Кристин Кашор
Огнена (27)

Двайсет и седма глава

Следващите минути бяха мъглявина от вцепенение и болка.

Такава е природата на чудовищата. Не можеше да гледа някакво тяло и да се преструва, че е Арчър. Знаеше, усещаше, че огньовете на сърцето и съзнанието на Арчър са угаснали. Тялото му бе нещо ужасно, почти неузнаваемо, легнало бездиханно, сякаш й се подиграва, присмива се на Арчър с празнотата си.

Въпреки това тя падна на колене, дълго гали студените му ръце, задъхана, несигурна какво прави. Улови го за ръката, стисна я, а по лицето й се стекоха объркани сълзи.

Стрелата, забита в корема му, я върна твърде грубо към действителността. Да изстреляш стрела в нечий корем е жестоко. Смъртта настъпва бавно и мъчително. Арчър й го бе обяснил много отдавна. Учеше я никога да не се цели там.

Тя се изправи и отпъди мислите. Отдалечи се, залитайки, те обаче я следваха упорито. Между конюшните и къщата гореше буен огън. Застана пред него, втренчена в пламъците, борейки се с ума си, който неотстъпчиво си представяше как Арчър се гърчи от болки и бавно умира. Сам. Съвсем сам.

Поне последните й думи към него бяха нежни думи. Защо не му каза обаче колко много го обича? Колко му е благодарна, колко добри неща е направил. Не му каза достатъчно. Посегна към огъня и извади разжарен клон.

 

 

Изпаднала в унес носеше пламналите клони към къщата на Кътър. Не виждаше мъжете, на които заповяда да й помагат.

Не усети колко пъти се върна от огъня до къщата, от къщата до огъня. Хората се разбягаха уплашено от горящата сграда. Стори й се, че мярна Кътър и Джод, ала не беше сигурна, а нямаше значение. Нареди им да не се бъркат. Когато черният дим погълна къщата, тя спря да носи огън до нея и се втренчи към другите постройки на Кътър.

Опомни се колкото да пусне кучетата и гризачите, преди да запали навесите, където живееха. Откри телата на двама от стражите на Арчър върху скалите до клетките на чудовищните хищници. Взе лъка на единия и уби всички чудовища. Изгори телата на мъжете.

Когато стигна до конюшните, конете се бяха подплашили от пушека, от бумтенето на пламъците, от крясъците на хората и от грохота на рухващите сгради. Успокоиха се обаче, усетили присъствието й — дори най-страхливите, дори онези, които не я виждаха — и послушно излязоха навън. Без коне, но пълна с греди и слама, конюшнята лумна като гигантско огнено чудовище.

Файър се втурна към Арчър. Гърдите й горяха, но тя не откъсна поглед от него, докато пламъците не го обхванаха. Гледаше го дори когато вече не го виждаше. Накрая гъстият пушек започна да я души, разжари гърлото й и тя се отдалечи бавно от него.

Не знаеше къде отива, не мислеше за никого и за нищо. Беше студено, а земята бе вкочанена и гола. Видя един от конете, целия на сиви петна, и той се приближи към нея.

Няма седло, отбеляза вцепенено тя, когато жребецът застана пред нея. Издиша облаци пара и риеше с копита в снега. Няма юзда. Трудно ще го яздя.

Конят коленичи тромаво. Тя повдигна полите на роклята и на мантията и се качи върху гърба му. Олюля се, докато той се изправяше, и установи, че конете без седла са хлъзгави и топли. И по-приятни, отколкото да ходиш. Стисна го за гривата, приведе се напред, притисна лице към жилавия му врат и потъна в безчувствен унес, оставяйки го да избере сам посоката.

Мантията не служеше като зимно палто, нямаше и ръкавици.

Косата й под шала бе мокра. По здрач стигнаха каменно плато, необичайно топло и сухо. Между скалите се процеждаха ручейчета разтопен сняг и пара, но Файър не се учуди. Просто се плъзна от гърба на коня, намери топло и равно място и легна. Спи, каза на коня. Време е за сън.

Той се отпусна на земята до нея. Топлина, помисли си Файър, сгушена до гърба му. Тази нощ ще оцелеем.

Това бе най-лошата й нощ. Час по час заспиваше и се разбуждаше, мяташе се от сън в сън, а Арчър ту оживяваше, ту умираше.

 

 

Най-сетне се зазори.

С мрачно омерзение Файър осъзна, че тялото й и конят се нуждаят от храна. Не знаеше какво да прави. Седеше и се взираше в ръцете си.

Неспособна да се изненадва, да чувства, тя дори не се сепна, когато след малко от пролуките в земята изскочиха три деца, по-бледи от пикийци, чернокоси и мъгляви в лъчите на изгряващото слънце. Носеха купа с вода, торба и нещо увито в кърпа. Едното остави торбата пред коня и я развърза. Животното изцвили уплашено и побягна, но се върна предпазливо, пъхна муцуна в торбата и задъвка.

Другите две деца поднесоха безмълвно купата и вързопа на Файър, взирайки се ококорено в нея с кехлибарените си очи. Като риби са, помисли си тя. Чудати, безцветни и оцъклени на дъното на океана.

Вързопът съдържаше хляб, сирене и осолено месо. Миризмата на храната надигна жлъч в гърлото й. Прииска й се опулените деца да си отидат, за да се пребори сама със закуската.

Те се обърнаха и изчезнаха в процепите, откъдето бяха дошли.

Файър отчупи парче хляб и се насили да го сдъвче. Стомахът й благоволи да го приеме. Гребна с шепи в купата и отпи няколко глътки вода. Водата беше топла, Файър погледна как конят обира зърното по дъното на торбата, побутвайки краищата с муцуна. От пукнатината в земята зад животното се процеждаше дим, жлътнал в сиянието на изгрева. Дим от огън? Или пара? Тук миришеше странно — на пушек от дърва, но и на друго. Постави длан върху топлата скала, където седеше, и разбра, че долу има хора. Нейният под бе нечий таван.

У нея се пробуди плахо любопитство и в същия миг стомахът й реши, че в крайна сметка не желае хляба.

Конят се нахрани, изпи останала вода и застана до Файър, свита на кълбо върху земята. Побутна я с муцуна и коленичи. Файър се размърда като костенурка, подаваща се от черупката си, и се качи върху гърба му.

 

 

Конят препускаше напосоки, ту на юг, ту на запад през снега. Прескачаше бързеи, носещи парчета лед, и широки процепи в скалите, от които на Файър й се завиваше свят, защото не виждаше дъното им.

Преди пладне забеляза конник да препуска зад тях. Отначало не му обърна внимание, но после разпозна съзнанието на преследвача и по принуда му обърна внимание. Беше момчето.

И той яздеше без седло лашкаше се непохватно и пришпорваше горкото животно да я настигне, за да го чуе. Извика й ядосано:

— Какви ги вършиш? Изпращаш всичките си мисли и чувства околовръст! Тук не е крепостта на Кътър. Има чудовища и диви, недружелюбни хора. Ще те убият!

Файър не го слушаше. Само един поглед към разноцветните му очи я накара да скочи от коня и да се спусне към него, размахала ножа, макар едва сега да осъзна, че има нож.

В същия миг конят реши да хвърли момчето от гърба си, право към нея. Той тупна на земята, но скочи бързо на крака и побягна. Последва хаотична гонитба между скалите и неприятна схватка, в която Файър не успя да удържи победа, защото се измори твърде бързо. Ножът се изплъзна от пръстите й и потъна в широка пролука в земята. Момчето се изправи, докосна разранения си врат и се втренчи смаяно в окървавените си пръсти.

— Опомни се! — извика й задавено. — Овладей се! Не съм те гонил до тук да се боря с теб. Опитвам се да те спася!

— Няма да ме заблудиш с лъжите си! — изкрещя тя, прегракнала от пушека и жаждата. — Ти уби Арчър!

— Джод го уби.

— Джод е твое оръжие!

— О, бъди разумна — скастри я нетърпеливо той. — Наистина ли не разбираш? Арчър имаше непревземаем ум! Кралството ви е пълно със силни съзнания. Та тук учат дори бебетата да пазят мислите си от чудовищата!

— Ти не си чудовище.

— Кажи-речи е същото. Знаеш много добре защо се наложи да убия толкова хора.

— Не знам. Не съм като теб — извика тя.

— Възможно е, но съм сигурен, че разбираш. Баща ти беше като мен.

Файър се втренчи в това момче, в почернялото му от сажди лице, в чорлавата му мръсна коса и окървавеното палто, възшироко, явно откраднато от поредната му жертва, от тяло, не успяло да изгори в имението на Кътър. Съзнанието му се блъсна в нейното, чуждо и предизвикателно недосегаемо.

Той не беше чудовище, да. Но всъщност нямаше разлика. Нима уби Кансръл, та това същество да заеме мястото му?

— Какво си ти? — прошепна тя.

Той се усмихна. Дори върху мръсното му лице усмивката изглеждаше обезоръжаваща — доволна усмивка на малко момче, гордо от себе си.

— Аз съм Даровит — обясни той. — Името ми беше Имикър. Сега е Лек. Роден съм в кралство, за което не си чувала. Там няма чудовища, но има хора с разноцветни очи, които притежават всякакви таланти — да тъкат, да танцуват, да се бият с меч. Имат и умствени сили. Ала никой от тях не е могъщ колкото мен.

— Лъжите ти няма да ме заблудят — повтори автоматично Файър.

Потърси мислено коня си, който тутакси застана до нея, и тя се облегна на хълбока му.

— Не лъжа — възрази той. — Това кралство наистина съществува. Всъщност са седем кралства и в тях няма нито едно чудовище да тормози хората. Което, разбира се, означава, че малцина са се научили да пазят съзнанието си като делсийците. Делсийците са с далеч по-силно съзнание и са много по-непоносими.

— Щом делсийците те дразнят — прошепна тя, — върни се там, откъдето си дошъл.

Той сви рамене и пак се усмихна.

— Не знам как да се върна. Има тунели, но не ги намирам. А дори и да ги намеря, не искам. Тук сте много напреднали — в медицината, инженерството, изкуството. И е красиво — чудовищата, растенията… Не разбираш ли колко необичайни са растенията тук, колко чудотворни са билките? Мястото ми е в Делс. Но не си въобразявай, че ще се задоволя да контролирам вулгарни контрабандисти като Кътър в затънтените краища на кралството — уточни презрително той. — Искам Кралския град със стъклените му тавани, с болниците и красивите осветени мостове. Искам краля, който и да е той, след като свърши войната.

— С Майдог ли работиш? На чия страна си?

Той махна нехайно с ръка.

— Все ми е едно кой ще спечели. Защо да се намесвам, след като ми правят услуга, унищожавайки се един друг? Чудно обаче как не проумяваш какво място съм ти отредил в плановете си! Разбрала си сигурно, че аз реших да те заловим, аз ръководех шпионите и отвличането. Нямаше да позволя на Кътър нито да те продаде, нито да те накара да му раждаш чудовища. Искам да съм твой партньор, а не господар.

На Файър й бе додеяло от всички на този свят, които искаха да я използват.

— Не да те използвам, а да работя с теб, за да контролирам краля — поклати глава момчето и тя настръхна от объркване, защото смяташе, че той не умее да чете мисли. — И не съм в ума ти — добави нетърпеливо той. — Нали ти казах колко безразборно изпращаш мислите и чувствата си! Разкриваш неща, които не искаш да разкриваш, и от теб ме заболя главата. Съвземи се. Върни се с мен. Съсипа всичките ми килими и гоблени, но ти прощавам. Едно крило на къщата оцеля. Ще ти обясня плановете си, а ти ще ми разкажеш всичко за себе си. Например защо имаш белези по брата. От баща ти ли са?

— Не си нормален — прошепна Файър.

— Ще отпратя хората си — продължи той. — Обещавам. Кътър и Джод и без друго са мъртви. Убих ги. Ще останем само двамата. Край на неразбирателството. Ще се сприятелим.

Сърцето й се сви отчаяно при мисълта от какво глупаво, безумно нещо се бе опитал да я опази Арчър с цената на живота си. Обзе я непоносима скръб. Затвори очи и опря лице в здравия хълбок на коня.

— Тези седем кралства… Къде се намират? — прошепна тя.

— Не знам. Пропаднах през планините и се озовах тук.

— А в онези кралства, откъдето идваш, жените съюзяват ли се с ненормални деца, убили приятелите им? Или жалкото ти сърце подхранва такива очаквания?

Той не отговори. Тя отвори очи и забеляза, че усмивката му се е преобразила в нещо неприятно, което само привидно напомня радост.

— Няма нищо ненормално на този свят — обясни той. — В природата не се случват ненормални неща. Аз съм се случил. Нормален съм и нещата, които искам, са нормални. Силата на твоя ум и красотата ти, дори когато две седмици лежа в несвяст на дъното на лодката, изцапана с тиня и с позеленяло лице… красотата ти е естествена. Природата е страховита. — С още по-широка и странна усмивка той продължи: — Нашите сърца не са с толкова различни размери. Аз убих баща си. Ти — твоя. С голямо сърце ли го направи?

Файър се обърка, защото въпросът бе жесток и поне един от отговорите бе „да“, колкото и безсмислено да звучеше. Беше твърде неовладяна и изтощена да търси логика. Трябва да се защитя с нелогичното, помисли си несвързано. Арчър винаги действаше нелогично, макар да не го забелязваше.

Арчър.

Тя научи Арчър как да пази съзнанието си. И силното съзнание, което му подари, го уби.

Ала и той я учеше. Как да стреля бързо и точно, по-точно, отколкото би смогнала да се научи сама.

Тя се отдръпна от коня и посегна към лъка и колчана, внезапно осъзнала, че висят на гърба и. Забрави обаче, че изпраща безогледно намеренията си. Лек свали своя лък от рамото по-пъргаво от нея и насочи стрелата към коляното й, преди Файър да успее да опъне тетивата. Тя се подготви за заслепяващата болка.

В същия миг конят й се разбесня. Зацвили яростно, вдигна се на задните си крака и стовари копита върху лицето на момчето. Лек изкрещя и падна. Изпусна лъка и закри едното си око с длани. Изправи се, хлипайки, и побягна, но конят го последва. Лек явно не виждаше, кръвта в очите му го заслепяваше. Препъна се и се просна на земята. Смаяна, Файър проследи с поглед как Лек се плъзва по леда, претъркулва се в пукнатина в камънака и земната паст го поглъща.

Тя застана на ръба на пропастта, коленичи и надникна надолу. Видя само бездънен мрак. Момчето го нямаше.

Бе потънало в търбуха на планината.

 

 

Трепереше от студ. Ако момчето бе загинало в огъня, нямаше да тръгне след нея, да я събуди и да я принуди да усеща колко й е студено. И колко е изтощена и гладна, и какво означава да се изгубиш в Големите сиви планини.

Изяде остатъка от храната, донесена от децата, без особена надежда стомахът й да прояви разбиране. Пи вода от полузамръзнал поток. Опита се да не мисли за нощта, която ще настъпи в края на деня, защото нямаше кремък, а никога не бе палила огън без кремък. Всъщност никога не бе палила огън извън камина. Бяха я разглезили.

Тресейки се от студ, разви леко влажния шал и пак го зави — така, че да покрива не само косата, но и лицето, и врата й. Уби чудовищна птица, преди тя да я убие — алено създание, спуснало се с ненадеен писък от небето. Знаеше обаче, че не бива да носи месото, защото миризмата на кръв ще привлече още повече чудовища.

Тогава си припомни друго. Балът се бе провел през втората половина на януари. Не беше сигурна колко време е минало, но несъмнено бе настъпил февруари и кървенето й наближаваше.

Файър разбра — с разбудения си разсъдък, логичен и безмилостен — че скоро ще умре. Яхна успокоена коня, защото тази мисъл й даваше разрешение да се откаже. Съжалявам, Бриган, прошепна наум. Съжалявам, Смол. Опитах се.

В същия момент я озари спомен. Хора! Щеше да оцелее, ако й помогнат, а зад нея имаше хора — на мястото, където между скалите се виеше пара. Там имаше и топлина.

Конят й се движеше упорито на югозапад. Подтиквана единствено от смътното чувство, че по възможност е длъжна да не умира, Файър обърна животното назад.

Когато тръгнаха натам, откъдето бяха дошли, заваля сняг.

 

 

Тялото я болеше от тракащите зъби и стави, от треперещите мускули. В ума й звучеше музика — най-трудната музика, която бе учила. Насилваше се да си спомни най-сложните пасажи от свирените някога мелодии. Не знаеше защо го прави. Част от съзнанието й го смяташе за необходимо и не й позволяваше да спира, макар тялото и останалата част от съзнанието й да я умоляваха да ги остави на мира.

Златиста чудовищна птица се стрелна с писък към нея през снежната пелена, тя взе лъка, но не успя да опъне добре тетивата. Конят уби хищника, макар Файър да не видя как. Плъзна се от гърба му, животното се изправи на задни крака и тя се просна върху купчина сняг.

След незнайно колко време тя пак се плъзна от гърба на коня. Не разбра защо. Предположи, че пак я е нападнала чудовищна птица и зачака търпеливо. Почти веднага обаче конят започна да я побутва с муцуна и тя се обърка — сметна го за дълбока несправедливост. Конят изпръхтя гневно в лицето й и продължи да я бута. Накрая тя се предаде и криво-ляво намести разтрепераното си тяло върху гърба му. Тогава разбра защо е паднала. Ръцете й не работеха. Не успяваше да се улови за гривата на коня. Умирам, помисли си безразлично тя. Добре. Хубаво е да умра върху гърба на този красив кон.

Следващия път, когато падна, изнемогналите й сетива не усетиха, че е върху топла скала.

Не беше в безсъзнание. Чуваше гласове, остри, настойчиви, уплашени, ала не съумя да изпълни молбата им да стане. Чу името си и разбра, че знаят коя е. Усети как някой я вдига и я пренася под земята. Почувства как няколко жени я събличат, а после и те се събличат и се убиват при нея под много завивки.

Никога през живота си не бе изпитвала такъв студ. Тресеше се, сякаш ще се счупи на парчета. Постара се да отпие от топлата, сладка течност, която някаква жена поднесе към лицето й, но остана с впечатлението, че по-скоро изкъпа посестримите си под одеялото.

След цяла вечност треперене и задъхване забеляза, че вече не се тресе толкова силно. Прегърната от четири ръце, притисната между телата на две жени, най-сетне я обори милостив сън.