Кристин Кашор
Огнена (21)

Двайсета глава

Същата нощ се случи нещо, което отвлече вниманието на всички от въпроса за момчето на Кътър.

Късно вечерта Файър беше в конюшнята, когато усети Арчър да се връща в двореца от града. Не би го усетила толкова силно, защото не го търсеше, но той изгаряше от желание да говори с нея — открит като дете и подпийнал.

Файър тъкмо бе започнала да реше Смол. Жребецът стоеше с блажено затворени очи и лигите му капеха по дъсчената врата на кошарата му. Файър не изгаряше от нетърпение да види Арчър, ако е развълнуван и пиян. Изпрати му послание. Ще говорим, щом изтрезнееш.

Няколко часа по-късно, придружена от редовната си стража от шестима, Файър прекоси лабиринта от своите покои до стаята на Арчър. Спря объркана пред вратата му, защото усети, че нейната Мила — свободна днес — е в спалнята на Арчър.

Умът на Файър трескаво затърси обяснение, каквото и да е обяснение, стига да не е очевидното. Съзнанието на Мила обаче беше отворено — естествено състояние дори за най-силното съзнание, преживяващо това, което изпитваше Мила от другата страна на вратата, Файър си спомни колко сладка и красива е Мила и за безбройните възможности Арчър да я забележи.

Файър застина пред вратата му, безмълвна и разтреперана. Беше сигурна, че никога досега не я е ядосвал толкова.

Обърна се рязко и се отдалечи по коридора. Откри стълби и се заизкачва по тях — нагоре, все по-нагоре, докато изскочи на покрива. Заснова напред-назад. Беше студено и влажно, тя нямаше палто, а въздухът миришеше на сняг. Файър обаче не го забелязваше, беше й все едно. Изумените й стражи отскачаха от пътя й, за да не се блъсне в тях.

След известно време се случи това, което чакаше — Мила заспа. Крайно време беше — нощта напредваше и Бриган се изкачваше изморено към покрива. Не биваше да го среща днес. Нямаше да се стърпи да не му разкаже всичко, а макар Арчър да заслужаваше да му прочетат конско, Мила не заслужаваше.

Файър се понесе надолу по стълбище, което Бриган не изкачваше, пак измина лабиринта до стаята на Арчър и застана пред вратата му. Арчър, рече му мислено, излез веднага!

Той се появи бързо — бос, объркан и облечен на две на три. За пръв път Файър използва привилегията си да остане сама с него, отпращайки стражите в двата края на дългия коридор. Не успя да си придаде спокоен вид и заговори с убийствен глас.

— Защо преследваш стражите ми?

Лицето му вече не изглеждаше объркано.

— Не съм хищник — отговори й разгорещено. — Жените идват доброволно при мен. А и защо се интересуваш какво правя?

— Нараняваш хората. Нехаен си към тях, Арчър. Мила! Защо Мила? Тя е на петнайсет!

— В момента спи, щастлива като котенце на припек. Вдигаш врява за нищо.

Файър си пое дълбоко дъх и каза тихо:

— След седмица, когато тя ти омръзне, Арчър, защото друга ще е привлякла погледа ти, когато тя посърне или се разяри, задето си й отнел щастието… тогава тя ще вдига врява за нищо, нали?

— Говориш, сякаш е влюбена в мен.

Влудяваше я. Прииска й се да го ритне.

— Винаги се влюбват в теб, Арчър, винаги. Влюбват се в теб, щом почувстват топлината ти, но на теб ти омръзва, захвърляш ги и разбиваш сърцата им.

— Интересно обвинение.

Тя го разбра, но не му позволи да я подведе.

— Става дума за приятелите ми, Арчър. Умолявам те. Ако се налага да преспиш с целия дворец, пощади поне жените, които са ми приятели.

— Не разбирам защо си се загрижила. Преди ти беше все едно.

— Преди нямах приятели!

— Все тази дума повтаряш — поклати горчиво глава той. — Тя не ти е приятелка. Тя ти е телохранител. Ако ти беше приятелка, щеше ли да постъпи така, след като знае историята ни?

— Знае малко. Главно, че всичко е история. И забравяш, че мога да разбера какви са истинските й чувства към мен.

— Сигурно крие доста от теб. Както е крила срещите си с мен досега. Не долавяш всички чувства на хората.

Тя го изгледа отчаяно. Арчър спореше толкова изразително. Надвесваше се над нея и ръкомахаше, лицето му ту притъмняваше, ту просияваше. Очите му пламтяха. Също толкова изразителни бяха любовта и радостта му. Затова всички се влюбваха в него. В тъмния неприветлив свят той беше жив и страстен, а вниманието му, докато не помръкнеше, опияняваше.

Файър не пропусна думите му — връзката му с Мила не беше от днес. Тя се извърна и вдигна ръка да го възпре. Нямаше сили да се бори с обаянието на лорд Арчър, запленил петнайсетгодишното момиче воин от бедняшките Южни планини. Не можеше и да си прости, че не се е досетила какво ще се случи, не е следила по-внимателно къде е Арчър и с кого.

Тя свали ръка, погледна го и проговори изморено:

— Не долавям всичките й чувства, разбира се. Но каквото и да крие, то не обезсилва чувствата, които ми показва. Тя ми е приятел, не само предан телохранител. Няма да ти позволя да насочиш гнева ми към нея.

Арчър сякаш се смали. Облегна се на вратата и се втренчи в босите си крака, признавайки, че е изгубил битката.

— Искам да си дойдеш у дома — отрони тихо той и Файър се уплаши, че ще се разплаче.

Арчър обаче се овладя и я погледна спокойно.

— Значи вече имаш приятели. И закрилническо сърце.

— Винаги съм имала закрилническо сърце. Но сега в него има повече хора. Те се присъединиха към теб, Арчър, не са те заместили.

Той се позамисли, впил очи в пода.

— Не се безпокой за Клара — успокои я той. — Тя сложи точка още в самото начало. За да не те нарани, предполагам.

Файър си наложи да приеме думите му като добра новина, да се съсредоточи върху края, избран от Клара, а не върху „самото начало“, каквото и да е било то.

Възцари се тъжно мълчание.

— Ще обясня на Мила, че вече няма да се виждаме — обади се най-сетне Арчър.

— Колкото по-скоро го направиш, толкова по-бързо ще остане зад гърба й. И знай, че с тази постъпка изгуби привилегията си да присъстваш на разпитите. Не искам да я измъчваш с присъствието си.

Той я погледна втренчено и изопна рамене.

— Като заговори за разпитите, си спомних какво исках да обсъдя с теб. Знаеш ли къде бях днес?

Рязката смяна на темата обърка Файър. Тя разтри слепоочията си. Нямам представа и съм изтощена, така че изплюй бързо камъчето.

— Гостувах в дома на пенсиониран капитан, бивш съюзник на татко — обясни Арчър. — Казва се Харт. Богат мъж и предан поддръжник на короната. Младата му съпруга ме покани. Харт не си беше у дома.

Файър разтри още по-яростно слепоочията си.

— Оказваш голяма чест на съюзника на Брокър — отбеляза сухо тя.

— Слушай, слушай! Тя пие много, съпругата на Харт, и знаеш ли какво пихме?

— Нямам сили за гатанки.

Той се усмихна широко.

— Рядко пикийско вино от замръзнало грозде! Имат голям запас, скрит в дъното на мазето. Съпругата не знаеше от къде е дошло. Намери го пред очите ми. Май й се стори странно, че Харт го е скрил, но според мен всеизвестният съюзник на краля е постъпил мъдро.

 

 

Наш прие предателството на капитан Харт много лично. Повече от седмица разпитваха дискретно и заобиколно и следяха тайно Харт, докато научат, че лорд Майдог му изпраща от любимото си вино, а пратениците на капитана, запътили се към златните му мини на юг, се срещат с интересни и съмнителни личности в гостилниците и после на свой ред се отправят на север към имението на Майдог.

Това бе достатъчно Гаран и Клара да решат, че Харт трябва да бъде подложен на разпит. Въпросът беше как.

 

 

През една пълнолунна нощ в средата на ноември капитан Харт потегли на юг по каменистия път към втория си дом — приятна вила край морето. Оттегляше се понякога там да си отдъхне от съпругата си, която пиеше повече, отколкото е здравословно за брака им. Седеше в красивата си карета и както обикновено го придружаваха не само кочияшите и лакеите му, но и конен отряд от десет войници. Така пътуваха разумните хора по тъмно, за да се защитават от всички разбойнически шайки с изключение на най-многобройните.

За съжаление тази нощ зад скалите се бяха притаили твърде много разбойници, предвождани от мъж, който обръснат, облечен в изискани дрехи и на дневна светлина би заприличал на кралския иконом Уелкли.

Разбойниците нападнаха пътниците с оглушителни бандитски крясъци. Поступаха антуража на Харт, пребъркаха джобовете им, завързаха ги с въжета и отведоха расовите коне на капитана. Уелкли и още неколцина влязоха в каретата. Вътре ги чакаше разлютеният капитан Харт, размахал сабя и кама. С атлетична пъргавина, която в двореца би изглеждала крайно изумителна, Уелкли подскочи наляво и надясно и заби в крака на капитана стреличка със сънотворна отрова.

Един от придружителите на Уелкли — Тодин — беше мъж с ръст и телосложение като на Харт. Тодин нахлупи чевръсто шапката на капитана, палтото му, шала и ботушите от кожа на жълто чудовище, а самият Харт, поразголен, остана да лежи в несвяст сред купчината дрехи на Тодин. После Тодин грабна сабята на капитана и двамата с Уелкли изскочиха от каретата. Ругаейки и пухтейки, те кръстосаха саби до ръба на скалата пред очите на овързаните хора на Харт, които с ужас видяха как любимият им господар пада на земята, стиснал хълбока си. Трио разбойници го вдигнаха и го хвърлиха в морето.

После бандитите побягнаха с плячката си — монети, четиринайсет коня и един капитан в каретата, потънал в мъртвешки сън. Близо до града напъхаха Харт в чувал и го предадоха на търговец да го внесе в двореца с нощната пратка зърно. Другата плячка продадоха набързо на черния пазар. Накрая разбойниците се върнаха в домовете си, преобразени в млекари, бакали, селяни и благородници, и се проснаха в леглата си за кратка дрямка преди зазоряване.

На сутринта откриха хората на Харт край шосето, завързани и треперещи, посрамени от историята, която трябва да разкажат. Когато новината стигна в двореца, Наш изпрати конвой да разследва случая. Уелкли уреди да изпратят букет цветя на вдовицата на Харт.

Следобед всички си отдъхнаха облекчено — най-сетне от съпругата на Тодин дойде вест, че той е жив и здрав. Тодин беше ненадминат плувец, неуязвим за студа, но през нощта бе паднала мъгла и лодката, изпратена да го намери, се бе забавила. И приятелите му се бяха притеснили, естествено.

 

 

Довлякоха капитан Харт пред Файър със съзнание, залостено като сейф и плътно затворени очи. Дни наред Файър не успяваше да изкопчи нищо от него.

— Не е изненада, че старият приятел и съратник на лорд Брокър е толкова силен — сподели тя с Муса, Мила и Нийл в стаята за разпити след поредната им среща, през която капитан Харт не я погледна нито веднъж.

— Да, милейди — кимна Муса. — Мъж като командира Брокър, пожънал толкова победи, не би избирал слаби капитани.

Файър мислеше по-скоро за личното изпитание на Брокър, за суровото наказание на крал Накс за загадъчната му простъпка, отколкото за постиженията му на бойното поле. Тя погледна разсеяно тримата си стражи, подготвили бърз обяд от хляб и сирене. Мила подаде чиния на Файър, отбягвайки очите й.

Такава беше Мила сега. След раздялата с Арчър изглеждаше някак отнесена — мълчалива и гузна, Файър, от своя страна, се опитваше да се отнася по-мило с нея и се стараеше да я държи далеч от Арчър. Двете жени не си бяха разменили нито дума по тази тема, но знаеха, че тайната им е споделена.

Прегладняла, Файър отчупи парче хляб и отхапа. Забеляза как Мила се взира в храната си, сякаш не я вижда, и изруга наум Арчър. После въздъхна и насочи вниманието си отново към капитан Харт.

След напускането на армията капитанът бе натрупал солидно богатство и постепенно бе свикнал да живее нашироко. Дали удобствата щяха да го размекнат сега?

През следващите няколко дни Файър се погрижи да почистят килията му и да внесат някои подобрения — осигуриха му хубаво легло, килими, книги, осветление, добра храна и вино и топла вода за миене; сложиха и капани за плъхове — навярно най-големия лукс. Един ден, развяла коси и в рокля с деколте по-дълбоко от обичайния й стил, Файър го посети в подземното му леговище.

Стражите й отвориха вратата, той вдигна очи от книгата да види кой е и лицето му се сгърчи.

— Знам какво правиш — каза й.

Сигурно знаеше. Но не успя да отлепи поглед от нея и Файър разбра, че е открила разковничето.

Всеки затворник би се почувствал самотен, особено ако у дома има красива жена, която предпочита по-младите мъже и виното пред съпруга си. Файър сядаше на леглото до него, когато го посещаваше. Приемаше храната, с която я черпи, и възглавничките — да си облегне гърба. Близостта й го отпускаше, но после се вкопчваха в люта битка. Дори в моменти на слабост, Харт беше силен.

 

 

Клара, Гаран и Наш попиваха наученото от Файър както морският пясък поглъща дъждовните капки.

— Все още не успявам да изкопча нещо полезно за лорд Майдог — обясняваше Файър. — Но той знае много и за лорд Джентиан, а неговите тайни не ги пази толкова ревниво.

— Съюзник е на лорд Майдог. Защо да вярваме на сведенията муза лорд Джентиан? — попита Клара.

— Възможно е Джентиан да изпраща пратеници с фалшива информация, за да заблуди Майдог, както се опитва да мами и нас.

— Възможно е — съгласи се Файър. — Но как тогава си обясняваш увереността на Харт? Той знае какви трикове ни погаждат Майдог и Джентиан, категоричен е обаче, че сведенията му за Джентиан не са от този сорт. Не ми разкрива източниците си, но съм склонна да му вярвам.

— Добре — кимна Клара. — Кажи ни какво научи, а ние ще се опитаме да съпоставим информацията.

— Джентиан и синът му Гънър щели да дойдат на север, за да присъстват на дворцовия бал през януари — подхвана Файър.

— Каква дързост! — възкликна Клара. — Впечатлена съм.

— Знаем за лошото му храносмилане. Ще го поизмъчим с пикантни ястия — изсумтя Гаран.

— Джентиан ще се престори, че се разкайва за бунтовните си намерения — продължи Файър. — Ще помоли короната да възстанови приятелските си отношения с него. Междувременно обаче армията му ще се придвижи на североизток от имението му и ще се скрие в тунелите на Големите сиви планини край Наводнената крепост. В дните след бала Джентиан възнамерява да убие Наш и Бриган. После ще препусне към мястото, където дебне армията му, и ще нападне Наводнената крепост.

Близнаците се ококориха.

— Дързост ли? Как не! Това си е чиста глупост. Що за командир подпалва война посред зима? — разфуча се Гаран.

— Командир, който иска да изненада врага — предположи Клара.

— В такъв случай би трябвало да възложи убийството на някой анонимен и незначителен лакей. Какво ще стане с хитрия му план, ако го убият?

— Е, глупостта на Джентиан не е новина — отбеляза Клара. — Както и прозорливостта на Бриган. Втори полк вече е в Наводнената крепост, а Първи в момента се движи натам.

— А Трети и Четвърти? — попита Файър.

— Те са на север — отговори Клара. — Патрулират, но са в готовност да поемат накъдето са необходими. Ти ще ни кажеш къде ще са необходими.

— Нямам представа — призна Файър. — Не иска да ми разкрие плановете на Майдог. Твърди, че Майдог ще бездейства, докато Джентиан и кралят изтощят войските си. Усещам обаче, че лъже. Спомена, че Майдог щял да изпрати сестра си Мургда на бала. Вярно е, но не ми обяснява защо.

— Лейди Мургда също ще присъства на бала! — възкликна Клара. — Какво ги е прихванало всички!

— Нещо друго? — попита Гаран.

— Няма друго — поклати глава Файър. — Казах ви всичко. Джентиан очевидно се е подготвил отрано.

Наш потриваше чело.

— Мрачни вести — обади се той. — Предполагаме, че войската на Джентиан наброява десет хиляди. В Наводнената крепост имаме точно толкова. Останалите десет хиляди са разпилени далеч на север…

— Петнайсет хиляди — поправи го Файър. — Ако свикаме подкрепленията.

— Добре. Имаме петнайсет хиляди, разпръснати из кралството. А колко има Майдог? Не знаем със сигурност. Двайсет хиляди? Двайсет и една? Да нападне каквото пожелае — крепостта на Роен, Средната крепост, Наводнената крепост, дори столицата. — Ще минат дни, вероятно седмици, докато нашите войски се организират да се изправят срещу него.

— Как така ще скрие двайсет хиляди войници — възрази Клара. — Не и ако си отваряме очите на четири. Не може да ги скрие дори в Малките сиви планини и е изключено да стигне незабелязано до града.

— Трябва ми Бриган — отсече Наш. — Искам веднага да се върне тук.

— Ще дойде при първа възможност, Наш — успокои го Гаран. — А и ние го информираме за всичко.

Файър неволно се пресегна към съзнанието на краля, за да уталожи страховете му. Наш я усети. Улови ръката й. С благодарност и с още нещо, което не успя да сдържи, целуна пръстите й.