Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (25)

Двадесет и четвърта кола
Един забравен рожден ден

Каква по-точно беше историята с тоя несъществуващ още сортов маргарин, Тим постепенно разбра в следващите два дни, тъй като в замъка почти не се говореше за друго. Дори и прислугата като че ли си шепнеше на арабски и кюрдски за маргарина.

А работата стоеше така: Маслото от дълго време се продаваше добре опаковано, на пакетчета, върху които имаше определена марка. В Германия например „Немско домашно масло“ и „Немско сортово масло“, в Холандия пък — „Нидерландско масло“.

Търговец, който искаше да прави сериозни сделки с такова масло, трябваше най-напред да бъде в добри отношения с млекопроизводителните корпорации. А компанията „Барон Лефует“ за съжаление се бе скарала с трите най-големи корпорации производителки. И сега хиляди малки млекоцентрали доставяха маслото си на една друга компания, която отгоре на всичко го продаваше по-евтино, отколкото баронът.

С маргарина беше другояче. Той се продаваше неопакован и неснабден с търговска марка, а се доставяше в бъчви и каци на търговците, които го вадеха от тях с една плоска дървена лъжица. А понеже маргаринът нямаше своя търговска марка и фабриките, които го произвеждаха, оставаха неизвестни за купувачите, често на пазара малките фабрички пускаха по-евтин, но долнокачествен маргарин. Така за големите търговци беше трудно „да вземат маргариновия пазар в ръцете си“, както се изразяваше Зенхор ван дер Толен.

Сега това трябваше да се промени. По волята на компанията „Барон Лефует“ на пазара щеше да бъде пуснат един определен сорт маргарин в хубава опаковка с определено име на нея. А въвеждането на тоя маргарин вече се разработваше, както се разработват плановете за сраженията по време на война. Най-напред щяха да бъдат тайно закупени всички крупни фабрики за маргарин. Всички сортове маргарин щяха да бъдат изследвани в лабораторията, за да се определи най-добрият сорт, който да бъде произвеждан по най-евтиния начин във всички тези фабрики. И не на последно място трябваше да се разгърне една голяма рекламна кампания, та домакините вместо скъпото краве масло да купуват вече само много по-евтиния, но „почти като маслото добър“ сортов маргарин. (Безименният лош маргарин по такъв начин от само себе си щеше да бъде изтласкан от пазара.) Естествено, тази подготовка трябваше да бъде извършена толкова бързо, колкото бе възможно, и в дълбока тайна, за да не би някоя друга фирма да изпревари компанията „Барон Лефует“. През следващите два дни се водиха непрекъснато телефонни разговори с почти всички по-големи градове в Европа; телеграми пристигаха и отлитаха, а сегиз-тогиз някой самолет стоварваше някакъв господин, който се затваряше за няколко часа с барона и останалите трима господа в съвещателната зала и още същия ден отлиташе отново.

Тим разполагаше сега с много свободно време. Той прекара половин ден в стаята си в размишления над съдбоносния договор, който като малко момченце бе подписал под сянката на дебелия кестен. Но всичките тия разговори за големи сделки бяха го така объркали, че той не виждаше вече правия път, който можеше да го отведе при неговия загубен смях.

А трима души в Хамбург бяха открили пътя и една странна случайност го свърза с тия хора. Случаят си послужи с телефона. Малкият апарат в стаята иззвъня пронизително и когато момчето вдигна слушалката, чу далечен глас да казва: „Тук Хамбург. С господин барона ли говоря?“.

Тим загуби за миг дъха си, после закрещя:

— Вие ли сте, господин Рикерт? Тука е Тим.

Далечният глас стана сега малко по-силен и по-ясен:

— Да, аз съм. Боже мой, момче, какъв късмет! Крешимир и Джони бяха при мен. Крешимир знае…

За беда Тим не остави господин Рикерт да се доизкаже. В своето вълнение той се развика насред думите му:

— Поздравете Джони, господин Рикерт! И Крешимир също! И вашата майка, моля! И моля ви помислете…

През рамото му се протегна една ръка и натисна вилката на телефона. Разговорът бе прекъснат. Уплашено и побледняло момчето се извърна рязко. Зад него стоеше баронът. В своето радостно опиянение Тим не бе чул стъпките му.

— Време е да забравите своите стари познати, господин Талер — каза спокойно Лефует. — Скоро вие ще наследите цяло кралство, едно кралство на сметачната машина. Тогава ще управляват числата, а не чувствата.

Тим искаше да отвърне както обикновено: „Ще го имам предвид, бароне“, но този път не успя да се овладее. Отпусна глава и ръце върху телефонната масичка и заплака. Много далече някъде чу някой да казва: „Оставете ме насаме с момчето, бароне“. После — стъпки и захлопване на врата. И стана тихо. Чуваше се само хълцането на Тим.

Беше дошъл старият Селек бей. Той седна на ъгловото канапе до прозореца и остави момчето да се наплаче. След известно време рече:

— Струва ми се, млади господине, че вие сте прекалено слаб за това тежко наследство.

Тим преглътна няколко пъти, избърса сълзите си с луксозната кърпичка, която красеше горното джобче на дрехата му, и отвърна:

— Аз съвсем не искам наследството, Селек бей.

— А какво искаш тогава, момчето ми?

Стана му много приятно, че някой пак му говореше на „ти“. И нещо в него го караше да разкаже на Селек бей за продадения смях, но тогава неговият смях щеше да бъде завинаги загубен. И Тим замълча.

— Е, добре — измърмори старикът. — Баронът има много тайни. Една от тях си и ти. Сигурно е някоя грозна тайна.

Тим кимна, но пак не каза нищо. Тогава Селек бей изостави тая тема и му заразказва по какъв начин станал един от най-важните мъже в тая могъща компания:

— Имаха нужда от авторитетен човек за търговията с Азия. Но ако бяха взели някой мохамеданин, будистките страни щяха да се разсърдят. Затова избраха главата на една мъничка религиозна секта, която минава за своенравна, но великодушна. А това съм аз. Заради мен баронът купи и този замък тука. Освен това той се интересува от нашата религия.

— Но нали много от това, което върши компанията, не ви харесва — запита Тим. — Защо тогава сте влезли в нея?

— Направих го само при условие, че ми дадат контролни акции. И те ми дадоха, мойто момче. Така и аз участвам при вземането на решенията, като мога да предотвратявам някои неща, макар и да не са много. Освен това… — Селек бей се закиска и продължи шепнешком: — Освен това с всичките тия милиони, които печеля, аз работя тайно против компанията. В Южна Америка например плащам на една армия, която ще свали оня крадец и убиец, комуто нашата компания помогна да седне на президентското кресло. А в Афганистан…

На вратата се почука и Селек бей веднага млъкна.

— Да отворя ли? — запита го тихо Тим.

Старецът кимна, момчето отиде до вратата и в стаята нахлу развълнуван тоя иначе винаги спокоен и малко дървен мистър Пени:

— Уот означава тис демнъд… еее… туй проклет… еее…

— Говорете на английски — рече Селек бей. — Аз ще превеждам на момчето.

И мистър Пени изригна на английски своето буйно възмущение от нещо. После изведнъж млъкна, посочи Тим и каза на Селек бей:

— Please, translate it to him!^[1]

Старикът помоли спокойно англичанина да седне и когато мистър Пени се отпусна изтощен в стола люлка, той се обърна към Тим:

— Баронът току-що уволнил директора на нашето хамбургско параходно дружество Рикерт. Понеже мистър Пени притежава по-голямата част от акциите на това дружество, той отказва да даде съгласието си за това уволнение. Той твърди, че Рикерт бил много популярен и обичан в Хамбург и ще стане голям скандал, който ще навреди на фирмата му. А уволнението било по ваша вина, казва мистър Пени.

— По моя вина? — възкликна пребледнелият Тим.

— Йес, да, ваша вина! — скочи мистър Пени от стола. — Баронът… еее… тя… то… го казва баронът.

Естествено, Тим знаеше, че уволнението на господин Рикерт бе свързано с телефонния разговор, но да приписват вината нему, беше дяволска подлост. Тим никога не би изместил господин Рикерт от неговия пост.

Селек бей изведнъж реши да напусне стаята, но пътем каза на мистър Пени:

— Поговорете спокойно малко на немски с младия господин. Тогава ще бъдете принуден да говорите бавно и спокойно. — И излезе.

Дебелият лондончанин се тръшна сега на мястото на Селек бей в ъгловото канапе и изпъшка:

— Аз не може това разбере!

Тим реши отначало да му каже направо, че баронът просто го е излъгал. Но си спомни за предложението на Зенхор ван дер Толен, над което дълго бе размишлявал, и сега му хрумна една идея.

— Мистър Пени — започна той, — вие сигурно знаете, че ще наследя един куп контролни акции, когато стана на двайсет и една година…

— Йес — изпръхтя англичанинът.

— А ако в един договор ви обещая, че ще получите тези акции веднага, щом навърша двайсет и една година, тогава бихте ли ми дали срещу тях още сега вашите акции от хамбургското параходно дружество?

Мистър Пени се бе укротил съвсем в своя ъгъл. Само леко присви очи. Тим го чу да диша тежко, а въпросът, който англичанинът зададе, прозвуча като пъшкане:

— Това не е едно трик, мистър Талер?

— Не, мистър Пени. Предлагам го съвсем честно.

— Тогава заключете вратата!

Тим го послуша. И после сключи с мистър Пени един договор със задължението да го пази също така в тайна, както договора с Лефует, дори повече, защото баронът не биваше в никакъв случай да го види. Единственото неприятно нещо бе, че за да преминат в негова собственост акциите на параходното дружество, трябваше да изтече някакъв досаден мораториален срок. Тим щеше да ги получи чак след една година. Но може би това щеше да бъде полезно за плановете, които Тим изгради в последвалата безсънна за него нощ.

Това бяха колосални за едно четиринадесетгодишно момче планове. Тим възнамеряваше — ни повече, ни по-малко — с помощта на Селек бей да доведе компанията на барона, тая най-богата и най-могъща фирма на света, до такова критично положение, че на Лефует да му останат само два изхода: или да върне смеха на момчето, или наведнъж да изгуби всичката си мощ и цялото си богатство.

Планът беше направо налудничав и дори Селек бей да се съгласеше да участва в него, едва ли можеше да бъде изпълнен. Тим, който само бе помирисал света на голямата търговия, подценяваше силно стабилността на една такава подсигурена от хиляди страни световна фирма. Той подценяваше също и господата, с които щеше да си има работа, подценяваше и сплотеността на тия хора в часовете на опасност. Всеки от тях без колебание би хвърлил в пълна нищета жена, деца и родители, само и само да предотврати гибелта на фирмата. Лефует би върнал дори смеха.

Но Тим беше прекалено млад и прекалено малко обигран в хитростите, за да изгради един такъв план. Своя смях той би могъл да спечели обратно по много по-прост начин, само с няколко думички. Но в близост с барона момчето се бе отучило да вижда простото.

Когато в четири часа сутринта все още не бе заспал, той прочете още веднъж договора, който бе сключил с мистър Пени. Погледът му се спря на датата: трийсети септември. Беше неговият рожден ден.

Навършваше петнадесет години. Денят, който момчетата на неговата възраст биха прекарали с какао и сладки и смехове, за него се бе превърнал в ден на тайни споразумения и мрачни планове. Сълзите на отчаянието превърнаха отново ковящия планове заговорник в едно нещастно момче, лишено от смях, и му подариха, когато най-после клепките му паднаха почти от само себе си, един почти лек сън.