Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (20)

Деветнадесета кола
Джони

Докато чакаше, както му се стори — цяла вечност, трамвая, Тим поглеждаше през рамо към портала на двореца, но освен портиера там не се мяркаше друг човек. Изглежда още не бяха се обезпокоили от дългото му отсъствие.

Момчето нетърпеливо изучаваше разписанието, в средата на което бе вградено едно четвъртито огледало. И изведнъж, за трети път тоя ден, чрез едно отражение научи още нещо за същността на барона. През огледалцето той видя до страничната колонада на двореца да стои автомобилът, с който той и Лефует бяха дошли. Зад него имаше още две леки коли, а край първата разговаряха двама мъже, единият от които тъкмо показваше към Тим.

Момчето си спомни, че директорът Грандичи бе споменал в баркаса за детективи, които щели постоянно да го охраняват. Навярно това бяха неговите тайни пазачи. А баронът не биваше да узнае, че Тим се е срещал с Джони.

Трамваят пристигна най-после, като возеше след себе си два, така наречени летни вагони, отворени и от двете страни.

Тези отворени платформи му предлагаха добра сгода. Откакто бе загубил смеха си, Тим лека-полека се научи да обмисля хладно и спокойно всяко тежко положение. Затова сега му стана ясно веднага какво трябва да направи. Той се качи на платформата на средния вагон, промъкна се между хората и преди трамваят да бе потеглил, скочи отново навън, вече от другата страна. След което хукна през улицата и под носа на една бясна състезателна кола се измъкна на отсрещния тротоар.

Преди да свие в някаква тясна пресечка, той още веднъж бързо се обърна и видя как единият от детективите тъкмо се канеше да пресече улицата. Тим разбра, че не бързина, а хитрост е нужна тука, за да се откопчи от пазачите си. За щастие бе попаднал в един от ония квартали на Генуа с тесните, объркани улички, в които повечето къщи имаха по два изхода. Момчето спокойно влезе в една закусвалня, вмирисана на пържено и на зехтин, напусна я през насрещната врата, озова се в друга уличка, където пред къщите се предлагаше печена сепия, вмъкна се в един вход, над който имаше табела „Тратория“, прекоси тая тратория^[1] и достигна трета уличка, с много златарски магазинчета, по чиито витринки лежаха на купища разни накити. Тим повървя малко покрай витрините, отново пресече една тратория, миришеща на кисело вино, прекоси малко пазарно площадче между шумно пазарящи се домакини и се озова изведнъж пред отворената врата на някакъв спрял автобус. Той скочи вътре в последния миг, вратата като хармоника се разтегна зад гърба му и автобусът веднага потегли.

Кондукторът усмихнато го заплаши с пръст и протегна ръка, за да получи таксата. Тим, който до този миг не бе мислил дали има пари, несъзнателно бръкна в един от джобовете на своята червено-черна дреха и с облекчение напипа там монети и банкноти. Подаде едната от банкнотите на кондуктора и каза:

— Христофор Колумб.

— А? — запита кондукторът.

— Христофор Колумб! Паметник! — повтори момчето, като се мъчеше да го изговори особено ясно.

Сега кондукторът го разбра или се досети. Поправи го с поучителен тон:

— Il monumento di Cristoforo Colombo!

А Тим повтори послушно:

— Il monumento di Cristoforo Colombo.

— Bene! Bene! — засмя се кондукторът — Добре! Добре!

Върна на момчето 85 лири, откъсна му билет и с жестове му даде да разбере, че ще го предупреди навреме кога да слезе.

Тим кимна със сериозно лице и си помисли: „Извадих късмет!“. Не можеше да се радва, но почувства облекчение.

Десет минути по-късно — автобусът най-напред бе пътувал покрай пристанището и после се бе изкачил по една нанагорна уличка — кондукторът потупа Тим по рамото и му показа един голям паметник между палмите, който се издигаше пред някаква гигантска сграда с множество стъклени врати.

Момчето каза единствената думичка, която знаеше на италиански — благодаря! Напусна автобуса и се почувства загубен всред широкия площад. Грамадната постройка се оказа железопътна гара. Часовникът над главния й вход показваше осем без пет.

Всред хората по площада той не можа да открие нито един от двамата детективи. Но за съжаление не видя и щурмана Джони. Затова тръгна нарочно бавно към паметника, заобиколи го и тук най-после намери щурмана, който стърчеше с целия си грамаден ръст край една от палмите. Тим хукна към него и щеше да го прегърне, ако Джони не беше така необикновено висок.

— Успях да се измъкна, Джони — каза той, останал без дъх. — Баронът пусна детективи подире ми, но аз…

— Баронът? — прекъсна го остро щурманът. — Че нали той е починал?

— Ами! Превърнал се е уж в някакъв свой брат близнак.

Джони свирна през зъбите си. После хвана Тим за ръката и рече:

— Ще седнем в една малка кръчмичка. Там няма да ни намери така лесно. — И помъкна момчето през няколко тесни улички.

Това, което Джони бе нарекъл кръчмичка, заслужаваше всъщност едно по-добро название. Тя представляваше едно дълго помещение, което накрая се разширяваше в полутъмен квадратен салон. Подът беше от рендосани дъски, а по всичките стени чак до тавана върху тъмнокафявите полици бяха наредени бутилки от всички форми, големини и цветове. Изглеждаше почти тържествено, като храм от бутилки.

Щурманът поведе Тим към една свободна маса в това задно помещение, където не можеха да бъдат видени от вратата. Поръча на келнера две четвъртинки червено вино, после измъкна от вътрешните джобове на полушубката си две шишета ром, постави ги под стола на Тим и рече:

— Ето ти печалбата! Крия ги заради келнера. Да не помисли, че сме решили да пием тука наши си напитки.

Тим също извади нещо от вътрешния си джоб. Писмото до господин Рикерт.

— Ще го вземеш ли със себе си за Хамбург, Джони? Страх ме е да го пратя по пощата.

— Дадено, момчето ми! — Писмото прехвръкна в щурманската полушубка, а Джони добави: — Ама ти изглеждаш сега като истински франт, Тим. Хубаво ли е да бъдеш богат?

— Малко е мъчително — отвърна Тим. — Но пък можеш да се държиш както си искаш. Не си длъжен никога да се смееш, когато не ти се ще, освен може би пред фотографа, а това си има своите предимства.

— Че какво имаш против това хората да се смеят? — запита смаяно Джони.

Тим усети, че се е раздрънкал — нали не биваше никому да издава, че е продал смеха си. Но преди още да съобрази как да поправи грешката си с някое безопасно обяснение, Джони продължи да говори. Изглежда темата за смеха беше една от любимите теми на щурмана, защото той говореше много по-гладко и дори по-взискателно.

— Признавам, че да се смееш от учтивост може направо да ти скъса нервите. Няма нищо по-неприятно от един моряшки пансион, където от сутрин до вечер ти се усмихват разни дърти лелички. Усмихват ти се, когато те предупреждават да не пиеш алкохол, усмихват ти се, когато ти сипват кисело зеле в чинията, усмихват ти се, когато те приканват да си легнеш. Усмихват ти се дори когато ти изрязват апендикса от корема. Усмивки, усмивки, усмивки — сутрин, обед, вечер, че и през нощта! Наистина, това е непоносимо! Но…

Келнерът пристигна с виното и се усмихна служебно на двамата. Тим гледаше с треперещи устни към масата и Джони учудено забеляза, че момчето едва се сдържа да не заплаче. Затова млъкна, когато келнерът си отиде и само вдигна чашата си:

— Наздраве, Тим! Желая ти щастие!

— Наздраве, Джони!

Тим само натопи езика си във виното, което киселееше. А като върна чашата си на масата, Джони измърмори:

— Ако можех само да открия какво е станало!

Тим бе разбрал измърмореното изречение. Изведнъж той се оживи и зашепна:

— Опитай се да намериш Крешимир! Той знае всичко и може да ти го каже. Аз не мога. Не ми е позволено.

Щурманът изгледа замислено момчето:

— Струва ми се, че знам с кого имаш работа. — Наведе се през масата и го запита настойчиво: — Прави ли ти разни фокуси мошеникът?

— Не — отвърна Тим. — Не ми е показвал нищо, но ми каза едно старо заклинание.

И момчето разказа на щурмана за разговора в хотела, за старото заклинание и за падналия полилей.

Историята с полилея страшно развесели щурмана. Той цвилеше от удоволствие, смееше се гръмогласно и удряше по масата така, че чашите се разтанцуваха. После каза задъхано:

— Ей, ама това е направо да се изкривиш! Много е ценно! Знаеш ли, че си улучил тая маймуна по най-чувствителното място, Тим? Сериозно ти казвам, малкият! — Облегна се поуспокоен на стола си и продължи: — Нищо по-добро не си могъл да направиш от това — да събориш полилея. Такива работи тоя господин не понася. Особено пък в такива моменти.

Щурманът все така весело вдигна ръцете си нагоре, както бе направил това Лефует при заклинанието, и издекламира с насмешлива внушителност:

О, повелителю на плъховете и на мишките,

на жабите, комарите и въшките…

Тим също се бе облегнал на стола. Така успокояващо му действаше да чуе как някой се подиграва с барона. За пръв път от много време насам чуваше смях, който му беше приятен.

При ироничното заклинание на Джони обаче той случайно бе навел поглед към пода. И изведнъж съзря там един чудовищен тлъст плъх, който със сатанински писък безстрашно тичаше право към краката на Джони, сякаш се готвеше да го ухапе. Тим, който се гнусеше от плъховете, изкрещя:

— Щурмане, плъх!

Но и Джони бе видял вече животното. С необикновено присъствие на духа той дръпна крака си, към който се бе устремил плъхът, а другия крак пусна светкавично върху главата му, така че моментално я смачка. Това, което остана да лежи на дъските, беше толкова отвратително, че на Тим му прилоша.

Но Джони, непоклатимият Джони, рече ухилен:

— Господинът ни предизвестява чрез своите слуги. Пийни си малко винце, Тим, и не гледай нататък!

Този път момчето отпи голяма глътка, която му подейства веднага. Лошото в стомаха премина, но в главата му започна бавно да се върти някаква мелница.

— Нямаме вече много време, Тим — рече Джони сега. — Скоро сигурно и лично ще се появи. Затова да ти кажа едно: това, в което не вярваш, то и не съществува! Разбра ли какво искам да кажа?

Тим поклати недоумяващо главата си, в която мелничното колело се въртеше все по-бързо.

— Искам да кажа с това — обясни Джони, — че винаги трябва да събаряш полилеи, когато баронът почне да ти играе по нервите. Ясно ли е?

Сега Тим кимна. Но разбираше само половината от думите на Джони. Клепачите му натежаха. И в белия дворец бе му се наложило да пие вино, а той не беше свикнал на алкохол.

— Ако можеш, смей се над тая маймуна — продължаваше Джони. — Наследяваш достатъчно, за да си купиш външната свобода. Но вътрешната свобода, мойто момче, нея можеш да си откупиш само с един друг капитал: със смях. Има една стара английска поговорка.

Щурманът сбърчи чело и изръмжа:

— Странно! До преди малко я знаех и я забравих. А пък като че ли е още на езика ми. От виното трябва да е.

— И на мене виното ми действа зле — рече Тим с натежал език.

Но Джони не обърна внимание на забележката му. Той продължаваше да си напряга мозъка за поговорката и изведнъж извика:

— Ето я, най-после: Teach me laughter, save my soul!^[2] Как не можах веднага да се сетя!

Той се засмя, плесна се по челото, сякаш искаше да накаже паметта си, и както си се смееше, рухна от стола, просна се с бледо и безжизнено лице на пода до мъртвия плъх. Тим скочи, изведнъж изтрезнял, и се огледа уплашено за помощ. Погледът му се спря на келнера, който равнодушно гледаше към тях. Той тъкмо поемаше една банкнота от някакъв мъж. Този мъж стоеше с гръб към момчето, но въпреки това то веднага го позна. Беше баронът.

Веднага в Тим всичко се напрегна и той си възвърна онова странно самообладание, което му позволяваше да действа и да говори по съвсем друг, несъответстващ на природата му начин. Външно спокоен, той махна на келнера да дойде и коленичи край Джони, който в своя припадък бавно и мъчително, но ясно разбираемо повтаряше английската поговорка.

Келнерът и баронът стояха вече зад Тим.

— Господин Талер, каква случайност! — извика Лефует с добре изиграна изненада. — Цял час вече ви търсим.

Тим каза, без да обърне внимание на думите на барона:

— Ако се е случило нещо сериозно на щурмана, ще ви дам под съд, бароне. И келнера също.

Лефует весело се усмихна:

— Няма основания за тревога. Здравето му с нищо не е накърнено. Ще трябва обаче да го уволним от нашия кораб. Но един мъж с такава сила лесно ще намери работа в доковете.

Междувременно посетителите на заведението бяха се струпали любопитно около масата и един през друг даваха добри съвети. Очевидно всички смятаха Джони за пиян.

Лефует, който отбягваше всякакви публични произшествия, хвана Тим за ръкава и го повлече след себе си:

— Вашата снимка, господин Талер, може да се види днес във всички вестници. Ще бъде неудобно, ако тук ви познаят. А за щурмана наистина няма защо да се тревожите. Елате!

Макар на Тим да не му се искаше да изоставя падналия в безсъзнание Джони, все пак се остави да бъде изведен от барона. Лефует не биваше да забележи какво преживяваше той в действителност. Освен това момчето имаше странното чувство, че в цялата тая объркана история с един мъртъв плъх, един безпаметен щурман и някаква английска поговорка, не баронът, а Джони бе излязъл печелившият. Затова по-спокоен вътрешно, отколкото би могло да се предположи, Тим напусна кръчмата с бутилките по стените.

Автомобилът с шестте врати, който стоеше навън, заемаше почти цялата ширина на уличката. Зад него чакаха два други автомобила и Тим видя в тях да седят двама добре познати му господа. В изблик на дързост той им кимна учтиво, а двамата — леко стъписани — му кимнаха в отговор.

На задната седалка от червена кожа седеше директорът Грандичи. Щом баронът и Тим седнаха до него, той извика, като се кискаше:

— Ааа, малкото беглец! Вие много нас за носа повели, синьоре, но мой умно приятел Астарот…

— Свивай си устата, Бехемот! Тия номера не минават пред него — скара му се баронът необикновено грубо. Но веднага се обърна любезно към Тим и му обясни, че Грандичи и той били членове на така наречените Баалс-клубове и понякога на шега се обръщали един към друг с клубните си прякори.

На Тим му се стори, че баронът веднъж вече бе му говорил за Астарот и Бехемот, но не си спомняше къде и кога. Освен това той сега непрекъснато си повтаряше наум английската поговорка, която Джони му каза.

Когато автомобилът мина покрай паметника на Христофор Колумб, Лефует каза:

— Утре отлитаме за Атина, господин Талер. Самолетът е собственост на нашата компания. В осем часа ще бъде готов.

Тим не възрази. Мислено вече за десети път си повтаряше английската поговорка и накрая се реши да запита Грандичи:

— Какво значи всъщност: „Тичмилафтер сейфмай-соул“?

— А на какво йе туй език? — осведоми се Грандичи.

— Английски — рече със спокоен глас баронът. — Една стара поговорка и глупава, както повечето поговорки.

Той повтори изречението на точен английски език, след което го преведе полугласно на немски: „Научи ме да се смея, спаси душата ми“.

Тим каза толкова хладно, колкото можеше:

— Аха! — Повече нищо не продума, но тайно запамети поговорката, като й прикачи една успокояваща го думичка накрая: „Научи ме да се смея, спаси душата ми, щурмане!“.