Кристин Кашор
Огнена (3)

Втора глава

Файър се събуди и усети първо болка, а после необичайно оживление в къщата. Полежа неподвижно, попивайки суетнята. На долния етаж се щураха стражи. Арчър бе сред тях.

Една прислужница мина край вратата на спалнята и Файър докосна съзнанието й. Повика я. Момичето влезе в стаята, без да поглежда Файър. Очите й останаха упорито впити в четката за прах в ръката й. Е, поне бе дошла. Някои се преструваха, че не я чуват.

— Да, господарке? — изрече напрегнато момичето.

— Защо има толкова много хора долу, Софи?

— Тази сутрин намерили бракониера мъртъв в клетката му, господарке — обясни Софи. — Със стрела в гърлото.

Обърна се рязко и захлопна вратата зад себе си, оставяйки Файър сама с отчаянието й. Чувстваше се виновна, задето мъжът я е взел за сърна.

Облече се и слезе при иконома си. Беловласият и твърдоглав Донъл й служеше, откакто се бе родила. Повдигна посивелите си вежди и кимна към задната тераса с думите:

— Опънал е тетивата.

Файър разбра, че говори за Арчър, чийто гняв усещаше през стената. Колкото и да се горещеше, Арчър не обичаше под неговия покрив да умират хора.

— Помогни ми да си покрия косата, Донъл.

След минута, пребрадена с кафяв шал, Файър отиде при ядосания Арчър. Влажният въздух миришеше на дъжд. Арчър носеше дълго кафяво палто. Всичко у него излъчваше острота — лъка в ръката му, стрелите на гърба му, резките му движения, погледът, с който изпепеляваше възвишенията.

— Трябваше да го предвидя — отсече той, без да я поглежда. — Той ни предупреди какво ще се случи.

— Нищо не можеше да направиш. И без друго не ти достигат стражи.

— По-добре да го бях затворил вътре.

— И колцина щеше да оставиш да го пазят? Живеем в каменни къщи, Арчър, не в дворци. Нямаме тъмници.

— Луди сме! — махна с ръка той. — Самозалъгваме се, че можем да живеем тук, далеч от Кралския град, и да се защитаваме от пикийците, от крадците и шпионите на бунтовните лордове.

Пикийците, лодкарите от земята над Делс, понякога наистина прекосяваха границата да крадат дърва и дори работници от делсийския север. Ала мъжете от Пикия, макар да не си приличаха като две капки вода, бяха едри и по-светлокожи от делсийските си съседи. Във всеки случай не бяха дребни и смугли като синеокия бракониер. Освен това говореха с отчетлив гърлен акцент.

— Той не изглеждаше и не говореше като пикиец — отбеляза Файър. — Беше делсиец като нас: чист, спретнат и с добри обноски. Не приличаше на разбойник.

— Е, тогава е бил шпионин — тросна се Арчър с твърдото намерение да не се успокоява. — Лорд Майдог и лорд Джентиан са изпратили шпиони из цялото кралство. Шпионират принца, шпионират се един друг… Слухтят и за теб — добави мрачно. — Не ти ли е хрумвало, че враговете на крал Наш и принц Бриган искат да те откраднат, за да те използват като оръжие срещу кралското семейство?

— Подозираш всекиго в желание да ме открадне — напомни му меко Файър. — Ако баща ти ме върже и ме продаде на зоопарк за чудовища, ще кажеш, че си го подозирал от самото начало.

— Длъжна си да подозираш приятелите си — процеди той през зъби. — Всички освен мен и Брокър. Не бива да излизаш без охрана и трябва по-бързо да се вмъкваш в ума на всеки срещнат. Тогава няма да се притеснявам толкова.

Вече бяха бодили десетки такива спорове и той знаеше отговорите й наизуст.

— Бракониерът не беше шпионин нито на лорд Майдог, нито на лорд Джентиан — успокои го тя.

— Майдог е събрал многобройна армия на североизток. Имението ни заема по-централно място от неговото. Реши ли да го завземе, за да го използва като твърдина във войната срещу краля, няма да успеем да го спрем.

— Вразуми се, Арчър. Кралските войски няма да ни оставят да се защитаваме сами. А и бракониерът не бе изпратен тук от бунтовен лорд. Умът му блуждаеше. Майдог не би наел празноглавец за разузнавач. Джентиан не е прозорлив като Майдог, вярно, но не е и чак такъв глупак, та да използва за шпиони хора с объркани, изветрели мозъци.

— Добре, добре — извиси раздразнено глас Арчър. — Тогава се връщам на теорията, че ти си причината. Още щом те разпозна, той захленчи как ще го убият и явно е бил правилно осведомен. Как си го обясняваш? Кой е този мъж и защо е мъртъв?

Мъртъв е, защото ме нарани, помисли си Файър. Или защото тя го бе видяла и бе разговаряла с него. Звучеше несвързано, но с Арчър щяха да се посмеят добре, ако бе в настроение за такива шеги. Убиецът на бракониера беше лика-прилика с Арчър, защото и той мразеше да нараняват Файър и да се запознават с нея.

— Бил е ловък стрелец — отбеляза на глас тя.

Арчър продължаваше да се взира ядосано в далечината, сякаш очаква убиецът да изскочи иззад някоя скала и да му помаха.

— Ммм?

— Щеше да се спогодиш с този убиец, Арчър. Стрелял е през външните решетки и през решетките на клетката на бракониера, нали? Явно е бил добър стрелец.

Възхищението от уменията на другия стрелец го поразведри.

— Не само. Съдейки по дълбочината на раната и ъгъла, сигурно е стрелял отдалеч — от дърветата отвъд хълма. — Арчър посочи голото възвишение, където Файър се бе изкачила снощи.

— През два реда решетки е улучил гърлото на бракониера! Поне знаем, че никой от съседите ни не го е направил лично. Не биха могли.

— А ти?

Въпросът бе малък подарък, с цел да повдигне духа му, защото нямаше изстрел, който Арчър да не е в състояние да повтори. Той й се усмихна широко. После я погледна с присвити очи. Лицето му поомекна.

— Какъв звяр съм! Не те попитах как се чувстваш тази сутрин!

Мускулите по гърба й бяха като стегнати възли, превързаната ръка я болеше, цялото й тяло плащаше прескъпо за самоналоженото снощно изпитание.

— Добре съм.

— Студено ли ти е? Вземи палтото.

Файър се уви в палтото му и двамата приседнаха върху стъпалата на терасата. Обсъдиха плановете на Арчър да подготви нивите. Наближаваше пролетната сеитба, а северната земя, камениста и студена, винаги се съпротивляваше на опитите на земеделците да я опитомят.

От време на време Файър долавяше как чудовищни птици кръжат наоколо в небето. Криеше съзнанието си от тях, за да не разпознаят чудовищната плячка долу, но те, разбира се, не подбираха жертвите — утоляваха глада си с всякакви живи създания. Една забеляза Файър и Арчър, спусна се и се зарея над главите им. Безсрамно, ослепително красива, тя се пресегна към умовете им, излъчвайки гладно, примитивно и странно успокоително чувство. Арчър се изправи и я простреля. После простреля и втора. Първата — виолетова като изгрев, втората — бледожълта като луна, падаща от небето.

Файър си помисли как, паднали на земята, чудовищата поне обагрят пейзажа. През ранна пролет нямаше много цветове в Северен Делс — дърветата бяха сиви, а тревата, щръкнала на туфи между камънаците, кафевееше след зимата. Дори в разгара на лятото Северен Делс не бе пъстроцветен, но поне сивото на кафяви петна се превръщаше в сиво на зелени петна.

— Кой откри бракониера? — попита небрежно Файър.

— Товат. Един от новите стражи. Още не го познаваш — отговори Арчър.

— О, да! Младият с кафяво-оранжевата коса, която хората наричат червена. Харесвам го. Има силна воля и умее да защитава мислите си.

— Познаваш го значи? И харесваш косата му? — попита Арчър с познатия остър тон.

— Арчър, моля те! Не казах, че харесвам косата му. Знам имената и познавам лирата на всички мъже, които стоят на пост в къщата ми. Добрите обноски го изискват.

— Вече няма да изпращам Товат в къщата ти — тросна се Арчър и тя замълча за миг, за да не отвърне с нещо неприятно за съмнителната му, лицемерна ревност.

В момента предпочиташе да не забелязва доловеното у него чувство. Преглътна въздишката и подбра думи, за да защити Товат.

— Надявам се да размислиш. Той е един от малцината стражи, които ме уважават и с тялото, и в ума си.

— Омъжи се за мен — изгледа я Арчър. — Заживей в къщата ми и аз ще те пазя.

Този път Файър не успя да сдържи въздишката.

— Знаеш, че няма да го направя. Спри да ми предлагаш. — Едра капка падна върху ръкава й. — Ще отида да посетя баща ти.

Стана, разтреперана от болка, и пусна палтото в скута му. Докосна го нежно по рамото. Обичаше Арчър дори когато не го харесваше.

Влезе в къщата и дъждът рукна.

 

 

Бащата на Арчър живееше в къщата му. Файър помоли страж — не Товат — да я придружи по пътя под дъжда. Носеше копие, но без лъка и стрелите се чувстваше беззащитна.

В оръжейницата на сина си лорд Брокър изстрелваше гръмогласно нареждания на едър мъж. Чиракът на градския ковач, сети се Файър. При появата й заповедите на лорд Брокър не секнаха, но едрият мъж веднага насочи вниманието си към нея. Зяпна я и в очите му проблеснаха примитивни искри в тон с глупавата му, безумна усмивка.

Познаваше Файър отдавна, би следвало да се е научил да се защитава от силата на странната й чудовищна красота. Ала той не се пазеше, защото явно не искаше. Предпочиташе да жертва мислите си и да се наслаждава на беззащитността си, но тя не смяташе да го насърчава. Не смъкна шала от косите си. Отблъсна съзнанието му, заобиколи го и влезе в килер, където нямаше да я вижда — тъмна ниша с полици с масло, смрадлив лак и стари, ръждясали и безполезни оръжия.

Унизително бе да се крие в миризливия прашен килер. Чиракът на ковача трябваше да се срамува, защото бе избрал да се откаже от самоконтрола си. Ами ако докато я зяпа и жалкото му съзнание си представя картините, каквито е способно да нарисува, тя го убеди да извади ножа си и да го забие в собственото си око? Кансръл би го направил с удоволствие. Кансръл никога не се криеше.

Мъжките гласове замлъкнаха и съзнанието на ковача се отдалечи от оръжейницата. Големите колела на стола на Брокър заскрибуцаха и спряха пред прага на килера.

— Излизай, дете. Той си отиде. Идиот! Ако мишка му отмъкне закуската под носа, ще се чеше по главата и ще се чуди защо не помни да се е нахранил. Да вървим в моите стаи. Няма да ти се отрази зле да поседнеш.

Къщата на Арчър бе къща на Брокър, преди той да му отстъпи ръководството на имението. Брокър се придвижваше с количка още преди Арчър да се роди. Домакинството бе организирано така, че всичко освен стаите на Арчър и на прислугата се намираше на първия етаж, за да е достъпно за Брокър.

Файър тръгна до него по каменния коридор, окъпан в приглушената сива светлина, процеждаща се през високите прозорци. Подминаха кухнята, трапезарията, стълбището и стаята на постовите. Къщата гъмжеше от народ — прислужници и войници се стичаха отвън и от горния етаж. Срещнатите момичета поздравяваха Брокър, но отбягваха старателно Файър с хладни, затворени съзнания. Както винаги. Половината я мразеха, защото е чудовище и дъщеря на Кансръл, а другите — защото бяха влюбени в Арчър.

Файър се отпусна доволно в мекия стол в библиотеката на Брокър и заотпива от чашата с вино, която една недружелюбна прислужничка й връчи. Брокър застана срещу нея и сивите му очи се взряха изпитателно в лицето й.

— Ще те оставя сама, скъпа, ако искаш да подремнеш.

— По-късно може би.

— Откога не си спала добре?

Единствено с Брокър не се свенеше да споделя болките и умората си.

— Не помня. Не ми се случва често.

— Има хапчета за сън.

— Зашеметяват ме и оглупявам от тях.

— Тъкмо дописах историята на военната стратегия в Делс. Ще ти я дам, ако пожелаеш. Хем ще те приспива, хем ще поумнееш и ще станеш непобедима.

Файър се усмихна и отпи от горчивото делсийско вино. Ръката й не туптеше толкова болезнено в удобния стол, в уютната тъмна стая, пълна с книги, и тя не повярва, че историята на Брокър ще я приспи. От него бе научила всичко, което знаеше за армиите и войната; той никога не я отегчаваше. Преди двайсетина години, през най-цветущия период на стария крал Накс, Брокър бил най-блестящият военачалник в Делс. До деня, когато крал Накс го заловил и раздробил краката му — не ги счупил, раздробил ги, като осмина се редували да го налагат с млатило. После го изпратил полумъртъв вкъщи при съпругата му Алис в Северен Делс.

Файър не знаеше с каква ужасна простъпка е заслужил наказанието си Брокър. Арчър също не знаеше. Бяха го осакатили, преди те да се родят, и Брокър никога не засягаше темата. Всъщност раните били само началото. След година-две, когато Брокър що-годе се възстановил, крал Накс, чийто гняв все още не бил укротен, избрал най-свирепия затворник от тъмниците си и го изпратил на север да доотмъсти на Брокър, наказвайки съпругата му. Затова Арчър бе с кафяви очи, със светла коса, красив и висок, а Брокър — сивоок, тъмнокос и неугледен. Лорд Брокър не бе истинският баща на Арчър.

Някъде, в други времена, историята на Брокър щеше да е стъписваща. Не и в Кралския град, не и през дните, когато крал Накс управлявал, изпълнявайки прищевките на най-приближения си съветник Кансръл.

Брокър прекъсна мрачните й мисли.

— Преживяла си, разбирам, рядкото удоволствие да те простреля мъж, който не се е опитвал да те убие. По-различно ли е усещането?

Файър се засмя.

— Никога не са ме прострелвали по-приятно.

Брокър се разкикоти и я погледна с топлите си сиви очи.

— Хубаво е, че успях да те разсмея. Болката по лицето ти изчезна.

Винаги успяваше да я разсмее. Ведрото му настроение я утешаваше, особено в дните, когато Арчър бе мрачен. А това бе забележително, понеже всяка минута от живота му бе изпълнена с болка.

— Брокър… Би ли могло да е различно?

Той наклони объркано глава.

— Имам предвид Кансръл — уточни тя. — И крал Накс. Дали отношенията им можеха да се стекат другояче? Не толкова пагубно за Делс.

При споменаването на Кансръл лицето на Брокър посърна.

— Бащата на Накс бе приличен крал — подхвана той. — А бащата на Кансръл му беше ценен съветник. Но, скъпа, Накс и Кансръл бяха съвсем други. Накс не наследи силата на баща си, а ти знаеш отлично, че Кансръл не бе наследил нито капка от добронамереността на баща си. Двамата отраснаха заедно от малки и когато Накс се възкачи на престола, Кансръл бе живял в главата му, откакто се помни. О, Накс имаше добро сърце, сигурен съм, понякога го виждах, но беше и ленив и охотно преотстъпваше мисленето на другите. Кансръл се нуждаеше тъкмо от такава пролука. Накс нямаше никакъв шанс — поклати глава Брокър с поглед, зареян в спомените. — От самото начало Кансръл използваше Накс, за да получава всичко желано, а Кансръл преследваше единствено собственото си удоволствие. Беше неизбежно, скъпа — отново насочи очи към нея той. — Под опеката на Накс и Кансръл кралството бе обречено на гибел.

Гибел, Файър знаеше, защото Брокър й бе разказвал, как лека-полека, стъпка по стъпка, младият крал Накс бе опустошил кралството. Всичко започнало с жени и пиршества и това не било чак толкова зле, защото Накс се влюбил в чернокоса девойка от Северен Делс на име Роен и се оженил за нея. Родил им се син — красиво, смугло момче; нарекли го Наш. Въпреки нехайството на краля поданиците му живеели сравнително спокойно.

Само че Кансръл се задоволявал само с разточителни удоволствия. Отегчил се, искал все повече жени, повече пиршества, вино и деца от двореца да разнообразяват досадата от жените. И опиати. Накс не му отказвал; бил като черупка, поместила съзнанието на Кансръл и откликваща на желанията му с утвърдително кимване.

— Но ти си ми казвал, че в крайна сметка опиатите са унищожили Накс — напомни му Файър. — Щеше ли да устои кралят, ако не бяха наркотиците?

— Навярно — кимна нехайно Брокър. — Кансръл, мътните го взели, никога не губеше присъствие на духа, макар и с отрова във вените, но Накс ставаше раздразнителен, параноичен и необуздан. И по-отмъстителен от всякога.

Той замълча, вперил празен поглед в безполезните си крака. Файър задържа чувствата си дълбоко в себе си, за да не го потиска с любопитството си. Или със съжалението си; съжалението й не биваше никога да го досяга.

След миг той вдигна очи и срещна нейните. Усмихна й се бегло.

— Справедливо е да се твърди, че Накс нямаше да обезумее, ако не бяха опиатите. Но според мен те бяха неизбежни като всичко останало. Най-силният опиат за съзнанието на Накс бе самият Кансръл. Хората виждаха какво се случва — как Накс наказва почтени люде, а се съюзява с престъпници и пилее парите в съкровищницата. Приятелите на баща му започнаха да оттеглят подкрепата си, докато амбициозни лордове от рода на Майдог и Джентиан съзаклятничеха и обучаваха войски, уж за собствена защита. И кой би могъл да вини планинските лордове в такива неспокойни времена? Извън Кралския град нямаше закони, защото Накс не си правеше труда да ги налага. Пътищата станаха опасни, само лудите и най-отчаяните се движеха по подземните тунели, разбойници и бандити никнеха навсякъде, черният пазар процъфтяваше. Дори пикийците надигнаха глава. Досега междуособните боричкания им стигаха, но изведнъж решиха да се възползват от беззаконието в Делс.

Файър знаеше историята; знаеше своята история. Кралство, осеяно с подземни тунели, пещери и тайни планински проходи не може да търпи безвластие. Има прекалено много убежища за лошите неща.

В Делс започнали да избухват войни, не истински войни с ясно изразени политически опоненти, а хаотични планински войни — съсед срещу съседа, пещерни разбойници срещу имението на беден лорд, съюз от лордове срещу краля. Брокър отговарял за потушаването на размириците из цял Делс. Бил по-добър военачалник, отколкото Накс заслужавал, и няколко години се сражавал храбро. Той и армията обаче били оставени на произвола на съдбата; в Кралския град Кансръл и Накс били заети да си запълват времето с жени и опиати.

Перачка в двореца родила на крал Накс близнаци. После Брокър извършил тайнствената си простъпка и Накс му отмъстил. В деня, когато унищожил военачалника си, Накс нанесъл смъртоносен удар върху всички надежди за порядък в страната. Размирниците се развихрили. Роен родила на Накс още един тъмнокос син на име Бриган. За Делс настъпили отчаяни времена.

Кансръл обичал да се обгражда с отчаяние. Забавлявало го да унищожава и бил ненаситен за забавления.

Изнасилвал малкото жени, които не успявал да прелъсти със силата на красотата или на ума си. Убивал малкото жени, забременели от него. Не искал да се пръкнат бебета — чудовища, да пораснат и да застрашат могъществото му.

Брокър така и не съумя да отговори на Файър защо Кансръл не е убил майка й — фактът си оставаше загадка, но Файър знаеше от опит, че не бива да се надява на романтично обяснение.

Все пак бе зачената във време на необуздан разгул. Кансръл навярно или бе забравил, че е обладал Джеса, или не бе забелязал бременността й — та тя бе най-обикновена дворцова слугиня. Изглежда бе осъзнал бащинството си едва когато детето се родило с толкова смайваща коса, че Джеса го нарекла Файър.

Защо й бе позволил да живее? Файър не знаеше отговора и на този въпрос. Воден от любопитство, той дошъл да я види, вероятно решен да я удуши. Взрял се в лицето й обаче, вслушал се в звуците, които издавала, докоснал кожата й, попил миниатюрната й, недосегаема, съвършена чудовищност и незнайно защо се отказал да я унищожи.

Още като бебе я взел от майка й. Човеците — чудовища имаха прекалено много врагове; искал тя да отрасне в усамотено, безопасно място, далеч от Кралския град. Довел я в своето имение в Северен Делс, където рядко се мяркал. Оставил я на смаяния иконом Донъл и неколцина прислужници и готвачи. „Отгледайте я“, наредил им той.

Файър си спомняше другото. Съседът й Брокър се заинтригува от сиротното чудовище. Започна да й дава уроци по история, писане и математика. Тя прояви интерес към музиката и той й намери учител. Арчър й стана другар в игрите, а после доверен приятел. Майка му Алис бе умряла от упорито заболяване, повалило я на легло след раждането на Арчър. Пратеници известили Брокър, че Джеса също не е сред живите. Кансръл ги посещаваше често.

Визитите му я объркваха, защото й напомняха, че има двама бащи, които страняха един от друг, разменяха си само неизбежните любезности и винаги застъпваха различни мнения.

Единият бе мълчалив, недодялан и неугледен в количка. „Дете“, казваше й меко той, „както ние те уважаваме, като пазим умовете си от теб и се отнасяме добре с теб, така и ти трябва да уважаваш приятелите си и да не използваш силите си срещу нас. Разбираш ли ме? Съгласна ли си с мен? Не искам да правиш нищо, ако не го проумяваш.“

Другият й баща бе ослепителен и бляскав и през онези ранни години — жизнерадостен почти винаги. Целуваше я, прегръщаше я и я отнасяше на ръце в леглото. Тялото му бе горещо и наелектризиращо, а косата му — като топъл сатен. „На какво те учи Брокър?“, питаше я с глас, гладък като шоколад. „Упражняваш ли се да използваш силата на съзнанието си срещу прислугата? Съседите? Конете и кучетата? Трябва да го правиш, Файър. Правилно е и е твое право, защото ти си моето прекрасно дете, а красотата има права, каквито обикновените хора не притежават.“

Файър знаеше кой от двамата е истинският й баща. Него наричаше „татко“, а не „Брокър“, него обичаше по-отчаяно, защото той винаги или пристигаше, или си тръгваше и защото в мимолетните мигове с него не се чувстваше като грешка на природата. Хората в града или в дома й, които я ненавиждаха или обичаха всеотдайно, изпитваха същите чувства и към Кансръл. Храната, която готвачите й се присмиваха, че жадува, бе същата, която се услаждаше на Кансръл, а когато той си бе вкъщи, готвачите не се подсмихваха. Кансръл сядаше до нея и правеше нещо, което никой друг не можеше — даваше й уроци как да усъвършенства уменията на съзнанието си. Общуваха, без да си разменят нито дума, докосваха се от срещуположните ъгли на къщата. Истинският баща на Файър беше като нея — всъщност, беше единственият човек на света като нея.

Пристигнеше ли, винаги й задаваше един и същи въпрос: „Мое скъпо чудовищно момиче! Държа ли се някой лошо с теб, докато ме нямаше?“. „Лошо?“ Децата я замеряха с камъни. Понякога я спъваха, удряха я, подиграваха й се. Хората, които я обичаха, я прегръщаха, ала твърде силно и ръцете им не знаеха мяра.

Все пак Файър се научи отрано да отговаря с „не“ на въпроса му — да лъже и да пази мислите си от него, за да не разбере, че го лъже. Така се обърка още повече — жадуваше да го види, а дойдеше ли, започваше да го лъже.

На четири години си избра кученце, родено в конюшните на Брокър. Поиска го и Брокър й позволи да го вземе, защото кучето влачеше единия си крак и не ставаше за работа. Беше тъмносиво, със светли очи. Файър го нарече Туай, съкратено от Туайлайт.

Туай бе весело, малко безмозъчно същество, без никаква представа, че му липсва нещо, което другите кучета имат. Вълнуваше се, подскачаше, въртеше се и понякога захапваше любимите си хора. С най-неудържим възторг, радост и ужас го изпълваше присъствието на Кансръл.

Един ден Кансръл случайно се появи в градината, където бяха Файър и Туай, Объркан, Туай скочи към Файър, ухапа я по-силно от обикновено и тя изпищя.

Кансръл се втурна към нея, коленичи и я прегърна. Пръстите й оставиха кървава следа по ризата му.

— Файър! Добре ли си?

Файър се притисна към него, защото за миг се бе изплашила от Туай. После обаче умът й се проясни и тя видя как Туай се хвърля върху остър камък — отново и отново.

— Спри, татко! Недей!

Кансръл извади нож от колана си и тръгна към кучето. Файър изпищя и го задърпа.

— Не го наранявай, татко! Моля те! Той не го направи нарочно!

Опита се да влезе в мислите му, но баща й бе твърде силен. Сграбчила го за крачолите, тя го заудря с малките си юмручета и избухна в сълзи.

Кансръл спря, прибра ножа в колана си и застина, скръстил гневно ръце. Туай се отдалечи, куцайки — скимтеше, подвил опашка. В този момент Кансръл сякаш се преобрази. Падна на колене, прегърна я отново, целуна я и й зашепна утешително, докато спря да плаче. Почисти пръстите й и ги превърза. Седна до нея и й изнесе урок как да контролира ума на животните. Когато най-сетне приключи, тя хукна да търси Туай. Намери го в стаята си — свит засрамено на кълбо в ъгъла. Взе го в скута си. Опита се да го успокои мислено, та следващия път да успее да го защити.

На другата сутрин се събуди сред тишина. Не чуваше обичайното трополене на Туай пред вратата. Търси го цял ден — около своята къща, около Брокъровата, така и не го откри. Туай бе изчезнал.

— Сигурно е избягал — отбеляза Кансръл с обиграно съчувствие. — Кучешка му работа! Горкото ми дете!

Така Файър се научи да лъже баща си когато я пита дали някой я е наранил.

С годините Кансръл започна да я посещава по-рядко, но оставаше по-дълго, защото пътищата не бяха безопасни. Случваше се да се появи пред прага й след месеци, придружен от жени или търговци на животни и опиати. Водеше и нови чудовища за клетките си. Понякога целият му престой бе белязан от въздействието на някакво отровно растение. Или пък, напълно трезвен, изпадаше в странни променливи настроения, изглеждаше мрачен и раздразнителен и се нахвърляше върху всички, с изключение на Файър. Друг път бе прекрасен и жизнерадостен като звънливите мелодии, които Файър изпълняваше на флейтата си. Тя се страхуваше от животните му, от шумното му, обаятелно, разпътно присъствие в тихия й живот. След всяко сбогуване с него я обземаше дълбока самота — единствено музиката я успокояваше и тя се залавяше с всички сили за уроците, без да забелязва каква завист предизвиква напредъкът й у учителите.

Брокър не й спестяваше истината за Кансръл.

„Не искам да ти повярвам“, повтаряше му мислено тя след поредната история за злодеянията на Кансръл. „Но знам, че е вярно, защото самият той ми разказва истории и никога не изпитва срам. Разказва ми ги като житейски уроци, чиито пример да следвам. Притеснява се, задето не използвам силите си като оръжие.“

— Не разбира ли колко си различна от него? — питаше Брокър. — Ти си замесена от съвсем друго тесто, не го ли вижда?

Файър не можеше да опише с каква самота я изпълват думите на Брокър. Как копнее понякога тихият й, обикновен и добър съсед да е истинският й баща. Искаше да е като Брокър, да е замесена от неговото тесто. Ала знаеше какво е и на какво е способна. Спря да се оглежда в огледала, но го виждаше в очите на хората и осъзнаваше колко лесно би могла да направи жалкия си живот малко по-приятен, така, както правеше Кансръл. Не сподели с никого, даже с Арчър, колко се срамува от изкушението.

Когато Файър навърши тринайсет опиатите убиха Накс, а двайсет и три годишният Наш пое юздите на погубеното кралство. Пристъпите на ярост на Кансръл зачестиха. Както и меланхоличните му периоди.

Когато Файър навърши петнайсет, Кансръл отвори клетката на среднощно синия си чудовищен леопард и си замина за последен път от живота на Файър.