Кристин Кашор
Огнена (16)

Петнайсета глава

Способността на Файър да направлява баща си зависеше от доверието му.

През зимата след инцидента с него Файър реши да експериментира и го накара да си пъхне ръката в огъня в спалнята. Накара го да мисли, че в камината има цветя, а не пламъци. Той посегна да ги вземе и отдръпна рязко длан; Файър сграбчи по-силно съзнанието му и му вдъхна решимост. Той се пресегна отново към цветята, този път упорито повярвал, че събира букет, докато болката не го върна в реалността. Той изпищя и се втурна към прозореца, отвори го и пъхна ръка в снега, натрупан по перваза. Обърна се към нея, ругаейки, просълзен, и я попита какво си въобразява, че прави.

Не беше лесно да обясни и тя се разплака съвсем искрено от объркване и от вихрушката противоречиви чувства — уплаха при вида на обгорялата му длан с почернели, разкървавени пръсти, и от противната, неочаквана миризма; ужас да не изгуби доверието му и силата да му въздейства. Хвърли се, хлипайки, върху леглото му и зарови лице във възглавниците.

— Исках да видя какво е да нараниш някого, както винаги си ме насърчавал — проплака тя. — Сега разбрах и съм ужасена и от двама ни. Никога повече няма да го причиня на никого!

Той приближи до нея. Гневът бе изчезнал от лицето му. Сълзите й явно го натъжаваха, затова тя им позволи да се леят. Той седна до нея, отпуснал изгорената си ръка до хълбока, но очевидно обсебен от скръбта й. Погали я утешително по косата с невредимата си ръка. Тя улови дланта му, притисна я към мокрото си лице и я целуна.

След миг той се отдръпна от нея.

— Твърде голяма си за това — укори я.

Не го разбра. Той прочисти гърло. Гласът му бе одрезгавял от болката.

— Не забравяй, че вече си жена, Файър. Необичайно красива жена. Неустоима за мъжете. Дори за собствения си баща.

Тя усети, че говори искрено, не я заплашва, не й намеква нищо. Просто й обясняваше откровено както винаги, когато ставаше дума за чудовищната й сила, и й даваше важен урок, за да я предпази. Интуицията й обаче съзря възможност. За да си осигури доверието му, трябваше да обърне всичко наопаки — да накара Кансръл да докаже, че може да му вярва.

Отскубна се от него с престорен ужас. Избяга от стаята.

Същата вечер Кансръл застана пред затворената й врата, молейки я за разбиране.

— Скъпо дете, не се страхувай от мен. Знаеш, че никога няма да те нараня, воден от низки инстинкти. Притесняват ме другите мъже. Длъжна си да проумееш опасностите, пред които те изправя силата ти. Ако имах син, нямаше да се тревожа толкова.

Остави го да говори, вцепенена от лекотата, с която го манипулира — него, майстора на машинациите. Беше слисана и зашеметена. Осъзна, че на това я е научил той.

Най-сетне излезе и му каза:

— Разбрах. Съжалявам, татко.

По лицето й се стичаха сълзи. Преструваше се, че причината е наранената му ръка — и отчасти беше така.

— Бих искал да прилагаш по-жестоко силата си — докосна я той по косата и я целуна. — Жестокостта е силна самозащита.

И така, след експеримента Кансръл продължи да й се доверява. Основателно, естествено, защото Файър не смяташе, че ще дръзне да го повтори.

После, през пролетта, Кансръл сподели с нея, че трябва да измисли нов план, този път безпогрешен, да убие Бриган.

 

 

Когато кървенето й започна, Файър се принуди да обясни на стражите си защо крилатите чудовища се събират пред прозорците и, защо разкъсват яростно по-дребните птици и кацат с писъци по первазите й. Приеха го добре — стражите, не птиците. Муса изпрати двамата най-умели стрелци в градината под стаите й на лов за хищници в опасна близост до дворцовите стени.

Делс не се славеше с горещи лета, но дворецът от черен камък и стъклени покриви се сгорещяваше и в слънчеви дни отваряха прозорците. Когато Файър прекосяваше площадите или коридорите, чудовищните птици се вторачваха и пищяха и през техните мрежи. Понякога я преследваха рояци чудовищни насекоми. Това несъмнено не умножаваше и без друго малобройните й доброжелатели в двореца. Всички разпознаваха квадратния белег върху лицето й и го обсъждаха разгорещено. Влезеше ли в някоя стая, шушукането секваше и започваше отново, щом излезеше.

Обеща на краля да обмисли въпроса със затворника, но всъщност не мислеше. Нямаше нужда. Познаваше съзнанието си. Използваше част от силите си да следи къде се намира кралят, за да го отбягва. Още повече й бяха необходими да отблъсква вниманието на хората в двореца. Най-често долавяше любопитство и възторг; понякога враждебност, особено у прислугата. Питаше се дали прислужниците си спомнят по-ясно жестокостта на Кансръл и дали той е бил по-жесток към тях.

От време на време някой тръгваше след нея — мъж или жена, прислужник или благородник — без определена цел. Опитваха се да я заговорят, викаха я. Веднъж сивокоса жена се спусна към нея с думите:

— Милейди Файър, нежна сте като цвете!

Понечи да я прегърне, но Мила протегна ръка и я възпря. Файър — с натежал от болка корем, с изтръпнала, сгорещена кожа — далеч не се чувстваше като нежно цвете. Зачуди се дали да зашлеви жената, или да се отпусне разплакана в обятията й. В същия момент една чудовищна птица задращи по мрежата на прозореца над главите им, жената я погледна и вдигна ръце към нея, запленена от хищника, както преди миг — от Файър.

Някои дами в двореца й завиждаха, задето е завладяла сърцето на краля, който жадуваше от разстояние за нея като буен жребец зад ограда и не криеше поривите си. Срещнеше ли погледите на тези жени с пера от чудовища в косите или с обувки от кожа на чудовищни гущери, Файър свеждаше очи и ги подминаваше. Хранеше се в стаите си. Смущаваха я показните градски маниери в двореца и разбираше, че не би могла да се приспособи, а и така отбягваше краля.

 

 

Един ден, докато прекосяваше снежнобелия площад, Файър се натъкна на зрелищна схватка — шепа малки деца срещу дъщерята на принц Гаран, подкрепяна пламенно от кученцето. Файър усети ясно, че дъщерята на Гаран е подстрекателят на юмручната разпра, а от разгорелите се страсти на невръстната войска долови, че вероятно тя самата е в дъното на разногласието. Спрете!, възкликна мислено тя от другия край на площада. Спрете веднага! Всички деца, с изключение на момичето на Гаран замръзнаха, зяпнаха я и след миг се разбягаха с писъци.

Файър изпрати Нийл да доведе лечителка и се втурна с останалите си стражи към момичето с подуто лице и разкървавен нос.

— Добре ли си, дете? — попита Файър.

Момичето се боричкаше с кучето си, което подскачаше, лаеше и извърташе муцуна към дланта й, стиснала каишката му.

— Блочи! — извика му тя с гъгнив глас и клекна до него. — Долу! Престани! Пфу!

Блочи подскочи и се блъсна в окървавеното й лице. Файър се пресегна към съзнанието на кученцето и го успокои. Детето седна върху мраморния плочник до Блочи и опипа бузите и носа си. Присви очи и отметна мократа си коса от лицето.

— Татко ще се разочарова.

Както и предишния път мислите на момиченцето бяха изненадващо недостъпни за Файър, но тя бе доловила достатъчно от чувствата на другите деца, за да разбере какво има предвид.

— Понеже си ме защитила ли?

— Не, защото забравих да пазя лявата си страна. Напомня ми го непрекъснато. И носът ми май е счупен. Ще ме накаже.

Гаран наистина не изглеждаше като олицетворение на добродушието, но Файър не смяташе, че ще накаже дете, задето не е спечелило схватка срещу приблизително осем противници.

— Понеже някой ти е счупил носа ли? Няма да те накаже, разбира се.

Детето въздъхна тъжно.

— Не, защото аз ги нападнах. А той ми е забранил. И защото пропускам уроците. Учителите ме чакат.

— Преди това ще те прегледа лечител — обясни й Файър, стараейки се да не се засмее.

— Уроците са безброй — продължи момичето, не особено заинтригувано от лечителката. — Ако татко не беше принц, нямаше да уча толкова. Обичам уроците по езда, но историята ме приспива. А сега той няма да ми позволи да яздя конете му. Никога! Разрешава ми да им давам имена, но не и да ги яздя. Чичо Гаран ще му каже, че съм пропуснала уроците, и татко ще ми забрани да ги яздя завинаги. На теб позволява ли ти да му яздиш конете? — попита я печално момичето, сякаш очаква да получи трагичен отговор.

Файър обаче не успя да продума. Гледаше озадачено детето, а умът й се опитваше да осмисли чутото. Тъмнокосото и тъмнооко момиченце с подуто и окървавено лице наричаше Гаран „чичо“, отличаваше се с необичайна умствена непропускливост, а баща му бе принц.

— Яздя само моя кон — промърмори най-сетне тя.

— А виждала ли си неговите коне? Има много. Луд е по конете.

— Познавам един — отвърна Файър, докато пресмяташе смаяно наум.

— Биг ли? Биг е кобила. Татко казва, че повечето войници предпочитат жребци, но Биг е безстрашна и той не би я сменил за никой жребец. Казва, че и ти си безстрашна. Спасила си му живота. Затова се застъпих за теб — додаде отчаяно тя, припомнила си отново надвисналата опасност; докосна носа си. — Може пък да не е счупен. Мислиш ли, че ще се ядоса по-малко, ако е само подут?

Файър потърка чело.

— На колко си години, дете?

— През зимата стана на шест.

Нийл се появи, подтичвайки с лечителя — усмихнат мъж в зелени дрехи.

— Милейди Файър — кимна й той и клекна до детето. — Принцесо Хана, най-добре елате с мен в лечебницата.

Двамата се отдалечиха. Хана продължаваше да бърбори с гъгнивия си глас. След миг колебание Блочи се втурна след тях.

Файър ги проследи със смаян поглед. Обърна се към стражите си.

— Защо никой не ми е споменал, че командирът има дъщеря?

Мила сви рамене.

— Командирът е потаен, милейди. Чували сме само слухове.

Файър си спомни жената с кестенявата коса в зелената къща.

— Тя ли е майката на детето?

— Говорят, че майката е починала, милейди.

— Кога?

— Не знам. Питайте Муса или принцеса Клара.

— Е… — Файър се опита да се сети накъде се бе запътила, преди да се натъкне на децата. — Да отидем някъде, където не се чува как пищят хищните птици.

— Бяхме тръгнали към конюшните, милейди.

А, да, конюшните, да посетят Смол. И мнозината му приятели — част от които несъмнено имаха кратки, красноречиви имена.

 

 

Файър би могла да разпита веднага Клара как така принц на двайсет и две има тайна дъщеря почти на шест. Почака обаче кървенето й да спре и отиде при Гаран.

— Сестра ти ми каза, че работиш твърде много.

Той вдигна очи от отрупаната с документи маса и ги присви.

— Вярно е.

— Ще дойдеш ли на разходка с мен, принце?

— Защо искаш да се разхождаш с мен?

— Защото се опитвам да преценя какво мисля за теб.

Той повдигна вежди.

— О, подлагаш ме на изпитание значи?

— Все ми е едно как го наричаш, но аз отивам. Не съм си подавала носа навън от пет дни.

Тя се обърна и излезе от стаята. Изпита задоволство, защото докато вървеше по коридора, усети как той тръгва след нея и настига стражите й.

— Приех поканата ти по същата причина — обясни й Гаран.

— Звучи справедливо. Мога да ти посвиря, ако искаш. Ще се отбием да си взема цигулката.

— Цигулката — изсумтя той. — Чух за нея. Бриган си мисли, че се къпем в пари.

— Чуваш всичко, предполагам.

— Това ми е работата.

— Ще ми обясниш ли тогава защо никой не ми е споменал за принцеса Хана?

— Защо те интересува принцеса Хана? — изгледа я остро той.

Разумен въпрос. Бръкна в рана, която Файър още не бе усетила.

— Чудех се просто защо кралица Роен и Брокър никога не са отваряли пред мен и дума за нея.

— Длъжни ли са?

Файър разтри врата си под шала и въздъхна, разбрала защо сърцето й настояваше да проведе този разговор тъкмо с Гаран.

— С кралицата винаги разговаряме открито, а Брокър споделя с мен всичко, което научи, защото съдействам на шпионите му — призна тя. — Въпросът не е дали са длъжни, а защо нарочно са отбягвали темата.

— А! Става дума за доверие значи…

Файър си пое дъх.

— И защо пазят детето в тайна? Та то е съвсем малко!

Гаран помълча замислено, като току я поглеждаше изпитателно. Поведе я през централния площад на двореца. Тя го остави охотно да избере посоката. Все още се губеше из дворцовите лабиринти. Тази сутрин тръгна към ковачницата, а се озова в пералнята.

— Малка е — рече най-сетне Гаран, — но я пазехме в тайна още преди да се роди. Самият Бриган научи за нея едва когато тя навърши четири месеца.

— Защо? Коя е майката? Съпруга на враг? На приятел?

— На никого. Момиче от конюшните.

— Защо тогава…

— Хана е трети наследник на трона — обясни тихо Гаран. — Дете е на Бриган. Не на Наш, не на Клара, не мое. Спомни си какви бяха времената тогава, милейди, преди шест години. Ако Брокър ти се е доверявал, както твърдиш, сигурно знаеш какви опасности грозяха Бриган — единствен той в двореца, враждуваше открито с Кансръл.

Файър замълча стъписано и засрамено продължи да слуша историята, която Гаран й разказваше:

— Той беше едва на шестнайсет, но всички знаем колко малко радост имаше в живота му. Момичето се грижеше за конете му. Много красиво момиче. Казваше се Роуз.

— Роуз… — повтори вцепенено Файър.

— Бриган сподели само с четирима от семейството — с мен, Наш, Клара и Роен. Пазеше я в тайна, за да не я излага на опасност. Искаше да се ожени за нея. — Гаран се изсмя сухо. — Беше непоправим романтик. За щастие не успя и връзката им не излезе наяве.

— Защо „за щастие“?

— Син на крал и момиче, което спи при конете?

Файър си помисли колко рядко се случва някой да разбере със сигурност, че иска да се ожени за някого. Колко ли е несправедливо да срещнеш такъв човек и да си принуден да се откажеш от него, защото леглото му е от слама, а не от пух?

— Както и да е — продължи Гаран. — Горе-долу по това време Кансръл убеди Накс да изпрати Бриган във войската на границата. Несъмнено се е надявал да го убият. Бриган се разгневи като стършел, но нямаше избор и замина. Не след дълго разбрахме, че е оставил частица от себе си у Роуз.

— Забременяла е.

— Именно. Роен се погрижи за нея. Тайно, разбира се. Бриган все пак оцеля, а Роуз умря при раждането. Когато навърши седемнайсет, Бриган се върна и в един и същи ден научи, че Роуз е мъртва, че има дете и Накс го е назначил за командир на Кралската армия.

Файър помнеше тази част от историята. Кансръл бе убедил Накс да повиши Бриган далеч над способностите му с надеждата стратегическата некомпетентност на принца да му спечели лоша слава, Файър помнеше задоволството и гордостта на Брокър, когато Бриган, въоръжен с невероятно упорство, се превърна първо в разумен, а после в необикновен пълководец. Той снабди с коне цялата армия — не само кавалерията, но и пехотата, и стрелците. Повиши стандартите за обучение и надницата. Увеличи числеността на войската, покани жени в нея, изгради сигнални кули в планините и из цялото кралство, за да установи връзка между отдалечените райони. Построи нови крепости с обширни житни полета и огромни конюшни, където да се грижат за най-ценната придобивка на армията — конете, които й помагаха да се придвижва лесно и бързо. Това затрудняваше контрабандистите, разбойниците, пикийците, както и бунтовните лордове Майдог и Джентиан, принудени да отстъпят с малобройните си войски и да преосмислят съмнителните си амбиции.

Горкият Бриган. Сърцето на Файър се сви от жал.

— Кансръл отмъщаваше на Бриган с всички средства — продължи Гаран. — Особено след като авторитетът му нарасна. Тровеше конете му от злоба. Подложи на мъчения един от оръженосците на Бриган и го уби. Ясно е защо всички, които знаехме за Хана, си държахме езика зад зъбите.

— Да, разбира се — прошепна Файър.

— После Накс умря. Следващите две години Бриган се опитваше да убие Кансръл, а той кроеше планове да убие него. После Кансръл се самоуби. Най-сетне Бриган бе свободен да обяви детето си за наследник на трона. Направи го обаче само пред членовете на семейството. Хана не е официална тайна — повечето хора в двореца знаят, че е негова. Ала не разгласяваме този факт. Отчасти по навик, но и за да не насочваме вниманието към нея. Не всички врагове на Бриган си отидоха с Кансръл.

— Но как е възможно тя да е престолонаследник, а ти — не? — попита Файър. — Накс ти е баща и ти не си по-незаконен от нея. Освен това Хана е момиче, дете.

Гаран присви устни и сведе очи. Не отговори на въпроса й.

— Роен ти вярва — отбеляза той. — Брокър също ти вярва. Не измъчвай чудовищното си сърце. Роен не ти е споменала за внучката си, защото е свикнала да не казва на никого. А Брокър не ти е съобщил вероятно защото Роен никога не му е казвала. Клара също ти се доверява, защото Бриган ти вярва. Доверието на Бриган е силна препоръка, признавам, но всеки греши понякога.

— Разбира се — отвърна сухо Файър.

В този момент един от стражите й повали със стрелата си чудовищна птица. Тя падна от небето — зелена и златиста — и се приземи някъде сред горичка недалеч от тях. Файър внезапно осъзна, че са в овощната градина зад двореца, а отвъд нея е зелената къща.

Файър се втренчи удивено в дървото до къщата, учудена как не го е забелязала от прозореца. Явно отгоре бе предположила, че е горичка, а не един-единствен организъм. Гигантският ствол се разклоняваше в шест посоки, а десетките масивни клони се привеждаха под тежестта си чак до земята, заравяха се в тревата и пак се издигаха към небето. Някои от най-грамадните клони имаха подпори, за да не се счупят.

До нея Гаран наблюдаваше смаяното й изражение. Тръгна с въздишка към пейка до алеята пред къщата, седна и затвори очи. Файър забеляза изпитото му лице и приведените му рамене. Изглеждаше изтощен. Приближи и седна до него.

— Необикновено е наистина — отвори очи той. — Толкова голямо израсна, че ще се убие. Всеки баща посочва наследниците си. Знаеш го нали?

Файър отмести очи от дървото и ги впи изненадано в него. Гаран срещна спокойно погледа й.

— Баща ми не ме обяви за свой наследник. Избра Наш и Бриган. Бриган постъпи другояче. Хана ще бъде първата му наследница, дори да се ожени и да има цяла армия синове. На мен, разбира се, ми е все едно. Никога не съм искал да бъда крал.

— И, естествено, всичко ще се обезсмисли — вметна с безизразен глас Файър, — щом кралят се ожени за мен и стане баща на цяла джунгла чудовища.

Гаран не го очакваше. Застина за миг, претегляйки думите й. После устните му неволно се извиха в лека усмивка. Разбра, че тя се шегува и смени темата.

— А ти, милейди, само с цигулката ли запълваш времето си? От десет дни си в двореца!

— Защо питаш? Задача ли искаш да ми възложиш?

— Не, докато не решиш да ни помогнеш.

Да им помогне… да помогне на това странно кралско семейство. Неволно й се прииска да не е толкова невъзможно.

— Каза, че не искаш помощта ми.

— Не, милейди, казах, че се колебая. И продължавам да се колебая.

Вратата на зелената къща се отвори и дамата с кестенявата коса тръгна по алеята към тях. Внезапно съзнанието на Гаран се разведри. Той скочи, пресрещна жената и я улови за ръката. Представи я на Файър с грейнало лице и тя разбра, че нарочно я е довел тук. Не бе забелязала, вглъбена в разговора.

— Лейди Файър — каза Гаран, — това е Сайри. Натоварена е с тежката задача да преподава история на Хана.

Сайри се усмихна на Гаран — усмивка, предназначена само и единствено за него, и Файър веднага проумя какво вижда.

— Не е толкова зле — уточни Сайри. — Тя е изключително способна ученичка. Просто не я свърта на едно място.

Файър й протегна ръка. Сайри я поздрави прекалено любезно и с едва доловима ревност. Разбираемо, Файър си отбеляза наум да предупреди Гаран да не води женски чудовища при възлюбените си. Дори най-умните мъже понякога пропускат очевидното.

Когато Сайри се сбогува с тях, Гаран я изпрати с поглед, като потриваше разсеяно челото си и тананикаше тихо.

Син на крал и жена, която е дворцов учител, подкачи го мислено Файър, подтикната от необяснима радост да се пошегува. Стъписващо!

Гаран смръщи вежди и се опита да си придаде строг вид.

— Ако ти е доскучало тук, милейди, отиди в забавачката и научи децата как да се пазят от чудовища. Сприятели се с тях, та на дъщерята на Бриган да й остане някой зъб в устата, докато баща й си дойде.

Файър понечи да си тръгне. По устните й продължаваше да трепти усмивка.

— Благодаря за разходката, принце. Знай, че е трудно да ме заблудиш. Дори да не ми се доверяваш, усещам, че ме харесваш.

Каза си, че уважението, което Гаран й засвидетелства, е приповдигнало духа й, а не жената, чиято тайна бе разкрила.