преди цялата компания от масата. А как да го направи, когато той беше главната фигура тука?

Наистина храненето отнемаше страшно много време. Когато след супата и след предястието бе поднесено главното ястие — бъбреци, задушени в бяло вино — беше станало вече седем и двайсет.

С мислите си непрекъснато при Джони, Тим съвсем бе забравил правилата за добро държание при такива официални трапези. Хранеше се така, както бе видял да се хранят пасажерите в салона на „Делфин“, и тези, колкото естествени, толкова и хубави маниери на момчето караха барона да се изумява. Набождайки с върха на вилицата деликатно едно парченце бъбрек, той промърмори на себе си: „Подцених го аз тоя хлапак!“.

Когато стана осем без двайсет, Тим се наведе към барона и каза:

— Аз трябва да отида до…

Баронът отговори, преди да бе изречена неудобната дума:

— Тоалетните помещения се намират в коридора, зад вратата вдясно.

— Благодаря — рече Тим, изправи се и тръгна, проследен най-малко от сто чифта очи, покрай редицата от маси към вратата вдясно. През цялото време той се стараеше да върви, както си върви едно нормално четиринадесетгодишно момче.

Навън пред вратата обаче страшно му се прииска да изкрещи високо една извънредно неприлична дума. Но там стоеше някакъв прислужник в позлатена ливрея. Затова Тим влезе, насилвайки се да бъде спокоен, в тоалетната, където изговори пред огледалото тая дума три пъти много бавно и ясно.

Когато излезе отново в коридора, слугата в ливреята тъкмо се бе обърнал на другата страна. Тим се промъкна бързо на пръсти (понеже мраморът кънтеше) до стълбата и хукна надолу.

Пред портала на двореца стоеше портиер със златни ширити. Но той изглежда не познаваше момчето. Погледна го навъсено и безучастно. Тим намери кураж да го запита къде се намира паметникът на Христофор Колумб. Портиерът обаче не го разбра и само безпомощно му посочи близката трамвайна спирка.

Момчето се упъти към нея.