Кристин Кашор
Огнена (11)

Десета глава

Тя се страхуваше да не би войската да се движи прекалено бързо и всичките пет хиляди войници да трябва да забавят ход заради нея. Армията наистина се придвижваше бързо, когато теренът бе достатъчно равен, но през повечето време напредваха с по-умерено темпо — отчасти заради тесните тунели и донякъде заради самата природа на войската, търсеща неприятностите, които другите пътници се надяват да избегнат.

Първи полк бе чудо на организацията — подвижна база, съставена от части, разделени на свой ред на малки отряди. Периодично те се отделяха от колоната, препускаха нанякъде, изчезваха в пещери и по горски пътеки и след време се появяваха отново. Съгледвачите яздеха бързо най-отпред, а патрулите — отляво и отдясно. Пратениците им току се връщаха да докладват или в случай на неприятност — да изискат подкрепление. Понякога завърналите се войници бяха окървавени и насинени и Файър започна да разпознава зелените туники на лечителите, които им се притичваха на помощ.

Имаше и ловни отряди, и продоволствен отряд, който отговаряше за товарните коне и провизиите. Командните единици уведомяваха другите какво е разпоредил Бриган. Стрелците бдяха за хищници и чудовища, достатъчно глупави да хвърлят око на главната колона. Стражите на Файър също бяха отделен отряд. Издигаха бариера между нея и хилядите войници и й помагаха за всичко, от което се нуждае — отначало то се състоеше главно от отговори, Файър недоумяваше защо половината армия винаги заминава или пристига.

— Някоя военна част проследява ли движението на другите? — попита тя началника на охраната, жената с лешниковите очи на име Муса.

Муса се засмя. Повечето въпроси на Файър я разсмиваха.

— Командирът ги следи, милейди. Наблюдавайте движението около знаменосеца — всяка единица, която заминава или пристига, докладва първо на командира.

Всъщност Файър наблюдаваше знаменосеца — и коня му — с дълбоко съчувствие, защото те яздеха два пъти повече от останалите войници. Единствената задача на знаменосеца бе да не се отдалечава от командира, та всички да го виждат, а командирът непрекъснато препускаше напред-назад. Файър предполагаше, че изпълнява важни стратегически ходове, каквото и да означава това. Знаменосецът — несъмнено добър ездач — го следваше навсякъде.

Когато зърна отблизо принца и знаменосеца, Файър се поправи за пореден път — знаменосецът бе добра ездачка.

— Муса, колко жени има в Първи полк?

— Около петстотин, милейди. Във всички полкове и в подкрепленията са към две хиляди и петстотин.

— Къде са подкрепленията, докато полковете са в движение?

— В крепостите и сигналните кули из кралството, милейди. Сред командирите на укрепленията има и жени.

Две хиляди и петстотин жени, решили доброволно да живеят на гърба на конете, да се бият, да се хранят, обличат и спят сред пълчища мъже. Защо са избрали такъв живот? Дали защото по природа са буйни и свирепи, каквито явно бяха някои от мъжете. Видя го с очите си.

Когато с антуража й излязоха от гората на Трилинг на скалистото плато, където лагеруваше армията, двамина се сбиха за нея. Схватката бе кратка и ожесточена. Освирепели при вида й и несъгласни по някакъв въпрос (дали за честта й, или за съответните им шансове?), войниците размахаха юмруци, чу се хрущене от счупени носове, шурна кръв. Бриган скочи от коня и се спусна между тях, следван от трима от стражите на Файър. Преди Файър да осъзнае какво става, Бриган и стражите разделиха побойниците и с една властна дума Бриган сложи край на схватката:

— Достатъчно!

Файър не отлепяше очи от врата на Смол. Галеше го по гривата и не поглеждаше към никого, докато не долови разкаяние в ума на побойниците. Тогава си позволи да погледне изненадано сведените им глави и печалните им лица. От разранените им устни и носове се стичаше кръв, ала те я бяха забравили, Файър усети ясно как срамът от командира я е изтрил от мислите им.

Странно. Очите й се стрелнаха любопитно към Бриган. Изражението му изглеждаше хладно, умът му — непристъпен. Поговори тихо с войниците, без да я погледне нито веднъж.

Яхнаха отново конете и не след дълго командните единици разнесоха съобщението, че всяка разпра, свързана с лейди Файър, ще бъде наказвана с изключване от армията, отнемане на оръжието и изпращане у дома. От тихото подсвиркване и повдигнатите вежди на стражите Файър разбра, че наказанието е сурово за нищо и никаква кавга.

Не знаеше достатъчно за военния живот, та да си прави други заключения. Суровото наказание означаваше ли, че Бриган е безмилостен командир? Строгостта равнозначна ли е на жестокост? Върху жестокост ли се крепеше властта на Бриган над воините му?

И какво страшно има да те освободят от армията, когато назрява война? На Файър това й изглеждаше по-скоро като спасение.

Сред морето от конници тя се чувстваше по-самотна от всякога. Представяше си как Арчър препуска из полята си, спира да поговори със земеделците, смее се, ругае неподатливата камениста земя на севера. Представяше си как Арчър и Брокър сядат да вечерят без нея.

Когато войската най-сетне спря да пренощува, Файър настоя да се погрижи лично за коня си. Прегърна Смол и му зашепна, утешавайки се с досега му — единственото познато сърце сред тълпата от непознати.

 

 

Лагеруваха в гигантска пещера по средата на пътя между дома й и крепостта на кралица Роен. Файър за пръв път виждаше такова подземие. Всъщност почти не го виждаше и сега в сумрачната светлина, процеждаща се през пролуките по тавана и стените. Слънцето залезе, пещерата потъна в мрак и Първи полк се превърна в сборище от сенки, танцуващи по полегатия каменен под.

Звуците в пещерата бяха плътни, мелодични. Командирът препусна навън с двеста войници и копитата на двеста коне отекнаха сякаш са две хиляди, а стъпките край нея ечаха подобно на камбани. Бриган замина още щом суетнята се уталожи — с неразгадаемо както винаги изражение. Петдесетчленен разузнавателен отряд не се бе завърнал навреме и командирът отиде да го търси.

Файър се чувстваше неспокойна. Немирните сенки на петте й хиляди спътници я тревожеха. Стражите ги държаха на разстояние от нея, но тя не успяваше да пропъди впечатленията, които съзнанието й събираше. Изтощаваше се да следи толкова много мисли. Повечето долавяха присъствието й по някакъв начин — дори най-отдалечените от нея. Мнозина искаха нещо от нея. Някои се доближаваха прекалено.

— Обичам вкуса на чудовищата — просъска й един със счупен на две места нос.

— Обичам те. Красива си — други трима или четирима разблъскаха стражите, за да я достигнат.

Преди да потегли, Бриган даде строги наставления на охраната й — да настанят лейди Файър в палатка, макар другите войници да спяха под заслона на пещерата, и две жени да я придружават неотлъчно в нея.

— Нямам ли право на лично пространство? — поинтересува се тя, дочула заповедта на Бриган.

Командирът пое кожена ръкавица от млад мъж — оръженосеца му, предположи Файър — и я надяна.

— Не. Никакво.

Преди тя да отвори уста да възнегодува, Бриган нареди да му доведат коня. Последва мелодичен тропот на копита, който постепенно заглъхна.

 

 

В палатката я лъхна миризма на печено чудовище. Тя скръсти ръце и се опита да не наблюдава смръщено двете си придружителки чиито имена не помнеше. Развърза шала си. В присъствието на жените можеше поне да си отдъхне от тясната забрадка. Те не искаха нищо от нея; най-силното чувство, което долавяше у тях, бе отегчението.

Щом разбули косата си, отегчението им, разбира се, намаля. Втренчиха се любопитно в нея. Тя срещна предпазливо погледите им.

— Забравих имената ви. Съжалявам.

— Марго, милейди — каза жената с широкото, приятно лице.

— Мила, милейди — обади се другата — много млада, с крехко тяло и светла коса.

Муса, Марго и Мила. Файър едва се стърпя да не въздъхне. Вече разпознаваше излъчването на почти всеки от двадесетимата си стражи, но имената все още й убягваха.

Не знаеше какво друго да каже, затова взе калъфа на цигулката. Отвори го и вдиша топлото ухание на полирано дърво. Дръпна една струна и акустиката, като трептене на камбанка под вода, съсредоточи разпилените й мисли. Предното платнище на палатката бе вдигнато, а тя самата бе опъната в пещерна ниша под нисък, сводест таван с форма на черупка, Файър опря цигулката под брадичката си, прокара лъка по струните и засвири тихо.

Приспивната, кротка песен я успокои. Войската избледня и се стопи.

Тази нощ сънят не идваше, но нямаше смисъл да търси звездите. Дъждът се процеждаше през пролуките в тавана и се стичаше по стените към пода. Тази нощ небето беше черно. Но една среднощна буря навярно щеше да прогони съновиденията й. Файър отметна завивките, намери си обувките и се плъзна край спящите силуети на Марго и Мила. Дръпна предното платнище на палатката.

Излезе внимателно навън, за да не се спъне в заспалите стражи, налягали около палатката й като човешки вал. Четирима будуваха — Муса и трима мъже, чиито имена не помнеше. Играеха карти на светлината на свещ. По целия под на пещерата тук-там блещукаха свещи, Файър предположи, че почти всички отряди имат постови. Съжали войниците, бдящи пред пещерата под дъжда. И спасителния отряд на Бриган, и разузнавачите, които още не бяха се върнали.

Четиримата стражи сякаш се позамаяха при вида й. Тя вдигна длан към косата си, спомнила си, че е забравила да я скрие.

Муса се окопити.

— Тревожи ли ви нещо, милейди?

— Пещерата има ли отвор към небето? — попита Файър. — Искам да видя дъжда.

— Има — отвърна Муса.

— Ще ме заведеш ли?

Муса остави картите и започна да събужда стражите в най-отдалечения край на човешкия вал.

— Какво правиш? — прошепна Файър. — Не е необходимо! Остави ги да спят.

Муса обаче продължи да разтърсва рамене, докато не разбуди четирима. Нареди на двама от картоиграчите да стоят на пост, а на другите даде знак да си вземат оръжията.

Уморена, а вече и обзета от угризения, Файър се шмугна в палатката да си вземе шала, лъка и колчана. Върна се бързо при шестимата си въоръжени и сънени придружители. Муса Запали свещи и им ги раздаде. Тихо, във върволица, седмината тръгнаха покрай стената на пещерата.

 

 

По тясна стръмна пътека се изкачиха към отверстие в планинската твърд. Файър не виждаше надалеч, но инстинктът я предупреждаваше да не се протяга навън и да стиска здраво ръба на скалата, която образуваше нещо като рамка от двете й страни. Не искаше да падне.

Нощта бе ветровита, влажна и студена. Разбираше, че е глупаво да се мокри, но попиваше с наслада дъжда и необузданата стихия на бурята, докато стражите се гушеха на завет и пазеха пламъците на свещите.

В ума й изплува картина — наближаваха хора, конници. Много. От такова разстояние се затрудняваше да различи дали са две хиляди или две хиляди и петдесет, а и познаваше малцина. Съсредоточи се и реши, че усеща далеч повече от две хиляди. Бяха изморени, но не особено разтревожени. Търсачите явно бяха изпълнили задачата си.

— Командирът се връща — подвикна тя на стражите си. — Близо са. Мисля, че разузнавателният отряд е с него.

Никой не продума и тя се обърна към тях. Шест чифта очи се взираха в нея с различни оттенъци на смущение. Тя се скри от дъжда.

— Очаквах да се зарадвате да разберете — обясни по-тихо. — Но занапред ще премълчавам какво усещам, щом ви притеснявам.

— Не, добре е да ни предупреждавате, милейди — каза Муса.

— Добре ли е командирът, милейди? — попита един от мъжете.

Файър също си задаваше този въпрос, ала се затрудняваше да намери Бриган. Несъмнено беше там. Непроницаемото му съзнание навярно свидетелстваше за сила.

— Не знам със сигурност, но е невредим, предполагам.

В същия момент тропот на копита отекна из цялата пещера — през някаква пролука в планината под тях конниците влязоха в тунелите към лагера им.

Не след дълго, докато се спускаха надолу, Файър получи отговор на въпроса си. Усети командира да върви по пътеката към тях и спря рязко. Стражът зад нея прошепна нещо пиперливо, отдръпвайки назад свещта, за да не подпали шала й.

— Има ли друг път към пещерата? — попита трескаво тя, досети се за отговора и потръпна унизено от собствената си проява на малодушие.

— Не, милейди — отвърна Муса, уловила дръжката на сабята си. — Усещате ли нещо пред нас?

— Не — поклати окаяно глава Файър. — Само командира.

Дошъл е да скастри дивото и безотговорно чудовище.

От сега нататък щеше да я води на верига.

След няколко минути той се появи срещу тях със свещ в ръка. Спря пред тях, кимна на войниците да застанат свободно и заговори тихо на Муса. Открили разузнавателния отряд. Всички били невредими. Натъкнали се на разбойническа шайка. Противниците им били двойно повече от тях.

Надвили ги, но се заблудили в тъмното. Раните им били незначителни. За десет минути всички щели да заспят.

— Надявам се и вие да поспите, командире — каза Муса.

Неочаквано Бриган се усмихна. Отстъпи встрани да им направи път и за миг срещна погледа на Файър. Очите му бяха изморени. По лицето му беше набола брада. Изглеждаше изтощен до краен предел.

И очевидно не идваше да я залови, Файър и придружителите й го подминаха, а той се обърна и продължи напред по стръмния тунел.