Кристин Кашор
Огнена (29)

Двайсет и девета глава

Файър не виждаше какво толкова има да прави човек без ръце в Наводнената крепост. Клара беше заета с командирите на Бриган и с несекващата върволица от пратеници, а Гаран се мяркаше рядко и както винаги я поглеждаше кръвнишки. Файър ги избягваше, избягваше и да ходи в лазарета при безкрайните редици ранени и страдащи воини.

Беше й забранено да напуска крепостта. Прекарваше времето си на две места: в спалнята, която обитаваше заедно с Клара, Муса и Марго и се преструваше на заспала при влизането на Клара, понеже тя й задаваше прекалено много въпроси за Арчър; и на строго охранявания покрив на крепостта — там, увита в топлата си наметка с качулка и пъхнала ръце на сигурно място под мишниците си, разговаряше със сивия петнист кон.

Кобилата — защото съзнанието на Файър вече се бе прояснило достатъчно, за да разбере, че не е жребец, а кобила — живееше на скалите северно от постройката. Беше избягала от групата на Файър, докато наближаваха крепостта, и конярят не успя да я подмами да влезе при другите коне в конюшнята Файър не позволи да упоят кобилата, нито опита лично да я затвори. Възмутено конярят вдигна ръце. Кобилата несъмнено беше превъзходно животно, но на главата му висяха много ранени коне, счупени подкови и повредени бойни сбруи, така че не можеше да си пилее времето с някакво непокорно животно.

И така, кобилата заживя на воля сред скалите, изяждаше храната, ако й оставеха, или сама си намираше храна, ако не го стореха, и идваше при Файър винаги когато тя я повикаше.

Усещаше я дива и необикновена, а съзнанието й беше прелестна цялост, която Файър можеше да докосне, можеше да й въздейства, ала така и не успяваше да я проумее истински. Мястото на кобилата беше сред скалите, сама и на воля, дори зла при необходимост.

И въпреки това тя излъчваше обич — макар посвоему ограничаваща. Този кон нямаше намерение да изостави Файър.

Прекарваха известно време, взаимно проникнали в съзнанието си, свързали чувствата си като с верига благодарение на способностите на Файър. Кобилата беше прекрасна — тялото й бе на меки сиви петна и кръгове, а гривата и опашката й бяха гъсти, дълги и заплетени, по-тъмносиви като гранит. Очите й бяха сини.

На Файър толкова й се искаше да може да излезе от крепостта. Копнееше да отиде при кобилата на скалите и да се остави тя да я отнесе където пожелае.

 

 

Една сутрин Гаран влетя в спалнята й, докато Файър се гушеше на кълбо под завивката в опит да притъпи парещата болка в ръцете си и се преструваше на заспала. Надвеси се над нея и изтърси без никакви предисловия:

— Ставай, Файър, трябваш ни.

Не го каза гневно, но не прозвуча и като молба, Файър примигна и вдигна поглед към него:

— Ръцете ми са безполезни.

— За онова, за което си ни нужна, не ти трябват ръце.

Файър затвори очи:

— Искате да разпитам някого. Съжалявам, Гаран, но не ми е добре.

— Ще се почувстваш по-добре, ако станеш и престанеш да цивриш — заяви той безцеремонно. — Пък и не ни трябваш за разпит.

Файър се вбеси.

— Ти така и не прие Арчър в сърцето си. Пет пари не даваш за случилото се.

— Не виждаш какво става в сърцето ми, иначе нямаше да говориш такива глупости — разгорещи се Гаран. — Не мърдам от тук, докато не станеш. На един хвърлей от тук се води война и главата ми и бездруго е пламнала, така че не се похабявай като някаква себична глезла. Да не искаш един ден да изпратя вест на Бриган, Наш и Брокър, че си мъртва, но не се знае точно от какво. Разболяваш ме, Файър, затова те умолявам — ако не искаш да станеш заради себе си, направи го заради мен. На мен не ми се умира.

По средата на тази забележителна реч Файър се надигна и седна с ококорени и виждащи очи. Кожата на Гаран беше потна и той дишаше учестено. Беше по-слаб от преди, ако това изобщо бе възможно, а по лицето му се четеше болка. Натъжена, Файър протегна ръка към него и му направи знак да седне. Той я послуша, а тя погали косата му с превързаната си ръка. Помогна му да успокои дишането си.

— Отслабнала си — рече накрая той, вперил нещастен поглед в лицето й. — И очите ти имат толкова празен поглед, че ми иде да те разтърся.

Файър отново го погали по косата и старателно подбра думите си, за да не се разплаче:

— Не цивря, Гаран. Чувствам се някак откъсната от себе си.

— Силата ти е голяма, усещам я — увери я той. — Веднага ме успокои.

Тя се запита дали човек може да е силен, но и съсипан вътрешно, и да не спира да трепери.

Отново се вгледа в Гаран. Очевидно беше зле. Мъкнеше прекалено тежко бреме.

— Какво искаш да направя? — попита го тя.

— Искаш ли да облекчиш болката на умиращите войници в тази крепост?

* * *

За лечебница на крепостта служеше просторно помещение на долния етаж, обитавано в мирно време от петстотин войници. Прозорците нямаха стъкла, а в момента капаците бяха затворени, за да не отлита топлината от камините край стените и от огъня насред пода, чийто пушек се носеше на талази към пробития в тавана димоотвод, който стигаше нагоре чак до покрива и небето.

В полутъмното помещение, войниците стенеха и ридаеха на глас, миришеше на кръв, на пушек и на още нещо толкова наситено, че Файър се закова на прага. Твърде много приличаше на един от нейните кошмари. Нямаше сили да го направи.

Обаче после забеляза млад мъж, който лежеше по гръб в постелята, носът и ушите му бяха почернели като нейните пръсти, едната му ръка бе положена върху гърдите, а на мястото на другата бе останало само бинтовано чуканче. Той скърцаше със зъби, трескав и разтреперан, Файър се приближи към него, безсилна да възпре състраданието си.

Още щом я зърна, паниката му видимо намаля. Тя приседна в края на леглото му и се взря в очите му. Разбра, че е изтощен, но беше и твърде замаян от болка и страх, за да може да си почине. Тя отне болката му и успокои страховете му. Помогна му да заспи.

Така Файър се превърна в постоянно присъствие в лечебницата — умееше по-добре от лекарствата на хирурзите да отнема болката, а в това помещение имаше всякакви болки. Понякога беше достатъчно просто да поседи с някой войник, за да го успокои, а друг път, например ако вадеха от някого стрела или го оперираха без упойка, й струваше повече усилия. През някои дни съзнанието й беше едновременно на няколко места, облекчаваше най-силната болка, докато тя тялом обхождаше редиците с пациенти, разпуснала коси и търсейки очите на мъжете и жените в постелите. И когато я видеха, страхът им намаляваше.

Безмълвно се изненада колко й е лесно да разговаря с умиращи войници, с войници, които никога няма да оздравеят напълно, изгубили са свои приятели или се тревожат за семействата си. Смяташе за невъзможно да понесе повече болка, че просто не й е останало място. Спомни си обаче как веднъж каза на Арчър, че не можеш да измерваш любовта в степени. Същото важеше и за болката; проумя го сега. Болката се извисяваше неимоверно, а когато ти се стори, че не би понесъл повече, се плъзваше настрани, преливаше, докосваше други хора и се примесваше с тяхната болка. Ставаше по-голяма, но и не толкова угнетяваща, Файър си мислеше, че е затворена някъде извън обичайните за човешкия живот чувства, защото не бе забелязала колко много хора също са тук заедно с нея.

Накрая започна да допуска Клара на това място. Сподели с Клара онова, за което собствената й скръб жадуваше — фактите относно случилото се.

— Издъхнал е сам — тихо каза Файър на Клара.

— И си е мислел, че те е изоставил — също толкова тихо й отвърна тя. — Защото вече трябва да е знаел за плановете им да те отвлекат, нали?

— Със сигурност поне е подозирал — сега, когато историята се разгръщаше помежду им в думи, Файър осъзна колко много части от нея не е знаела.

Опитът да запълни празнотите едновременно я нараняваше и успокояваше като мехлема, с който лечителите мажеха откритите й рани. Никога нямаше да разбере какво е почувствал, когато собственият му баща го бе прострелял. Дали нещата щяха да се развият различно, ако беше внимавала повече; ако по-настойчиво го беше възпирала да замине. Ако още преди години беше намерила начин да му попречи да я обича толкова силно; ако Арчър, при цялата сила на духа си и дълбочина на любовта си, бе бил напълно неподвластен на нейната чудовищна красота.

— Едва ли някога ще разберем какъв е бил Джод в действителност — каза Клара, след като Файър безмълвно й предаде всички тези мисли. — Ние, разбира се, знаем, че той беше престъпник — продължи тя оживено, — и е подло нищожество, което заслужаваше да умре, макар да е дядо на детето ми. — Изсумтя и добави: — Само какви дядовци има това дете! Искам да кажа, няма как да разберем дали Джод би убил собствения си син, ако контролираше съзнанието си, а не беше под властта на онова ужасно момче, което ти пусна в планината, та се отървахме. Дано да се е нанизал на някоя остра скала и да е умрял от мъчителна смърт.

Кой знае защо напоследък присъствието на Клара действаше успокоително на Файър. Бременна почти в петия месец принцесата беше още по-ослепителна. Косата й беше станала по-лъскава и по-гъста, кожата й сияеше, извънредна жизненост допълваше обичайната й решимост. Беше толкова жива, че за Файър понякога беше болезнено да стои до нея. Клара обаче се гневеше на правилните неща и беше свирепо честна. И носеше детето на Арчър.

— Лорд Брокър също е дядо на детето ти — меко отбеляза Файър. — Има и две баби, от които няма причина да се срамуваш.

— Пък и ако ще съдят за нас по нашите родители, баби и дядовци, скалите да са ни на помощ — добави Клара.

Да, помисли си Файър, скалите да са ни на помощ.

 

 

Останеше ли сама, неизбежно я връхлитаха мисли за дома и спомени. На покрива, когато ходеше при кобилата, тя прогонваше мисълта за Смол, който беше далеч в Кралския град и сигурно недоумяваше защо е заминала и дали ще се върне.

Нощем, докато се бореше със съня, Кансрел и Арчър се редуваха в кошмарите й. Кансрел с разкъсано гърло изведнъж се превръщаше в Арчър, взрян в нея гибелно, както винаги я гледаше Кансрел. Или пък понякога тя подмамваше към гибел не Кансрел, а Арчър, друг път Кансрел убиваше Арчър или изнасилваше майката на Арчър, който го намираше и го убиваше. Каквото и да се случеше, който и мъж да умираше отново в сънищата й, тя се събуждаше, обзета от все същата безмилостна скръб.

 

 

Долетя вест от Северния фронт, че Бриган изпраща Наш до Наводнената крепост, а Брокър и Роен ще го последват.

— Разбирам да изпратят тук Наш да заеме мястото си — възмути се Гаран, — обаче защо, скалите да ме вземат, се е разделил с целия си стратегически екип? Току-виж ни изпратил Трета и Четвърта и победил сам-самичък армията на Майдог.

— Сигурно там става твърде опасно за всеки, който не е воин — отбеляза Клара.

— Ако беше опасно, щеше да ни каже.

— Той ни каза, Гаран. Какво според теб означат думите му, че дори в лагера рядко може да си отдъхне нощем? Да не си мислиш, че войниците на Майдог оставят нашите да пият и да танцуват по цели нощи? Прочете ли последния доклад? Онзи ден войник от Трета е нападнал собствената си рота и убил трима от бойните си другари, преди самият той да бъде убит. Майдог обещал да плати цяло състояние на семейството му, ако стане предател.

Докато работеше в лечебницата, Файър нямаше как да не научава какво се случва в сраженията по време на война. И разбра, че въпреки разкъсаните тела, които санитарите всеки ден внасяха през тунелите, въпреки трудното снабдяване с храна от Южния лагер, въпреки огромните клади, на които всяка нощ горяха мъртъвците, по общо мнение войната на юг се развиваше добре. Тук, в Наводнената крепост, имаше само схватки на кон или между пехотинци, една група войници приклещваше друга в някоя пещера, осъществяваха се бързи нападения и бързи отстъпления. Войниците на Джентиан, предвождани от пикийски командир на Майдог, бяха зле организирани. От друга страна, воините на Бриган бяха добре обучени и знаеха задълженията си във всяка ситуация. Поддържаха безукорна съобщителна мрежа, доколкото беше възможно при война, водена в тунели, и разполагаха с многобройни и обучени съгледвачи. Бриган допускаше, че след броени седмици делсийците ще осъществят важен пробив.

На Северния фронт обаче бойните действия се водеха на открито, на равнината северно от града, където умната стратегия не носеше почти никакви предимства. Теренът и видимостта позволяваха целодневни преки бойни действия чак до мръкнало. Почти всяко сражение завършваше с отстъплението на делсийците. Хората на Майдог действаха безмилостно, а Майдог и Мургда бяха там, с тях. Освен това снегът и ледът се оказаха неприятели на конете. Твърде често войниците се сражаваха като пехотинци и след време стана ясно, че делсийците са изправени пред враг със значително числено превъзходство. Майдог постепенно настъпваше към града.

Бриган, разбира се, беше заминал на север, защото винаги отиваше там, където положението е най-тежко, Файър подозираше, че там се нуждаят от присъствието му, за да изнася пламенни речи и да предвожда настъпленията или каквото там правят командирите по време на война. Тя негодуваше, сякаш компетентността му е голяма глупост. Искаше й се той или някой друг да захвърли меча и да каже: „Стига толкова! Глупаво е така да се решава кой да бъде начело!“. Местата в лечебницата се пълнеха, изпразваха се и отново се пълнеха, и на нея й се струваше, че май не е останало много, на което да бъдеш начело. Кралството вече беше съсипано, а войната го разпокъсваше още повече.

На Кансрел щеше да му хареса. Безсмислената разруха беше по вкуса му. На момчето сигурно също щеше да му допадне.

Арчър би се въздържал от преценка — поне пред нея, знаейки унищожителното й мнение. Но каквото и да мислеше, той би отишъл да се сражава храбро за Делс.

А какво правеха Бриган и Наш?

 

 

Когато авангардът на Наш изтрополи през портата, Файър засрамено и някак неусетно хукна, препъвайки се, но неудържимо към покрива.

Красива кобилке, провикна се тя към своята приятелка. Красива кобилке, направо е непоносимо. Ще понеса Арчър и Кансрел, щом се налага, но не мога да понеса и това. Накарай го да се махне. Защо трябва приятелите ми да бъдат войници?

Малко по-късно, когато Наш я потърси на покрива, тя не падна на колене, както сториха нейната охрана и пазачът на покрива. Остана с гръб към Наш и прикова поглед в коня, привела рамене, сякаш за да се предпази от присъствието му.

— Милейди Файър.

Кралю, не го приемайте като проява на непочтителност, но ви моля да си вървите.

— Разбира се, милейди, ако това е желанието ти — благо отвърна той. — Но първо съм обещал да предам стотина послания от Северния фронт и от града — най-напред от майка ми, от твоята баба, от Хана, Брокър и Мила.

Файър си представи посланието от Брокър: Обвинявам те за смъртта на сина ми. Посланието от Тес: Съсипа красивите си ръце със своето нехайство, нали, почитаема внучке? Посланието от Хана: Заряза ме тук самичка.

Много добре, мислено отговори тя на Наш. Предай ми посланията си, щом трябва.

— Ами, помолиха ме да ти предам, че те обичат, разбира се — отвърна той с лека почуда. — Че са сломени от скръб заради Арчър и с облекчение са узнали, че ти си жива. Хана настоя специално да ти предам, че Блочи се възстановява. Милейди… — той замълча. — Файър… защо говориш с братята и сестра ми, а отказваш да говориш с мен?

Ако Бриган ти е казал, че сме говорили, значи е проявил лукавство, рязко му отвърна тя.

Наш се стъписа:

— Не го е сторил. Просто допуснах. Но със сигурност си говорила с Клара и с Гаран.

Клара и Гаран не са войници. Те няма да загинат, отговори му тя със силата на мисълта, съзнавайки, че не разсъждава правилно, защото Гаран можеше да умре от болест, а Клара — по време на раждането. Тес — от старост, Брокър и Роен — при нападение по време на път, а Хана току-виж паднала от коня.

— Файър…

Моля те, Наш, моля те. Не настоявай да ти обяснявам причините. Просто ме остави. Моля те!

Думите й го жегнаха. Извърна се и понечи да си тръгне. Все пак спря и се обърна.

— Само още нещо — конят ти е в конюшните.

Файър погледна към скалите и сивата кобила, която риеше с копита в снега, непроумяваща думите му. Мислено осведоми Наш за объркването си.

— Не си ли казала на Бриган, че си искаш коня? — попита я той.

Файър рязко се завъртя и за пръв път го погледна. Беше красив и свиреп, нов мъничък белег разсичаше устната му, а над ризницата си от метал и кожа носеше наметка.

— Смол ли имаш предвид? — попита тя.

— Смол, разбира се. Бриган реши, че го искаш. Долу е.

Файър хукна.

 

 

Откакто намери тялото на Арчър, плачеше толкова често и толкова много, разридаваше се от най-малката дреболия, по лицето й неспирно се стичаха безмълвни сълзи. Но когато Файър зърна Смол, кротък и притихнал, с паднала върху очите грива, напиращ зад вратичката на конюшнята си към нея, плачът й беше различен. Имаше чувството, че ще се задуши от силните ридания, че нещо в гърдите й ще се откърти.

Муса се притесни и влезе в конюшнята заедно с нея, потупа я по гърба, когато Файър изхлипа и се вкопчи в Смол. Нийл й подаваше носни кърпички, но напразно. Тя просто не можеше да спре да плаче.

Аз съм виновна, повтаряше тя на Смол. О, Смол, аз съм виновна аз трябваше да умра, не Арчър. Арчър не биваше да умира.

Мина доста време, преди да се наплаче и да осъзнае, че вината не е нейна. После порида още малко ей така, от скръб, че него вече го няма.

 

 

Събуди се, но не от кошмар, а с усещането за нещо утешително. Беше завита с топло одеяло и спеше, долепена до топлия дишащ гръб на Смол.

Муса и още неколцина пазачи приглушено разговаряха с някого пред конюшните. Помътеното съзнание на Файър опипом се отправи към тях. Въпросният някой беше кралят.

Паниката й беше изчезнала и на нейно място се бе появила странна спокойна празнота. Надигна се и леко плъзна ръка по прекрасното заоблено тяло на Смол, отклонявайки се към местата, където козината му растеше накриво върху чудовищните белези от грабливата птица. Съзнанието му дремеше, а сеното до муцуната потрепваше от дъха му. Конят изглеждаше като тъмна купчинка на светлината на факлата. Беше съвършен.

Файър докосна съзнанието на Наш. Той се приближи до вратичката, облегна се и се взря в нея. По лицето и в чувствата му съвсем ясно се изписа колебание и обич.

— Усмихваш се — констатира той.

Думите му, естествено, предизвикаха сълзи. Ядосана на себе си, тя се опита да ги спре, но те въпреки това продължиха да се ронят.

— Съжалявам — промълви тя.

Той влезе и приклекна на местенцето между гърдите и главата на Смол. Погали коня, вгледа се в нея.

— Чувам, че много плачеш — отбеляза той.

— Да — съкрушено потвърди тя.

— Сигурно си изморена и измъчена от плач.

— Да.

— А ръцете? Болят ли те още?

Имаше нещо успокоително в благия му разпит.

— Сега са по-добре от преди.

Той кимна сериозно и продължи да гали шията на Смол. Беше облечен като преди, но сега държеше шлема си под мишница. На оранжевата светлина в мрака й се стори по-възрастен. С десетина години. Почти всичките й приятели бяха по-големи, дори Бриган, най-младият брат, беше роден пет години преди нея. Обаче според Файър не разликата във възрастта беше причината тя да се чувства като дете, заобиколено от зрели хора.

— Защо си още тук? — попита го тя. — Не трябва ли да си в някоя пещера и да вдъхновяваш хората?

— Би трябвало — с лекота пое сарказма й Наш, — дойдох за коня си, за да замина към лагерите. Но ето че разговарям с теб.

Файър проследи с поглед дълъг и тънък белег по гърба на Смол. Замисли се как напоследък й е по-лесно да общува с коне и умиращи непознати, отколкото с хората, които си е мислела, че обича.

— Не е разумно да обичаш хора на прага на смъртта — каза тя.

Наш се позамисли над думите й, галейки усърдно гърба на Смол, сякаш участта на Делс зависеше от тези плавни и предпазливи движения.

— Мога да ти отговоря по два начина. Първо, всички ще умрат. Второ, любовта е нещо глупаво. Няма нищо общо с разума. Просто обичаш някого и толкова. Противно на здравия разум обичах баща си. А ти обичаше ли своя? — взря се той настойчиво в нея.

— Да — прошепна тя.

Той погали носа на Смол.

— Обичам те — заяви Наш, — макар да знам, че ти никога няма да ме пожелаеш. Обичам и брат си, повече, отколкото съзнавах преди твоята поява. Не можеш да избираш кого да обичаш, милейди. Нито пък съзнаваш на какво се дължи любовта ти.

И тогава тя направи връзката. Учудено се отдръпна от него и се вгледа в лицето му — нежно, със светлина и сянка. И съзря част от него, която не бе виждала дотогава.

— Дойде при мен да те науча да предпазваш съзнанието си — рече тя — и същевременно престана да ме молиш да се омъжа за теб. Направи го от обич към брат си.

— Е — забоде той смутено поглед в пода, — освен това го поступах малко, но няма значение.

— Ти умееш да обичаш — отбеляза тя простичко, защото й се стори вярно. — А мен не ме бива толкова. Сякаш съм бодлива тел — отблъсквам всички, които обичам.

— Нямам нищо против да ме отблъскваш, ако това означава, че ме обичаш, сестричке — сви рамене той.