Кристин Кашор
Огнена (8)

Седма глава

Събуди я остра болка и усещането за враждебни мисли в коридора пред стаята й. Непознат ум. Опита се да се изправи в леглото и простена.

— Почивай си — обади се от стола до стената жена, лечителката на Роен.

Файър не послуша съвета и се надигна внимателно.

— Конят ми?

— В същото състояние е като теб — отговори лечителката. — Ще живее.

— Войниците? Загина ли някой?

— Всички влязоха живи в тунела. Много чудовища умряха.

Файър застина неподвижно, чакайки бумтенето в главата й да стихне, за да стане и да проучи подозрителния ум в коридора.

— Тежки ли са раните ми?

— Ще ти останат белези по гърба, по раменете и под косата. Но тук имаме лекарства, каквито имат и в Кралския град. Раните ти ще зараснат чисто и без инфекции.

— Може ли да ходя?

— Не ти препоръчвам, но ако се налага — можеш.

— Трябва само да проверя нещо — обясни тя, останала без дъх от усилието да седне. — Ще ми помогнеш ли да си облека роклята? — После попита: — Забеляза ли лорд Арчър синините по китките ми?

Жената застана до Файър с мека бяла мантия и й помогна да я надене върху горящите си рамене.

— Лорд Арчър не е идвал.

Файър реши да се съсредоточи върху агонията да пъхне ръцете си в ръкавите, а не да се опитва да преценява колко разгневен е Арчър, щом не е идвал да я види.

Усещаше намиращ се наблизо ум, незащитен и затаил подмолна цел — все добри причини да привлече вниманието на Файър. Не беше сигурна обаче какво се надява да постигне, като куцука по коридора, търси го и се мъчи да попие чувствата, които излъчва от време на време. Не искаше да навлиза в това гузно, потайно съзнание и в истинските му намерения, но не можеше и да се отскубне от него. Просто ще го последвам, помисли си. Ще видя къде отива.

След миг се изуми, че една млада прислужница спира и й подава ръка.

— Съпругът ми яздеше в края на колоната, лейди Файър — обясни момичето. — Вие му спасихте живота.

Файър се подпря на ръката й и закрачи несигурно напред, щастлива, че спасявайки нечий живот, се е сдобила с опора, за да не падне на пода. Всяка стъпка я доближаваше до странната й плячка.

— Чакай — прошепна тя накрая и се облегна на стената. — Чии стаи са зад тази стена?

— На краля, лейди Файър.

Файър веднага разбра, че в стаите на краля има човек, чието място не е там. Припряност, страх да не го разкрият, паника — всички тези чувства я заляха отведнъж.

В момента не бе по силите й дори да обмисля сблъсък. В същия миг усети Арчър в неговата стая. Сграбчи ръката на момичето.

— Тичай при кралица Роен и й кажи, че в стаите на краля има човек, който не бива да е там!

— Да, милейди. Благодаря, милейди — поклони се момичето и се втурна да изпълни заръката й.

Файър продължи сама по коридора.

Надникна през прага на стаята. Арчър стоеше пред прозореца и се взираше в покрития двор с гръб към нея. Тя докосна съзнанието му.

Раменете му замръзнаха. Той се извърна рязко и тръгна към нея, без да я поглежда. Заобиколи я и се отдалечи по коридора. Зави й се свят от изненада.

Беше за добро. И без друго не бе в състояние да говори с него, ако е толкова ядосан.

Влезе в стаята му и поседна на стол за малко да успокои замаяната си глава.

Цяла вечност вървя до конюшните въпреки множеството ръце, които й предлагаха опора. Видя Смол и не успя да се овладее. Заплака.

— Не се безпокойте, лейди Файър — утеши я лечителят на животните. — Раните са повърхностни. След седмица ще е здрав като скала.

Здрав като скала с гръб, зашит по средата и превързан и с провесена глава. Зарадва й се, въпреки че тя бе виновна. Притисна се към дъсчената преграда, а после до нея, когато влезе при него.

— Сигурно се е притеснявал за вас — отбеляза лечителят. — Ободри се, щом дойдохте.

Съжалявам, каза му мислено Файър и го прегърна през брата, доколкото успя. Съжалявам, съжалявам.

Предположи, че петдесетимата войници ще останат в Малките сиви планини, докато Трети полк пристигне и прогони крилатите чудовища високо в небето. Дотогава в конюшните щеше да е спокойно.

Затова остана при Смол. Той зарови влажна муцуна в косата й, а тя впрегна съзнанието си да облекчи болките му.

Роен я свари до Смол, свита върху купчина прясно сено.

— Лейди… — повика я кралицата с мек глас от другата страна на дъсчената преграда. — Не ставай — добави, когато Файър се опита да седне. — Лечителката ми каза, че трябва да почиваш и, предполагам, почивката тук е най-доброто, на което да се надяваме. Да ти донеса ли нещо?

— Храна?

Роен кимна.

— Нещо друго?

— Арчър?

Роен прочисти гърло.

— Ще го изпратя при теб, щом се уверя, че няма да каже нещо непоносимо.

Файър преглътна.

— Никога не ми се е сърдил така.

Роен сведе лице и се взря в ръцете си, подпрени върху дъсчената преграда. После влезе при Смол и клекна до Файър. Пресегна се и я погали по косата. Задържа един кичур между пръстите си, огледа го внимателно, застинала на колене в сеното, сякаш се мъчи да разгадае смисъла на нещо.

— Красиво момиче, днес стори добро, каквото и да смята Арчър. Следващия път сподели с някого, за да се подготвим.

— Арчър нямаше да ми позволи.

— Да, но аз щях…

За миг очите им се срещнаха, Файър разбра, че Роен е искрена. Преглътна.

— Някакви вести от Грей Хейвън?

— Не, но съгледвачите забелязаха Трети полк, така че нашите войници вероятно ще се върнат още тази вечер. — Роен си изтупа полата и стана, възвърнала деловото си изражение. — Не намерихме никого в стаите на краля. Ако настояваш да бдиш над коня си, няма да е зле да ти донесем възглавници и одеяла. Гледай да поспите и двамата. Надявам се някой ден да ми кажеш защо го направи, Файър.

Развяла поли, Роен се обърна рязко и си отиде, Файър затвори очи и обмисли въпроса.

Направи го, защото трябваше. За да се извини за живота на баща си, създал свят на беззаконие, където разбойници плячкосват градове като Грей Хейвън. И за да покаже на сина на Роен, че е на негова страна. И да го запази жив.

Файър спеше в стаята си, когато петдесетимата войници се върнаха до един от Грей Хейвън. Без да губят време, принцът и кралят заминаха веднага на юг с Трети полк. Когато Файър се събуди на другата сутрин, от тях нямаше и следа.