Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (34)

Тридесет и трета кола
Отново намереният смях

Ръменето беше преминало в тънък дъждец, но никой от четиримата не го забелязваше. Не бяха доловили и шляпащите стъпки по каменните стъпала. Сега, млъкнали за миг, те изведнъж чуха шляпането и се обърнаха.

По тясната стълбичка из мрака слизаше някаква кокалеста, олюляваща се фигура. Дълги крака в черни панталони израснаха първи в светлинния конус на фенера, бледи дългопръсти ръце изплуваха след тях, после бял нагръдник на риза, а над него — продълговатият овал на едно лице. Фигурата се спря, осветена в целия си ръст, под табелата с надписа „Дяволската стълбичка“ и се облегна изнемощяла на зида от дялан камък.

Беше баронът.

От гърдите на Тим отново заизвира чуруликането на чучулигата. „Черните стълбища!“ — звънна насмешливо в главата му. Та това беше само някакъв дявол от кукления театър, една подвижна кукла, която беше толкова смешна, че дори заслужаваше съчувствие!

Но Тим Талер, момъкът, който отново можеше да се смее, потисна песента на чучулигата в себе си и не се разсмя.

Баронът бе седнал на стъпалото и гледаше със стиснати устни и тебеширенобяло лице към мъжете в долния край на стълбицата.

Тим се изкачи при него.

— Трябва да се върнете в болницата, бароне!

Лефует го изгледа отдолу нагоре с твърдо сключени устни.

— Бароне, не бива да седите на камъните!

Най-после той отвори уста. Гласът му беше пресипнал:

— На какво се басирахте, господин Талер?

— По на един пфениг.

— За един пфениг? — Лефует скочи нагоре, но залитна, облегна се на стената и изкрещя почти като жена: — А можехте да се басирате за моето наследство, глупаци такива!

Шофьорът, когото Тим познаваше, заскача надолу по стълбите.

— Господин барон, не бива, вие сте болен!

— Оставете ме да поговоря две минути с младежа! После ще ме закарате в болницата.

— Не отговарям, ако ви се случи нещо! — рече шофьорът, връщайки се няколко стъпала нагоре, където и застана, сякаш на пост.

Като часовой, като една мълчалива охрана се изправиха зад момчето и неговите приятели.

— Може ли да се облегна един миг на вас, господин Талер?

— Заповядайте, бароне, имам достатъчно сили — придружи той думите си с един съвсем кратък смях.

Баронът се облегна на рамото му.

— Вашето наследство, господин Талер…

— Отказвам се от него, бароне!

Лефует се сепна, но веднага се овладя.

— Това е разумно от ваша страна и опростява нещата. Параходната фирма ще ви осигури известно състояние.

— Фирмата, бароне, ще подаря на моите приятели.

Очите на Лефует така се разшириха, че това се забелязваше дори и през тъмните очила.

— Но тогава нашият договор не ви донесе полза, господин Талер! Вие сте толкова беден сега, колкото и в началото. С един фалирал куклен театър в ръце.

Тим си позволи сега да пусне мъничко от своя звънлив детски смях:

— Прав сте, бароне. Аз стоя отново в началото. Но това, което притежавам, доби през последните години за мен по-висока цена, отколкото всичките акции по света.

Баронът усети под ръката си трепета на рамото му. И чу новите тонове в неговия смях — по-дълбоки звуци, контрапункти, които придаваха кадифено мек и тъмен фон на звънките трели. Тогава Лефует се обърна и махна на шофьора, който се спусна усърдно по стълбите и преметна едната му ръка през раменете си. Така двамата се заизкачваха по стъпалата.

Тим извика:

— Бъдете здрав, бароне! И много ви благодаря за всичко, на което ме научихте.

Лефует не погледна назад. Шофьорът го чу да мърмори: „Здрав, здрав! Никога не можеш да бъдеш здрав без него!“.

Тим ги проследи с очи, докато тъмнината го погълна. Приятелите му бяха дошли при него. И те гледаха подир Лефует.

— Червив е с пари, но си е беден, дяволът.

После и те се заизкачваха по стълбата. Чуха как някакъв мотор забръмча, шумът се надигна, засили се, после отзвуча и се изгуби. Излязоха на Елбското шосе. На отсрещната страна стоеше таксито.

— Откарайте колата в моя гараж, Джони — рече господин Рикерт. — Ние ще дойдем пеша, ей го къде е!

— Но още ли живеете във вашата бяла вила, господин Рикерт? Баронът ми каза, че сте станали работник в пристанището.

— Такъв съм, Тим. Но утре ще ти разправям. Надявам се, че нямаш нищо против да бъдеш мой гост?

— Напротив, господин Рикерт! Нали трябва да видя вашата майка и да й докажа, че пак мога да се смея. Или… (Той обърна глава на другата страна.) Да не би тя…

— Всичко е наред, Тим. Жива и здрава е и е все така бодра. Да вървим.

Входът на вилата беше осветен. Бялата врата с кръглия балкон над нея с лъвовете от светъл пясъчник от двете й страни грееше като светъл остров в морето от тъмнина — един приветлив, гостоприемен бряг след бурно пътуване.

Тим едва преглътна вълнението си, когато наближи добродушните лъвове. А като се отвори вратата и от нея излезе старата жена (пълничка, с бели къдрички, подпряна на тънко бастунче), Тим трябваше много да се стегне, за да не се хвърли разреван на врата й. Това, което успя да изрече, застанал пред нея, беше някакво заекване между плача и смеха. Навярно означаваше: „Е, какво ще кажете сега, госпожо Рикерт?“. Но никой човек не би могъл да различи тия думи. А и никой не си направи труда, защото сега старицата взе нещата в свои ръце:

— Всичко наред ли е, Крюшан? — А щом синът й кимна утвърдително, тя въздъхна с облекчение и рече: — Това трябва да се отпразнува, деца! Но момчето ще си легне сега! Съвсем е съсипано!

Стана това, което заповяда госпожа Рикерт: Тим, все едно искаше ли или не, се отправи към леглото, където потъна почти веднага в оловно тежък сън.

На другия ден старата жена се погрижи да останат сами, когато той се събуди. А това лесно се уреди, защото момчето се пробуди чак следобед.

Двамата седнаха пред една богата късна закуска. (Закуската беше за госпожа Рикерт такова желано удоволствие, че тя си го позволяваше по два пъти на ден.) И сега Тим трябваше дума по дума и съвсем точно да разкаже всичките свои преживелици след отпътуването си от Хамбург. И той го направи с видима наслада.

Размахваше един вестник и крещеше:

— Sensazione! Sensazione! Il Barone Lefuet е morto! Un ragazzo di quttordici anni adesso il piu Ricco nomo del mondo! Sensazione!^[1]

„Какъв хубавец е станал! — мислеше си госпожа Рикерт, като го гледаше. — И колко добре говори на чужд език!“

Разказваше на старата жена приключенията си, сякаш ставаше дума за някоя комедия. Сега, когато отново можеше да се смее, много неща, които по-рано бяха ужасни, му се виждаха смешни. Той разказваше за налудничавите облози с Джони, за трагичния край на полилея в хотел „Палмаро“, за картините в Генуа и Атина, за заговорите в замъка, за Селек бей, за историята с маргарина, за околосветското пътешествие, за завръщането им в Хамбург, за мащехата и за Ервин и за черния час на трамваите.

Тогава дойде редът и на старата дама да разказва. И тя започна с голяма радост:

— Знаеш ли, Тим, като не се върна от Генуа и като се появи тука отначало господин Крешимир, а после и големият Джони, тогава аз веднага почнах да се досещам. Не искаха да ми кажат какво е станало, щото имам някакъв дефект на сърдечните клапи. Но аз си го имам повече от осемдесет години, та постепенно си свикнахме един на друг — дефектът и аз. Е, почнах аз тогава мъничко да поподслушвам и да шпионирам, намерих после и писмото, дето си го писал от Генуа, и така научих нещичко повече, нали?

Старата жена, която гледаше сега на момчето като на млад мъж, продължаваше да се старае да говори на литературен немски език, което явно я измъчваше, защото тя си бе свикнала на своето хамбургско наречие.

— Аз винаги шпионирах, когато Крюшан с господин Крешимир или с големия Джони нещо заговорничеха. Те почнаха да идат много често, щото нали работеха на доковете. Друга работа не можеха да намерят, не им даваха просто. Дяволска история беше! Пък и то си се оказа такваз дяволска история, нали? Секи случай аз сичко се научавах, квото те си шушнеа. Знаех и че синът ми е загубил мястото си като директор, макар да го криеше от мене.

— Наистина ли е станал докер в пристанището? — прекъсна я Тим.

— Амчи да, момчето ми, такъв беше. Може би знаеш как е у нас в Хамбург? Сичко уж ного почтено, ако моеж тва да го разбереш, но ако някой бъде уволнен от сериозен пост и почнат разни шушу-мушу около него, пък ако ще и явни глупости да се дрънкат, никой после не го приема на работа в кантората си. Разбираш ли?

Тим кимна.

— Е, аз си имам състояние. Повечето в книжа.

— В акции ли? — запита Тим.

— В акции, момчето ми. И ти май разбираш вече нещичко от тия работи, а? Значи, както ти казах, син ми можеше и изобщо да не се хваща на работа като докер, щото съм богата. Но кво да го правиш, такъв чиляк е той, че все требе да работи. А и без пристанището направо се вкисва. Затова и отиде като докер. Пък се преобличаше на доковете. Иначе винаги: тип-топ от къщи и тип-топ — обратно. Че да не разбера, дето се е хванал като обикновен работник на работа. Но нали има и телефони, как няма да разбера?

Тим се засмя на разказа на старата жена и госпожа Рикерт се смееше заедно с него:

— Аз съм си една дърта гъска, една глупава гъска, ама… чак пък толкова глупава и не съм! Аз и първа си побъбрих с господин Селек бей, когато той се обади по телефона. Е, и тогава господата заговорници най-после решиха да ме посветят в работата. Аз, разбира се, се праех на утрепана, уж бъкел не знаем и се пулех, и пищях: Ама това е нивъзмооожно! И така нататък. Секи случай, посветиха ма. И аз написах и бележката за теб. С лупата. Тва като ученички цели месеци сме се бъхтели да го праим. Екстра го правех. Веднъж бях написала един цял роман на две страници от листа за писма. Без майтап!

— Ама тва е нивъзмооожно! — засмя се Тим.

— Ааа, ама ти си правиш сеир с мене, разбойнико!

На входната врата се позвъни и госпожа Рикерт помоли Тим да види кой е. Беше червенокосото куриерче от хотела, което изпотено стоеше сред седем куфара.

— Поръчаха ми да донеса вашия багаж, господин Талер! — захили се то.

— Вчера още ме наричахте мистър Броун, откъде знаете изведнъж кой съм?

Отново хилене.

— Вие май не четете вестници?

— А, така ли? — смути се Тим и посегна към джоба си.

Но червенокосият го възпря с ръка.

— Задръжте си мангизите, господин Талер! Аз мога да издрънкам от вестника цял куп пари, ако му разкажа как вчера вечер въртях детектива за носа. Разрешавате ли?

Тим се засмя.

— Прави това, което не можеш да не направиш!

— Голямо благодарско! Да внеса ли куфарите?

— Благодаря. Аз ще си ги внеса. Само не разправяй на вестника черни романи!

— Па то не е и нужно! Работата и така си беше достатъчно пълна с напрежение. — Той отново подаде на Тим ръка. — Все така да ти върви, Тим!

— Благодаря! И на теб ти желая успехи при вестника.

Между кротките каменни лъвове два засмени хлапака сърдечно си подадоха ръце. После червенокосият перчем отфуча с колата на хотела, а Тим внесе куфарите в къщата.

Още същия ден той и тримата мъже отидоха при един нотариус, който беше приятел на старата госпожа Рикерт. Там параходната фирма „Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз“, съкратено наречена ХХП, биде прехвърлена по равни части на Джони, Крешимир и господин Рикерт. Вярно че прехвърлянето не влизаше веднага в сила, защото имаше да се преодолеят още цял куп формалности. (Тим не беше вече пълният с милиони наследник.) Но нотариусът ги увери, че най-късно до две седмици всичко щяло да бъде уредено.

Отначало приятелите на Тим упорито се съпротивляваха против подаръка, но когато Тим ги заплаши, че тогава просто ще подари фирмата на някого другиго, те отстъпиха. И съвсем не без удоволствие. Господин Рикерт беше все още достатъчно силен и свеж, за да поеме кантората на стария господин Денкер на кей номер шест, а Джони и Крешимир с двойно по-голяма радост биха работили като щурман и стюард на собствени кораби, отколкото на чужди.

Когато четиримата напуснаха канцеларията на нотариуса (тя се намираше близо до главната гара), Джони запита:

— А ти с какво ще се заемеш сега, Тим?

Тим посочи с ръка надясно.

— В оная стара къща има един куклен театър. Той е моя собственост. Ще направя от него пътуващ театър.

— Но затова ще ти трябва автобус — каза Крешимир.

— И една преносима сцена — допълни Джони.

— А това — заключи господин Рикерт — ще ти го купим ние, мойто момче. И никакво възражение! Иначе ще ти върнем параходната фирма.

— Приемам! — засмя се Тим, после добави сериозно: — Колко е хубаво, че ви имам вас тримата!

— И Селек бей — рече господин Рикерт.

— Да — потвърди Тим. — И Селек бей. Би трябвало всъщност да му пратя една телеграма.

А старият човек в Месопотамия се усмихна, когато я прочете:

по дяволите с маргарина стоп смях може да получиш и гратис стоп получих си го обратно стоп за помощта сърдечно благодаря стоп тим талер

В този ден приключи една история, която в съобщенията на вестниците едва започваше. (Доколкото журналистите бяха я схванали, а пък повечето от тях не я разбираха.)

Господин Рикерт стана отново директор на параходна фирма, Джони щурман, а Крешимир — стюард.

За барон Лефует вече рядко се чуваше нещо. Говореха, че прекарвал цялото си време самотен и угрижен в своя замък в Месопотамия. Изглежда бе почнал да се бои от хората. Но продължаваше да върти блестяща търговия и да трупа пари.

Сведенията за Тим са твърде оскъдни. Сигурно е, че двамата със старата госпожа Рикерт бяха съчинили една куклена пиеса, която се казваше „Продаденият смях“. След това той изчезна от Хамбург и никой репортер така и не успя някога да научи накъде бе го отвял вятърът.

Но още две следи се появиха от Тим. На гробището в един от големите градове на Средна Германия в подножието на един мраморен надгробен паметник някой бе положил венец, на чиято лента пишеше: „Върнах се, когато можех пак да се смея. Тим“.

Последният знак, че Тим Талер е още жив, дойде от едно сладкарско дюкянче. Там преди много години се появил някакъв любезен млад господин, когото сладкарката изглежда не познавала. Когато тя го запитала какво желае, младият мъж изведнъж направил зловеща гримаса и изръмжал:

— Ще ограбя директора на водноцентралата, госпожо Бебер!

— Тим Талер! — писнала изненадано сладкарката.

Но младият мъж сложил пръст на устните си и рекъл:

— Шът! Не ме издавайте, госпожа Бебер! Аз се казвам Енрико Грандичи, собственик на най-веселия театър в света, кукления театър „Маргариновия сандък“.

— Какво съвпадение! — викнала госпожа Бебер. — Тъкмо вчера случайно го посетих. Някакъв непознат ми изпратил един билет за него. То ще рече… (Тя изгледа Тим отстрани) че може да е бил и познат, а?

— Възможно е — рекъл младежът с весели извивчици в края на устните.

— Даваха историята за продадения смях — продължила госпожа Бебер. — Хубава пиеска! Като я гледаш, за много неща можеш да се поразмислиш.

— А вие какво си помислихте, като я гледахте, госпожо Бебер? — запитал младежът.

— А че, Тим, да си призная честно, отначало тая работа ми беше малко страшничка, зловеща такава. Ама накрая много се смях. И тогава си помислих: където човек се смее, там дяволът губи силата си.

— Хубаво казано, госпожо Бебер — отвърнал младежът. — Точно така трябва да се отнасяме с дявола. Тогава той ще си счупи рогата.