Кристин Кашор
Огнена (10)

Девета глава

Случи се отново — няколко дни след завръщането им у дома в гората на Арчър пак нахлу непознат. Войниците го доведоха и Файър отново усети мъглата, забулила мислите на бракониера. Преди да успее да обмисли дали и как да използва силата си, за да изтръгне информация от него, една стрела влетя през отворения прозорец право в стаята на стражите и улучи бракониера между лопатките. Арчър се хвърли върху Файър и я събори на пода. Непознатият се олюля и падна до нея. Струйка кръв се процеди от ъгълчето на устата му. Празното му съзнание се превърна в абсолютна пустош. Арчър крещеше заповеди, войниците я настъпваха по косата, а тя лежеше на пода и се опитваше да намери съзнанието на стрелеца.

Усети го бегло, отдалеч. Помъчи се да влезе в мислите му, но един ботуш се стовари върху пръста на ръката й и заслепяващата болка я разсея. Когато пробва отново да го намери, той бе изчезнал.

Избяга на запад към горите на Трилинг, предаде тя мислено на Арчър, защото нямаше дъх да говори. И умът му е замъглен като на другите.

 

 

Пръстът й — безименният на лявата ръка — не беше счупен, но едва го движеше. Отложи за ден-два свиренето на арфа и флейта, ала отказа да се щади и от цигулката. Бяха разделени отдавна и инструментът й липсваше. Опитваше се да не мисли за болката, защото при всеки пристъп на болка я връхлиташе и пристъп на гняв. До гуша й дойде да я нараняват.

Един ден седеше в стаята си и свиреше, пренебрегнала стенанията на мускулите си, съсредоточена върху грешките си, върху местата, където слухът й долавяше мелодията, но пръстите й още не я проумяваха.

Беше песен за танци, но нещо в настроението й днес забавяше темпото и откриваше тъжни нотки. Накрая премина на друга песен — наистина тъжна и цигулката й изплака на един дъх чувството.

Файър спря да свири и я остави в скута си. Втренчи се в нея, после я притисна до гърдите си като бебе, питайки се какво й става.

В съзнанието й изплува образът на Кансръл в момента, когато й подаряваше цигулката. „Казаха ми, че звучи добре, скъпа.“ С тези думи той й я подаде небрежно, все едно е глупава дрънкулка, а не му е струвала цяло състояние, Файър я взе. Веднага оцени красотата й, но истинската й стойност зависеше от тона и чувството — знаеше го, Кансръл обаче не бе в състояние да го проумее, Файър прокара лъка по струните. Цигулката откликна веднага на докосването, проговори й с глас, който тя разбра и разпозна.

Нов приятел в живота й.

Не успя да скрие радостта си от Кансръл. Той също се развесели.

— Удивителна си, Файър! Винаги ме изненадваш. Най-щастлив съм, когато ти доставям удоволствие. Не е ли странно? — засмя се той. — Наистина ли ти харесва, скъпа?

Файър седеше на стол в стаята си, прегърнала цигулката. Насили се да погледне към прозорците и стените и да се върне в настоящето. Светлината помръкваше. Арчър щеше да се върне скоро от полето, където помагаше при оранта. Навярно щеше да донесе новини дали са намерили стрелеца. А Брокър сигурно бе получил писмо от Роен с вести за Майдог, Мургда, Джентиан, Бриган и Наш.

Тя взе лъка и колчана си, отърси се от спомените като от опадали косми, излезе от къщата и тръгна да търси Арчър и Брокър.

 

 

Нямаше новини. Нямаше и писма.

Месечното й кървене отмина с всички свързани с него болки и неудобства. После отмина още едно. Така отбелязваше времето. Всички в дома и, в имението на Арчър и в града знаеха защо я съпровожда цял отряд войници. Кървенето й беше публично събитие и всяко й подсказваше, че седмиците изтичат. Лятото наближаваше. Земеделците се молеха картофите и морковите да се вкоренят в скалистата земя.

Уроците й продължаваха както обикновено.

— Спрете! Умолявам ви! — възкликна тя един ден в имението на Трилинг, прекъсвайки оглушителната шумотевица от флейти и рогове. — Да започнем отново от началото на страницата. И, Тротър, опитай се да не духаш толкова силно — обърна се тя към най-голямото момче. — Така пищенето ще секне, гарантирам ти. Разбра ли? Готови ли сте?

Ентусиазираната врява избухна отново. Обичаше децата. Децата бяха една от малкото й радости дори когато враждуваха помежду си; дори когато си въобразяваха, че крият нещо от нея — нехайството си, а в някои случаи таланта си. Децата бяха умни и сговорчиви. Времето и търпението им вдъхваха сили и те спираха да се страхуват от нея или да й се възхищават твърде много. А страховете им й бяха познати и скъпи.

Но, помисли си тя, все пак в края на деня се разделяме. Те не са мои деца. Друг ги храни и им разказва приказки. Аз няма да имам деца. Затворник съм в този град, където нищо не се случва. Толкова съм изнервена, че ми иде да грабна ужасната флейта на Ренър и да му я счупя в главата.

Тя докосна главата си и си пое дълбоко дъх. Погрижи се вторият син на Трилинг да не долови чувствата й.

Трябва да се успокоя, помисли си. Какво всъщност чакам? Ново убийство в горите? Да ме посетят Майдог, Мургда и пиратите им? Глутница чудовищни вълци да ми устроят засада?

Не бива да искам да се случи нещо. Защото наистина ще се случи и тогава ще ми се иска да не се е случвало.

 

 

На другия ден вървеше по пътеката от нейната къща до имението на Арчър, преметнала на гръб колчана и стиснала лъка в ръка. От задната тераса на Арчър й подвикна един от стражите му:

— Искате ли да посвирим, лейди Файър?

Беше Крел — войникът, когото заблуди онази нощ, след като не успя да се покатери по дървото до прозореца на спалнята си. Той умееше да свири майсторски на флейта и сега й предлагаше спасение от безпокойствата.

— Да, разбира се! — зарадва се тя. — Ще отида да си донеса цигулката.

Свиренето с Крел бе винаги игра. Редуваха се — Файър на цигулката, а Крел на флейтата. Всеки измисляше мелодия, за да предизвика другия да я подхване. Постепенно темпото се ускоряваше и накрая съумяваха да спазват ритъма, впрягайки цялото си внимание и умения. Заслужаваха публика и днес Брокър и неколцина войници застанаха покрай задната тераса да се насладят на представлението.

Файър бе в настроение да подложи техниката си на изпитание — за щастие, понеже Крел свиреше, сякаш е решил да я накара да си скъса струните. Пръстите й летяха, цигулката й беше цял оркестър и всяка благозвучна нота я изпълваше със задоволство. Учуди я познатата лекота в гърдите и осъзна, че се смее.

Напълно съсредоточена, едва след известно време забеляза странното изражение, изписало се по лицето на Брокър, който я слушаше, барабанейки с пръсти по ръкохватките на стола си. Очите му се насочиха някъде зад Файър и надясно, към задния вход на къщата, Файър се досети, че някой е застанал там, някой, когото Брокър наблюдава стъписано.

И после всичко се случи отведнъж. Лъкът се отдели с писък от цигулката, Файър позна съзнанието пред прага и се извърна рязко. Втренчи се в принц Бриган, облегнат върху рамката на вратата.

Бързата флейта на Крел замлъкна зад нея. Войниците край терасата прочистиха гърло и застанаха мирно, забелязали командира си. Той се отдръпна от вратата и понечи да заговори.

Файър се обърна, втурна се по стъпалата на терасата и побягна по пътеката.

Щом се отдалечи, забави ход и спря. Облегна се задъхано на скалата край пътя. Цигулката й се удари в камъка с остър и неблагозвучен протестен вик. Стражът Товат — мъжът с оранжевата коса и силния ум — дотича при нея.

— Простете, милейди, но си забравихте оръжието. Зле ли ви е, милейди?

Тя опря чело о скалата и възкликна:

— Леле! — защото той беше прав: побягна не само като подплашено пиле, но невъоръжена. — Защо е дошъл тук? — попита тя Товат, все тъй притиснала чело, лък и цигулка в скалата. — Какво иска?

— Не разбрах — отговори Товат. — Да се върна ли? Трябва ли ви помощ, милейди? Да ви изпратя ли лечителя?

Файър се съмняваше, че Бриган е от хората, които се отбиват при приятелите си на сладки приказки. А и рядко пътуваше сам. Тя затвори очи и умът й се пресегна над възвишенията. Усети армията му, но само двайсетина войници бяха наблизо. Пред входа на нейната къща, не пред Арчъровата.

Въздъхна, опряла устни о скалата. Изправи се, намести шала върху косите си и пъхна цигулката и лъка под мишница. Обърна се към своята къща.

— Хайде, Товат. Скоро ще разберем, защото той е дошъл за мен.

 

 

Войниците пред вратата й не приличаха на стражите на Роен и на Арчър, които й се възхищаваха и й се доверяваха. Бяха обикновени войници и когато я забелязаха с Товат, тя усети палитра от обичайните чувства. Желание, удивление, недоверие. И недостъпност. Тези мъже умееха да защитават съзнанията си — по-добре, отколкото може да се очаква от случайно сборище. Бриган явно ги бе подбрал изрично или ги бе предупредил да внимават.

Тя се поправи мислено. Не всички бяха мъже. Трима имаха дълги, прибрани на тила коси и женски лица и чувства. Тя изостри сетивата си. Петима мъже, но оценяваха красотата й някак отвлечено. Запита се обнадеждено дали не са мъже, които не желаят жени.

Спря пред тях. Всички я зяпнаха.

— Добре дошли, войници — поздрави ги. — Ще влезете ли вътре да подвиете крак?

Една от жените — висока, с лешникови очи и звънлив глас — отвърна:

— Заповядаха ни да чакаме отвън, докато командирът ни се върне от къщата на лорд Арчър, милейди.

— Добре — кимна Файър, облекчена донякъде, че не са им заповядали да я заловят и да я напъхат в платнен чувал. Махна на Товат да я последва и ги заобиколи, за да стигне до вратата. Хрумна й нещо и се обърна отново към жената: — Ти ли командваш?

— Да, милейди, докато командирът се върне.

Файър се пресегна отново към съзнанията на войниците, любопитна как приемат факта, че Бриган ги е поставил под командването на жена. Търсеше неодобрение, завист, раздразнение. Не долови нищо подобно.

Това наистина не бяха обикновени войници. Не разбираше подбудите му, но Бриган не ги бе избирал случайно.

Файър влезе вътре с Товат и затвори вратата.

По време на концерта на терасата Арчър бе в града, ала се върна скоро след това. Не след дълго Бриган се появи пред прага й, придружен от Брокър и Арчър.

Донъл покани тримата мъже в дневната. За да прикрие смущението си и да им покаже, че не възнамерява да побегне към гората, Файър каза бързо:

— Принце, войниците ти са добре дошли в дома ми, ако искат да поседнат и да пийнат нещо.

— Благодаря, милейди — отвърна безизразно той, — но няма да се бавя.

Арчър изглеждаше развълнуван и на Файър не й трябваха необичайни умствени сили да го забележи. Тя подкани Бриган и Арчър да седнат, те обаче останаха прави.

— Милейди, идвам от името на краля — подхвана Бриган.

Не я гледаше в лицето, докато говореше; очите му обхождаха пространството около нея, ала я отбягваха. Тя го прие като покана да го наблюдава съсредоточено, защото съзнанието му бе толкова добре защитено, че не издаваше нищо.

Принцът бе въоръжен само с лък и сабя, над тъмните му дрехи за езда нямаше ризница. Беше гладко избръснат. По-нисък от Арчър, но по-висок, отколкото го помнеше. Излъчваше равнодушие; тъмни коси обрамчваха строгото му лице със свъсени вежди. Очевидно отказваше да я погледне и не подсказваше с нищо защо е дошъл, Файър забеляза малък белег върху дясната му вежда — тънък и извит. Приличаше на белезите по врата и раменете и. Едва бе спасил окото си от крилато чудовище. Друг белег прорязваше брадичката му — от нож или меч.

Предположи, че командирът на кралската армия има толкова белези, колкото има и тя — човекът — чудовище.

— Преди три седмици в двореца — заговори Бриган — са заловили непознат мъж да тършува из стаите на краля. Кралят те моли да дойдеш в Кралския град и да се срещнеш със затворника. Иска да му кажеш дали е същият, който си усетила в стаите на краля в замъка на майка ни.

Кралския град. Родното й място. Мястото, където майка й бе живяла и умряла. Прелестният град над морето, който щеше да бъде погубен или спасен в предстоящата война. Беше виждала Кралския град само във въображението си. За пръв път й предлагаха да отиде и да го види наяве.

Принуди разума си да обмисли сериозно въпроса, макар сърцето й вече да бе решило. В Кралския град щеше да срещне много врагове и прекалено много мъже, които я намират за твърде привлекателна. Щяха да я наблюдават втрещено и да се нахвърлят върху нея. Не биваше нито за миг да смъква мислената си защита. Кралят щеше да я пожелае. Той и съветниците му щяха да се полакомят да използват силите й срещу затворниците и враговете си, срещу всеки от стотиците, които не им вдъхват доверие.

И се налагаше да пътува с този груб мъж, който не я харесва, и с всичките му безочливи войници.

— Кралят моли ли, или ми заповядва? — попита Файър.

Бриган се втренчи в пода с хладно изражение.

— Заповядва ви, милейди, но аз няма да ви принудя да изпълните заповедта му.

На брата явно му позволяваха да не се подчинява безропотно на краля. Или пък Бриган бе готов да наруши разпореждането, за да не я заведе при слабохарактерния си брат.

— Ако кралят очаква да използва силата ми срещу пленниците си, ще остане разочарован — отбеляза Файър.

Бриган стисна десницата си в юмрук — издайническо нетърпение или гняв. Погледна я за миг и веднага отклони очи.

— Кралят едва ли е способен да те принуди да направиш нещо против волята си.

Файър разбра — принцът смяташе, че тя е в състояние да контролира краля. Лицето й пламна, но тя вирна брадичка и отсече:

— Ще отида.

Арчър се задави от яд. Преди да успее да проговори, тя се обърна към него и го погледна в очите. Не се карай с мен пред брата на краля. Не нарушавай мирния ни договор.

— Не го нарушавам аз — намръщи й се той.

Брокър бе свикнал, но как ли изглеждаха на Бриган, втренчени един в друг, вкопчени в едностранчив спор. Няма да ти позволя да ме поставяш в неудобно положение.

Арчър вдиша дълбоко през зъби, сякаш съска, обърна се и излезе, затръшвайки вратата. В стаята се възцари неловко мълчание.

Файър намести шала върху косите си и се обърна към Бриган.

— Ще ни простиш ли тази волност?

— Разбира се — сивите му очи не трепнаха.

— Как ще я опазиш по пътя, командире? — попита тихо Брокър.

Бриган го погледна, седна и се облакъти на колене. Преобрази се до неузнаваемост. Успокои се и се превърна в олицетворение на уважението — млад военачалник пред мъж, който може да му бъде наставник.

— Ще яздим до Кралския град с целия Първи полк. Войниците лагеруват на запад от тук.

— Не ме разбра, синко — усмихна се Брокър. — Как ще я опазиш от Първи полк? Пет хиляди мъже са. Все някой ще поиска да я нарани.

Бриган кимна.

— Избрал съм лично стража от двайсет войници, на които се доверявам да я охраняват.

Файър скръсти ръце и прехапа устни.

— Не е необходимо да ме охраняват. Мога да се защитавам и сама.

— Не се съмнявам, милейди — съгласи се тихо Бриган, впил очи в дланите си, — но ако ще яздиш с нас, така или иначе ще имаш охрана. Длъжен съм да осигуря стража на всяка цивилна жена, щом ще пътува три седмици в компанията на пет хиляди мъже. Надявам се да ме разбереш.

Пропусна да спомене, че тя е чудовище, предизвикващо лоши помисли. Ядът й поотшумя и наистина проумя. Никога не се бе изправяла срещу пет хиляди мъже.

— Разбирам те — кимна и седна.

Брокър се разкикоти.

— Де да беше тук Арчър да види силата на разумните доводи!

Файър изсумтя. Арчър нямаше да сметне, че разумните доводи са я убедили да приеме охраната. Щеше да реши, че е запленена от някой от стражите — най-красивия, естествено.

Тя стана с думите:

— Ще си събера багажа. Помоли Донъл да подготви Смол.

Бриган също се изправи — отново с неразгадаемо, равнодушно лице.

— Добре, милейди.

— Ще я почакаш ли тук с мен, командире? — обади се Брокър. — Искам да ти кажа това-онова.

Файър погледна изпитателно Брокър. Какво ще му кажеш?

Опитният Брокър не се подведе да й отговори гласно. Съзнанието му, чисто и силно, й подсказа със съвършена точност какво чувства, все едно й говори. Искам да обсъдим военната му стратегия, обясни й мислено той.

Успокоена, Файър ги остави насаме.

 

 

Арчър седеше на стол до стената в спалнята й. Нямаше право да влиза в стаята й без позволение, но тя му прости волността. Той носеше отговорност за имението и за нивите си. Нямаше как да тръгне толкова ненадейно с нея. Предстоеше им дълга раздяла — почти шест седмици бе пътят дотам и обратно, и повече, ако Файър се застоеше в Кралския град.

Когато навърши четиринайсет, Брокър я попита доколко е способна да влияе върху съзнанието на Кансръл. Тогава Арчър я защити:

— Нямаш ли сърце, татко? Той й е баща. Не усложнявай допълнително отношенията им.

— Само се интересувам — уточни Брокър — дали е в състояние да промени поведението му, дали може да пренасочи стремежите му.

— Любопитството ти очевидно не е безобидно.

— Неизбежно е, колкото и да ми се иска да не е.

— Все едно! Остави я на мира — възнегодува пламенно Арчър и Брокър наистина я остави на мира, поне временно.

Закрилата на Арчър сигурно щеше да й липсва. Не че се чувстваше безпомощна, просто бе свикнала да я защитава.

Извади кожените си торби от купчината в дъното на дрешника и ги напълни с бельо и дрехи за езда. Нямаше смисъл да взема рокли. Никой не забелязваше как е облечена, а и след три седмици в торбите роклите и без друго щяха да заприличат на дрипи.

— Ще зарежеш учениците си ей така? — обади се Арчър, скръстил ръце.

Тя се обърна с гръб към него, уж търси цигулката, и се усмихна. Арчър за пръв път проявяваше загриженост за учениците й.

— Много бързо реши да заминеш — добави той.

Отговори му простичко; за нея обяснението бе очевидно.

— Не съм виждала Кралския град.

— Не е чак толкова забележителен.

Би желала да реши сама. Тя затършува мълчаливо из купчините, струпани върху леглото.

— Не си стъпвала на по-опасно място — предупреди я той. — Баща ти те доведе тук, защото там не си била в безопасност.

Тя намери калъфа на цигулката и го раздруса да провери дали инструментът е вътре. Остави го до пътните торби.

— Значи според теб, Арчър, трябва да живея като пленник, за да оцелея? Но аз не искам да се крия в залостена стая със затворени прозорци. Това не е живот.

Той прокара палец по перото на стрелата в колчана до него. Взираше се намръщен в пода, подпрял брадичка с юмрук.

— Ще се влюбиш в краля.

Тя седна в края на леглото, погледна го и се усмихна.

— Няма как да се влюбя в краля. Той е слабохарактерен и прекалява с виното.

Той се втренчи в нея.

— Е, и? Аз съм ревнив и спя с много жени.

Файър се усмихна по-широко.

— За твое щастие се влюбих в теб, преди да станеш такъв.

— Но не ме обичаш, колкото те обичам аз — обвини я той. — Затова станах такъв.

Тежки думи, изречени от приятел, за когото бе готова да даде живота си. Още по-тежки преди дългата раздяла. Тя се изправи и се обърна с гръб към него. Любовта не се мери така, отвърна му мислено. Дори да нося вина за чувствата ти, не е справедливо да ме обвиняваш за начина, по който си избрал да се държиш.

— Съжалявам. Права си. Прости ми, Файър.

Тя му прости отново — охотно, защото знаеше колко бързо пламва и угасва гневът му и колко щедро сърце се крие зад него. Спря обаче до прошката. Досещаше се какво иска Арчър — тук, в спалнята й, преди да се сбогуват, но нямаше да му го даде.

Навремето й беше лесно да го приема в леглото си; до неотдавна беше съвсем просто. После някак си равновесието помежду им се наруши. Предложения за брак, любовни терзания… Все по-често по-лесният избор бе да казва „не“.

Щеше да му отговори нежно. Обърна се към него и протегна ръка. Той стана и се приближи до нея.

— Трябва да се преоблека в дрехи за езда и да си стегна багажа. Ще се сбогуваме сега. Ти слез и кажи на принца, че идвам.

Той се втренчи в обувките си, после в лицето й. Разбра я. Смъкна шала от главата й и косите й се спуснаха по раменете. Той ги събра в ръка, приведе се към тях и ги целуна. Прегърна я и я целуна по врата и по устните така, че тялото закопня разумът й да не е такъв скъперник. Накрая се отдръпна и тръгна към вратата с посърнало лице.