Кристин Кашор
Огнена (17)

Шестнайсета глава

Всъщност Файър наистина се нуждаеше от занимание. Иначе не й оставаше друго, освен да размишлява. А размислите я връщаха назад, отново и отново, към липсата на занимания и към въпроса доколко всъщност би съумяла да помогне на кралството, ако сърцето й разумът й не го забраняваха категорично. Измъчваше се през безсънните нощи. Сънуваше кошмари как заблуждава и наранява хората, кошмари как Кансръл кара Кътър да се гърчи от въображаема болка.

Клара заведе Файър на обиколка из града. Жителите му се кичеха с още повече дрънкулки от чудовища от придворните и с още по-малко вкус. От илиците на минувачите стърчаха пера, набрашнени пекарки, надвесени над нощвите, носеха прелестни накити — огърлици и обеци, изработени от чудовищни раковини. Жена бе надянала синьо-виолетова перука от копринената козина на някакво чудовище — куче или заек — но късата й коса стърчеше на кичури около грозноватото й лице, все едно е карикатура на самата Файър. Е, нали върху главата й се мъдреше нещо красиво.

— Всеки мечтае за нещо хубаво — поклати глава Клара. — Богатите купуват редки кожи от черния пазар. Другите се задоволяват със захвърленото в канавките или с уловеното в капаните. Всъщност разлика няма, но богатите се чувстват по-добре, когато са платили цяло състояние.

Глупаво задоволство, разбира се. Файър си даваше сметка, че в този град съжителстват разсъдъкът и плиткоумието, немотията и разкошът. Приятно впечатление й направиха градините и старите изпочупени скулптури, фонтаните по площадите, музеите и библиотеките, яркоцветните магазини, край които се разхождаха с Клара. Харесаха й оживените павирани улици, където, заети с шумния си живот, хората понякога не забелязваха чудовището, заобиколено от стражи. Понякога. Веднъж й се наложи да успокои впряг коне, паникьосани от група деца, притичали твърде близо до тях. Докато Файър шепнеше на жребците и ги галеше по врата, улицата замря и се съживи едва когато тя и Клара свърнаха по друга пряка.

Харесаха й мостовете. С удоволствие заставаше по средата и се взираше надолу с чувството, че ще падне, но уверена, че е невъзможно. Най-отдалеченият от водопадите мост бе подвижен. Понравиха й се звънчетата, които оповестяваха кога се вдига и спуска — меко, сладкогласно, почти мелодично на фона на градския шум. Впечатления й направиха складовете и доковете по реката, акведуктите, каналите и шлеповете, които, скрибуцайки протяжно, теглеха бавно товарните кораби нагоре-надолу между реката и залива. Направо се захласна на Долното пристанище, където водопадите вдигаха пелена от морска вода и заглушаваха всички звуци и чувства.

Хареса, колебливо, дори болниците. Зачуди се в коя се е излекувал баща й, когато стрелата го бе улучила в гърба. Надяваше се хирурзите да връщат към живота и добри хора. Пред болниците винаги имаше чакащи и притеснени множества. Тя ги поглеждаше и ги докосваше с тайно благопожелание тревогите им да се увенчаят с щастлив край.

— Из целия град имаше медицински училища — обясни й Клара. — Чувала ли си за крал Арн и неговата съветничка, чудовището лейди Ела?

— Помня имената от уроците по история — замисли се Файър.

— Управлявали преди цели сто години — заразказва Клара. — Крал Арн бил билкар, а лейди Ела — хирург. Медицината ги обсебила. Носят се легенди за чудатите им медицински опити с хора, които едва ли биха се съгласили да се подложат на тях, ала чудовището ги убеждавало. Знаеш какво имам предвид, милейди Файър. Разрязвали тела на мъртъвци и ги изучавали, но никой не разбирал откъде вземат телата. Ммм… да — повдигна язвително вежди Клара. — Както и да е… техните открития преобразили медицината и хирургията. Благодарение на тях знаем как се използват странните билки, никнещи в скалните цепнатини и в пещерите по границата на кралството. На тях дължим лекарствата за спиране на кръвоизливи, за предпазване на раните от инфекции, за унищожаване на тумори, за зарастване на счупени кости. Те, разбира се, открили и наркотиците, които унищожават човешкия разсъдък — добави мрачно тя. — Сега училищата са затворени. Няма пари за изследвания. Всъщност няма пари и за изкуство, и за инженерство. Политиката поглъща всички средства. И армията заради предстоящата война. Залезът на града наближава.

Залезът на града вече е настъпил, помисли си Файър, но замълча. Бе видяла западналите бедняшки квартали край доковете по южния бряг на реката и запуснатите алеи в центъра на града. Много, много места в града не бяха посветени нито на красотата, нито на науката, нито на нещо добро.

Веднъж Клара я заведе на обяд при майката на близнаците, която живееше в малка и уютна къща на цветарска улица. Имаше и съпруг — пенсиониран войник и един от най-доверените шпиони на близнаците.

— Напоследък съм се съсредоточил върху контрабандистите — обясни им той, докато се хранеха. — Почти всеки богат човек в града понякога прибягва до черния пазар. Често обаче дейно замесените с контрабанда се оказват и врагове на краля. Особено ако търгуват с оръжия, коне или пикийски стоки. Извадим ли късмет, проследяваме купувача и разбираме за кого купува. Окаже ли се някой от бунтовните лордове, залавяме купувача за разпит. За съжаление отговорите им невинаги са чиста монета.

Подобни откровения, естествено, осигуряваха материал за неумолимата тактика на Клара. „С твоите способности лесно ще научим кой на чия страна е. Ще ни помогнеш да разберем кои от съюзниците ни служат предано“, повтаряше тя. „Ще знаем къде Майдог планира да нападне първо.“ Когато думите й удряха на камък, подхващаше: „Ще разкриваш заговори за убийства. Няма ли да се почувстваш ужасно, ако ме убият, защо отказваш да ни съдействаш?“ В най-отчаяните моменти я питаше: „Ами ако възнамеряват да убият теб? Не е невъзможно, особено сега, когато хората се опасяват, да не би да се омъжиш за Наш.“

Файър не отговаряше на нескончаемите атаки; никога не признаваше нито съмненията, нито угризенията на съвестта, които започваше да изпитва. Скътваше доводите да ги обмисли по-късно заедно с настойчивото подканяне на краля. Понякога след вечеря — достатъчно често, та Уелкли да сложи стол в коридора — Наш идваше пред вратата й да говори с нея. Държеше се благоприлично, обсъждаха времето и видните гости на двореца и винаги, неизменно се опитваше да я убеди да обмисли въпроса със затворника.

— Ти си от Севера, милейди — повтаряше й. — Знаеш колко слаб е законът извън пределите на града. Една погрешна стъпка, милейди, и цялото кралство ще изтече между пръстите ти.

После притихваше и тя разбираше, че иде ред на предложението за брак. Отказваше му и го отпращаше и се опитваше да се утеши в компанията на стражите си. Размишляваше много сериозно за състоянието на града, за кралството, за краля. И каква роля й е отредена.

За да има занимание и да облекчи усещането, че е непотребна, прие съвета на Гаран. Отначало влизаше предпазливо в забавачката, сядаше тихо на някой стол и наблюдаваше децата — как играят, четат, спорят. На това място бе работила майка й и тя искаше да попие атмосферата му бавно. Опитваше се да си представи как младата жена с оранжеви коси и спокоен нрав наставлява децата. Джеса бе живяла в тези шумни, слънчеви стаи. Самата мисъл помагаше някак си на Файър да не се чувства като пришълец. Но и я изпълваше със самота.

Да учи децата как да се защитават от чудовищни животни, бе деликатна задача. Мнозина родители смятаха, че децата им не бива да имат нищо общо с нея. Ала няколко деца на благородници и прислужници все пак й станаха ученици.

— Защо си толкова запленен от насекомите? — попита тя една сутрин единайсетгодишния Коб — будно момче, което успяваше да издигне мислена стена срещу чудовищните птици и да устои на порива да докосне Файър по косата, ала не би убило чудовищна буболечка, дори да кацне върху дланта му и да се навечеря с кръвта му. — Грабливите птици не те затрудняват.

— Чудовищните птици! — възкликна презрително Коб. — Те нямат ум, а само някакво безсмислено чувство, с което си въобразяват, че ще ме омагьосат. Толкова са елементарни!

— Вярно е — кимна Файър, — но в сравнение с насекомите са направо гениални.

— Чудовищните насекоми са съвършени — възрази замечтано Коб, втренчен в чудовищното водно конче, кръжащо около носа му. — Погледни им крилата, крачетата, очите като мъниста! А колко умно използват жилата и пипалата си!

— Той обича всички буболечки — подбели очи по-малката сестра на Коб. — Не само чудовищните.

Проблемът сигурно е, че е учен, помисли си Файър.

— Добре — кимна тя. — Може да позволяваш на чудовищните буболечки да те жилят, понеже оценяваш съвършените им жила. Но — добави строго тя — от някои видове буболечки трябва да се научиш да се пазиш, за да не те наранят. Разбра ли?

— Да ги убивам ли?

— Да. А после може да им направиш дисекция, ако искаш. Хрумвало ли ти е?

Коб грейна.

— Наистина ли? Ще ми помагаш ли?

И така, Файър измоли скалпели и табли от дворцовата лечебница и се залови със странни експерименти по примера на крал Арн и лейди Ела. В по-малки мащаби, разбира се, и с далеч по-скромни резултати.

Често виждаше принцеса Хана. От прозорците си наблюдаваше как момичето притичва в зелената къща. Виждаше и Сайри, и други учители, понякога мярваше Гаран или Клара и дори легендарния й градинар — русокос, загорял от слънцето и мускулест като герой от епос. Понякога зърваше възрастна жена, дребничка и прегърбена, с бледозелени очи и престилка, да възпира устремния бяг на Хана. Крехката старица, явно икономка на зелената къща, беше силна, често носеше Хана на ръце и не криеше привързаността си към детето. Не харесваше обаче Файър. Веднъж се срещнаха в овощната градина и съзнанието й се оказа непристъпно като ума на Бриган. При вида на чудовищната милейди лицето й се изопна хладно и сурово.

По каменните покриви на двореца имаше пътеки за разходка. В безсънните нощи Файър се качваше там със стражите си. От височината виждаше сиянието на големите факли по мостовете, които горяха по цяла нощ, та лодкарите по бързотечните води да се ориентират къде са водопадите. От дворцовите покриви чуваше и грохота им. В ясно време съзерцаваше спящия град околовръст и отраженията на звездите по морската повърхност. Чувстваше се като кралица. Не като истинска кралица, съпруга на Наш, а като жена на върха на света. По-точно на върха на града, чиито обитатели ставаха все по-реални, град, който постепенно заобичваше.

 

 

Бриган се върна в двореца след три седмици, Файър разбра веднага, че е пристигнал. Съзнанията бяха като лицата — виждаш ги веднъж и ги запомняш. Умът на Бриган бе тих, непроницаем, силен. Препънеше ли се в него, Файър тутакси го разпознаваше.

Беше с Хана и Блочи. Къпеха се в утринните лъчи в ъгъла на спокоен площад. Момиченцето оглеждаше белезите от чудовищни птици по врата на Файър и за кой ли път я придумваше да й разкаже историята как ги е получила и как е спасила войниците на Бриган. Файър й отказа и Хана се примоли на Муса.

— Та ти не беше там! — възрази засмяна Файър, когато Муса подхвана историята.

— Е, щом никой от присъствалите не иска да разказва… — оправда се Муса.

— Идва някой, който може да разкаже историята от първо лице — подсмихна се загадъчно Файър.

Хана застина и тялото й се изопна като пружина.

— Татко? — завъртя се в кръг тя да се озърне на всички страни. — Къде е татко?

Той влезе през сводест вход в отсрещния край на площада. Хана извика и се втурна към него по мраморния плочник. Той я улови и я понесе обратно натам, откъдето бе дошла. Кимна на Файър и на стражите, вслушан с усмивка в потока от думи, леещ се от устата на Хана.

Защо се случва така при всяка поява на Бриган, запита се Файър. Защо й се приисква да побегне? Нали вече са приятели и не се страхува от него! Забрани си да помръдне и насочи вниманието си към Блочи, който охотно се остави да го гали по главата.

Бриган остави Хана на земята и клекна пред нея. Улови внимателно брадичката й и завъртя лицето й наляво и надясно, за да огледа насинения й, превързан нос. Прекъсна я тихо.

— Разкажи ми какво стана.

— Но, татко — смени темата тя посред изречението. — Те говореха лоши неща за лейди Файър.

— Кои?

— Селин и Мидан. И другите.

— И какво? Някой те удари по носа?

Хана пристъпи от крак на крак.

— Не.

— Разкажи ми какво стана.

Хана потърка още веднъж подметките си по плочника и подхвана тъжно:

— Аз ударих Селин. Той не беше прав, татко! Някой трябваше да му покаже!

Бриган замълча. Хана се облегна с длани на коленете му и впи очи в земята. Въздъхна драматично иззад гъстата завеса на косата си.

— Погледни ме, Хана.

Момичето го послуша.

— Разумно ли е да удряш Селин, за да му покажеш, че греши?

— Не, татко. Постъпих лошо. Ще ме накажеш ли?

— За известно време ще прекратя уроците ти по ръкопашен бой. Не искам да злоупотребяваш с наученото.

Хана въздъхна отново.

— За колко време?

— Докато се убедя, че разбираш каква е целта ми.

— Ще отмениш ли и уроците по езда?

— Да не би да си прегазила някого?

— Не, разбира се, татко — разкикоти се тихо тя.

— Значи няма да отменя уроците по езда.

— Ще ми позволиш ли да яздя твоите коне?

— Знаеш отговора. Трябва да пораснеш, за да яздиш боен кон.

Хана протегна ръка и потърка с длан острата му брадичка. Непринудената й нежност сепна Файър. Тя отклони очи и се втренчи в Блочи, осеял полата й с копринени косми.

— Колко ще останеш, татко?

— Не знам, скъпа. Скоро ще замина на север.

— И ти си ранен, татко. — Хана огледа превръзката на дясната му ръка. — Ти ли удари пръв?

Бриган се усмихна леко на Файър, но в следващия миг очите му се вледениха, а устните очертаха тънка линия. Студенината му уплаши и обиди Файър. После разумът й надделя и тя разбра какво вижда Бриган — квадратния белег от пръстена на Наш върху бузата й.

Беше преди седмици, обясни му мислено тя. От тогава се владее.

Бриган се изправи и вдигна Хана. Каза й тихо:

— Не ударих пръв. А сега трябва да поговоря с чичо ти. С крал Наш.

— Искам да дойда с теб — настоя Хана и обви ръце около врата му.

— Може да ме придружиш до преддверието, но там ще се разделим.

— Но защо? Искам да дойда!

— Разговорът е личен.

— Но…

— Чу ме, Хана — прекъсна я строго той.

Хана замълча мрачно.

— Мога да ходя сама — заяви обидено след малко.

Бриган я остави на земята. Двамата се изгледаха в настъпилата тишина — по-високият с по-спокойни очи от по-ниския.

— Ще ме поносиш ли, татко — чу се тънък гласец.

По лицето на Бриган отново пробяга усмивка.

— Разбира се. Не си чак толкова голяма.

Бриган прегърна Хана и тръгна отново към другия край на площада, Файър се вслуша в заглъхващата мелодия на Ханиния глас. Блочи седна както винаги, поразмисли и изприпка след господарката си. Осъзнала колко нередно постъпва, Файър се пресегна към съзнанието му и го убеди да остане. Не успя да се сдържи, кученцето й трябваше. Козината му беше мека.

Бриган не беше избръснат, носеше черни дрехи и кални обувки. Светлите му очи изпъкваха върху изнуреното му лице.

Бе започнала да харесва това лице.

И, естествено, разбираше защо тялото й понечва да побегне, когато той се появи. Инстинктът му не грешеше, понеже накрая го очакваше само тъга.

Прииска й се да не бе виждала колко нежно се отнася с детето си.

* * *

Файър се отличаваше със забележително умение да не мисли за нещо, ако реши. Особено ако нещото е болезнено и откровено глупаво. Тогава го изблъскваше към най-недостъпните кътчета на съзнанието си. Брат му бе влюбен в нея, а тя бе дъщеря на Кансръл!

Немислимо…

Все по-често обаче обмисляше въпроса какво е мястото й в този дворец. Щом Бриган щеше скоро да отпътува на север, несъмнено щеше да я отведе у дома. А тя не се чувстваше готова да се върне.

Бе израснала край Брокър и Кансръл и не беше наивна. Виждаше запустелите сгради в града, усещаше миризмата на мръсотия. Долавяше колко гладни хора има тук и колко — сломени от опиатите. Разбираше какво означава дори многобройните четири полка на Бриган да не са в състояние да възпрат разбойниците да съборят цял град в пропастта. А тези неща бяха дреболия, просто поддържане на реда. Задаваше се война и ако Майдог или Джентиан превземеха Кралския град и кралството с армиите си, ако един от двамата станеше крал, колко ли по-надолу в бездната щяха да пропаднат хората, стигнали вече дъното?

Файър не си представяше как ще се върне в каменната си къща, където новините пристигаха бавно и единственото разнообразие в ежедневието й бяха празноглавите бракониери с неизвестна роля, залутали се в горите й. Как да откаже да помогне, след като залогът тук бе толкова голям? Как да си тръгне?

— Прахосваш способностите си — укори я веднъж Клара. — Пилееш нещо, което ние дори не знаем какво е да имаш. Прахосничеството е престъпление.

Файър не й отговори, но проумя думите й, по-дълбоко, отколкото Клара предполагаше.

Тази нощ, докато Файър се бореше със себе си на покрива на двореца, Бриган приближи до нея и се облегна на парапета. Тя си пое дъх и се взря в блещукащите факли из града, за да не го поглежда, да не му се зарадва.

— Чувам, че си луд по конете — отбеляза ведро.

Той се усмихна.

— Утре вечер заминавам на запад по реката. Ще се върна след два дни, но Хана ми се разсърди. Изпаднах в немилост.

Файър си спомни времето, когато тя самата беше на пет.

— Сигурно й липсваш ужасно.

— Да. Никога не се задържам дълго тук. Макар да ми се иска да не е така… — въздъхна той и продължи: — Преди да замина, трябва да ти съобщя нещо, милейди. Скоро ще поема на север. Този път без армията. Пътуването ще е по-бързо, по-безопасно, ако решиш да се върнеш у дома.

Файър затвори очи.

— Би трябвало да кажа „да“, предполагам.

Той се поколеба.

— Друг ескорт ли предпочиташ?

— Не, разбира се! Просто всичките ти братя и сестри настояват да остана в двореца и със силата на съзнанието си да им помагам да шпионират. Дори принц Гаран, макар още да не е преценил дали ми вярва.

— О! — поклати глава Бриган. — Гаран не вярва на никого. Такава е природата, работата му. Създава ли ти неприятности?

— Не, държи се добре с мен. Всъщност всички са любезни с мен. Тук не ми е по-трудно отколкото другаде. Просто е различно.

Той се замисли.

— Е, не бива да им позволяваш да те тормозят — рече накрая. — Те виждат само своята страна. Обсебени са от проблемите на кралството и не си представят друг начин на живот.

Файър се почуди какъв ли друг живот си представя Бриган. За какъв живот мечтае, ако не беше се родил с този.

— Как мислиш? — попита го предпазливо. — Да остана ли да им помогна?

— Милейди, не знам какво е редно да направиш. Ти трябва да прецениш кое е правилно.

В тона му долови отбранителна нотка, но не й стана ясно кого защитава — себе си или нея.

— А ти имаш ли мнение кое е правилно? — настоя тя.

Той се смути. Извърна лице.

— Не искам да ти влияя. Ще се радвам да останеш. Ще ни окажеш неоценима помощ. Но и ще съжалявам за това, което те молим да правиш. Искрено ще съжалявам.

Необичайно откровение — необичайно, защото не бе характерно за него, и още по-необичайно, защото едва ли някой друг би изпитал съжаление. Объркана, Файър стисна здраво лъка си и каза:

— Насилие е да превземам нечий ум и да го променям, както ми е угодно. Силата ми е престъпно нахлуване на чужда земя. Как да го осъществя, без да злоупотребя с правата си? Как ще разбера кога стигам твърде далеч? Способна съм да причиня толкова страдания.

Бриган помисли минута, втренчен съсредоточено в дланите си. Подръпна крайчеца на превръзката си.

— Разбирам те — призна тихо. — Знам какво е да си способен да причиняваш страдания. Обучавам двайсет и пет хиляди войници за кървава баня. Правил съм неща, които ми се иска никога да не съм бил принуден да направя. Ще ги правя и занапред. — Той я погледна, после пак сведе очи към ръцете си. — Предложението ми ще ти прозвучи безочливо, милейди, но ако поискаш, ще ти обещая да те предупреждавам, когато сметна, че злоупотребяваш със силата си. Независимо дали ще приемеш, бих искал да те помоля да ми обещаеш същото.

Файър преглътна. Не й се вярваше, че той й поверява толкова отговорна задача.

— За мен е чест — прошепна тя. — Приемам обещанието ти и ти давам своето в замяна.

Светлините в градските къщи помръкваха една след друга. Част от тактиката й да пропъжда определени мисли бе да избягва възможностите, които ги подклаждат.

— Благодаря за цигулката. Свиря на нея всеки ден.

При тези думи тя го остави сам и тръгна със стражите си към своите покои.

 

 

На другата сутрин в голямата дворцова зала тя разбра как трябва да постъпи.

Стените на просторната зала бяха огледални. Минавайки край тях, подтикната от внезапен импулс, Файър погледна отражението си.

Затаи дъх и продължи да се взира, докато преодоля първоначалния момент на неверие. Скръсти ръце, изправи гръб и продължи да гледа. Спомни си нещо, което я разгневи. Сподели с Клара намеренията си да няма деца и Клара й спомена за лекарство, което ще я разболее тежко, но само за два-три дни. След като се възстанови, повече няма да се тревожи, че ще забременее, колкото и мъже да приема в леглото си. Лекарството ще я лиши завинаги от способността да роди деца. Едно от най-полезните открития на крал Арн и лейди Ела.

Файър се ядоса при мисълта за това лекарство — насилие, което да й попречи да създаде свои подобия. За какво тогава бяха тези очи, невъзможното лице, меките извивки на тялото й, силата на ума и. Какъв бе смисълът, щом никой от мъжете, които я желаеха, нямаше да я дари с деца? Само на тъга ли бе обречена? Какъв бе смисълът да се родиш жена — чудовище?

Думите се изплъзнаха от устните й като шепот.

— Защо съм се родила?

— Моля? — сепна се Муса.

Файър поклати глава.

— Нищо.

Пристъпи крачка напред и свали шала. Косата й се плъзна като ослепителен огън по раменете й. Един от стражите й ахна.

Беше красива като Кансръл. Всъщност приличаше много на него.

Зад нея Бриган влезе ненадейно в голямата зала и се закова на място. Очите им се срещнаха в огледалото. Разбра, че е бил вглъбен в размишления или разговор, но появата й го е изтръгнала неочаквано от мислите.

Толкова рядко я поглеждаше в очите. Чувствата, които се опитваше да прогони, се надигнаха заплашително.

После зад Бриган се появи Гаран, обяснявайки разпалено нещо. Зад Гаран прозвуча гласът на Наш, а сетне се появи и самият Наш, видя я и спря рязко зад братята си. Файър сграбчи паникьосано косата си да я събере, подготвяйки се за поредната глупост на краля.

Ала не биваше да се страхува, бяха в безопасност, защото Наш се постара да затвори съзнанието си.

— Добра среща, милейди — поздрави я той с видимо усилие.

Прегърна братята си през раменете и излезе с тях от залата.

Файър се изненада. Пое си облекчено дъх. Отпъди чувствата си обратно в килията им. После, точно преди братята да излязат от полезрението й, очите й доловиха отблясък от хълбока на Бриган — дръжката на сабята му. Сабята на командира на Кралската армия. И внезапно Файър разбра.

Бриган правеше ужасни неща. Пронизваше хора със сабята си. Обучаваше войници да воюват. Притежаваше огромна разрушителна сила също като баща си, но не я използваше като него. Всъщност би предпочел изобщо да не я използва. Използваше я обаче, за да не позволи на други да употребяват властта по още по-лош начин.

Могъществото бе неговото бреме. Ала той го приемаше.

И не приличаше на баща си. Гаран, Клара, дори Наш също не приличаха на баща си. Не всички синове са като бащите си. Всеки син избира какъв мъж да бъде.

Не всички дъщери приличаха на бащите си. Дъщерите-чудовища избираха какви чудовища да бъдат.

Файър погледна лицето си. Красивото отражение се замъгли от собствените й сълзи. Тя примигна да ги възпре.

— Страхувах се да не стана като Кансръл — рече гласно на отражението си. — Но аз не съм Кансръл.

До нея Муса се обади равнодушно:

— Всеки от нас щеше да ви го каже, милейди.

Файър погледна капитана на стражите си и се засмя. Засмя се, защото не е Кансръл, не е никой, освен самата себе си. Не бе необходимо да следва нечий път; сама щеше да си избира пътя. Смехът й секна, тъй като внезапно се ужаси, прозряла кой път ще избере. Не мога да го направя, помисли си. Твърде опасна съм. Само ще влоша положението.

Не, укори се мълком. Не бива да забравям толкова бързо. Не съм Кансръл. С всяка стъпка от този път създавам самата себе си. Силите ми навярно винаги ще ми се струват ужасни. Нищо чудно никога да не стана такава, каквато най-много искам да бъда.

Но мога да остана тук и да се опитам да бъда такава.

Прахосничеството е престъпление. Ще използвам силата си, за да премахна стореното от Кансръл. Ще я използвам, за да се боря за Делс.