Кристин Кашор
Огнена (20)

Деветнайсета глава

Файър научи повече от необходимото и поносимото за незначителните навици и вкусове на лорд Майдог, лорд Джентиан, сестрата на Майдог, Мургда, синът на Джентиан, Гънър, и на домакинствата и гостите им. Разбра, че Джентиан е амбициозен, но и малко глуповат; имал деликатен стомах, избягвал подправките и пиел само вода. Синът му Гънър бил по-умен от него — ловък воин и донякъде аскет по отношение на виното и жените. Майдог бил точно обратното — не се лишавал от никакви удоволствия и бил щедър към любимците си и скъперник с всеки друг. Мургда се отнасяла скъпернически към всички, включително към себе си. Любимото й ястие бил хлебният пудинг.

С две думи, безполезна информация. Клара и кралят имаха по-важни занимания, вместо да седят и наблюдават как я събира, а Гаран все още бе на легло. Все по-често Файър оставаше сама в стаята за разпити — ако не броим, разбира се, Муса, Мила и Нийл. Бриган бе заповядал тримата да придружават Файър, когато има поверителна работа в двореца, и те я сподиряха по цели дни.

Понякога Арчър също присъстваше на разпитите. Бе поискал разрешение и Клара му позволи охотно, Файър — доста разсеяно — също. Арчър не й пречеше. Разбираше, че е любопитен. Само дето я тревожеше усещането, че Клара присъства по-често на разпитите, ако и Арчър е там.

Тези дни Арчър изглеждаше притихнал, вглъбен; криеше мислите си зад затворена врата. Понякога поведението му издаваше объркване, Файър се отнасяше възможно най-нежно с него, защото оценяваше усилията му да потиска обичайните си яростни изблици.

— Ще останеш ли по-дълго в двореца? — попита го тя, за да му покаже, че всъщност не иска да си тръгва.

Той прочисти смутено гърло.

— Житото е прибрано. С другото Брокър ще се справи. Мога да поостана, ако искаш.

Тя не отговори, но го докосна по ръката и го попита дали ще я придружи на следобедния разпит.

Научи, че любимото вино на Майдог се внася незаконно от незнайни пикийски винарни, където сланата пада рано и гроздовете замръзват на лозниците. Научи, че Мургда и пикийският й съпруг — корабоплавателят — са много влюбени. Най-сетне научи и нещо полезно — името на високия тъмноок стрелец, достатъчно възрастен да е побелял.

— Джод — изсумтя информаторът. — Преди двайсет години бяхме заедно в тъмницата на стария Накс. Джод бе осъден за изнасилване. Не знаех, че е болен. Нищо чудно обаче. В затвора ни тъпчеха един върху друг. Какво ли не ставаше там. Разбираш какво искам да кажа, нали, чудовищна кучко?

— Къде е той сега?

С този мъж не беше нито лесно, нито приятно. При всеки въпрос той се съпротивляваше, губеше битката и се предаваше, засрамен и омерзен.

— От къде да знам? Надявам се да лови чудовищни кучки като теб. Да ги…

Последва описание на насилие, изпълнено с толкова подробности, че Файър усети като наяве цялата му злост. Затворниците, които й говореха така обаче, само каляваха търпението й и по някакъв странен начин я натъжаваха. Струваше й се, че имат право да изричат такива думи — те бяха единствената им защита срещу посегателствата й. Тези мъже, разбира се, я застрашаваха, ако ги освободят. Някои бяха много опасни и тя се принуждаваше да препоръча никога да не ги освобождават, макар после съвестта да не я оставяше на мира. Вярно, на свобода те нямаше да обогатят обществото, но нечовешката им злоба едва ли би се проявила, ако тя не я провокираше.

Днешният затворник бе изпълнен с рядко срещана ненавист. Арчър не издържа, скочи и го халоса с юмрук по лицето.

— Арчър! — извика Файър и махна на тъмничарите да отведат мъжа.

Те го вдигнаха от пода, където лежеше окървавен и замаян. Щом излязоха, Файър изгледа гневно Арчър с присвити устни, твърде ядосана да се довери на думите.

— Съжалявам — извини се мрачно той и разхлаби яката на ризата, си, сякаш го задушава. — Този ме вбеси повече от другите.

— Арчър, не знам…

— Наистина съжалявам. Няма да се повтори.

Файър скръсти ръце и се втренчи гневно в него. Арчър обаче се усмихна. Поклати глава и въздъхна отчаяно.

— Сигурно се държа лошо, за да зърна ядосаното ти лице. Красива си, когато се ядосаш.

— О, Арчър — сряза го тя, — флиртувай с другите жени.

— Непременно, щом настояваш — отвърна той.

Наивната му усмивка я свари неподготвена и тя не успя да възпре своята.

За миг сякаш отново бяха приятели.

 

 

Няколко дни по-късно Файър отиде на стрелбището с цигулката. Търсеше Крел. Откри го с Арчър, Хана и краля. И четиримата стреляха по мишени. От всички страни към Хана летяха съвети. Тя изглеждаше съсредоточена, заковала упорито крака в земята, преметнала колчан с миниатюрни стрели през рамо. Стискаше малък лък и не говореше, Файър отдавна го бе забелязала — когато яздеше, упражняваше се с меча, стреляше с лък или учеше нещо друго, което я интересуваше, Хана спираше да бърбори и показваше удивителна способност да се съсредоточава.

— И Бриган се съсредоточаваше така — обясни й Клара. — Тогава Роен си отдъхваше, защото иначе със сигурност кроеше някаква беля. Мисля, че предизвикваше нарочно Накс. Усещаше, че Наш му е любимец.

— Така ли беше наистина? — попита Файър.

— Да, милейди. Наш беше по-красив. А Бриган бе по-добър във всичко останало. Приличаше повече на майка си, отколкото на баща си и това не работеше в негова полза. Е, поне не предизвикваше разпри като Хана.

Да, Хана предизвикваше разпри, но не защото баща й проявяваше благосклонност към другиго. Днес обаче тя не се заяждаше с никого. Щом се пробуди от унеса в лъка и стрелите, колкото да забележи дамата с цигулката, помоли за концерт и го получи.

 

 

После Файър тръгна напосоки из стрелбището с Арчър и Наш, следвана чинно от стражите. С двамата мъже се чувстваше странно, сякаш в компанията на огледални образи: влюбени в нея, мрачни и унили, безнадеждни и притихнали, изпълнени с неприязън един към друг. И двамата не се стараеха да прикриват чувствата си от нея — както винаги съзнанието на Наш бе открито, а жестовете на Арчър говореха по-ясно от думите.

Обноските на Наш обаче изглеждаха по-шлифовани, поне сега, а дворецът — по-придирчив към времето му. Понеже Арчър се постара да го изключи от разговора, Наш се сбогува и си отиде.

Файър погледна изпитателно Арчър — висок и строен, стиснал лъка в ръка.

— Отпъди го с твоите истории за детството ни на север — укори го тихо.

— Той те желае, а не те заслужава.

— Колкото ме заслужаваш ти ли?

Арчър се усмихна мрачно.

— Винаги съм знаел, че не те заслужавам. Всеки твой жест на внимание е бил незаслужен подарък.

Не е вярно, възрази мислено тя. Ти ми беше предан приятел, още преди да проходя.

— Променила си се — отбеляза Арчър. — Осъзнаваш ли колко много си се променила? Колкото повече време прекарвам тук с теб, толкова по-малко те познавам. Всички тези нови хора в живота ти, привързаността ти към това дете… и дори към кучето му. И работата ти — използваш силата си всеки ден. Преди се налагаше да се боря с теб да я използваш в своя защита.

Файър пое предпазливо дъх.

— Арчър, понякога по площадите и в дворцовите зали се налага да отклонявам вниманието на хората, за да не ме забелязват. За да не се нахвърли някой върху мен и суматохата да попречи на другите да си вършат работата.

— Вече не се срамуваш от способностите си — констатира Арчър. — И си красива! Ослепителна! Наистина, Файър. Не те познавам.

— Плаши ме с каква лекота започнах да използвам силата си. Разбираш ли колко се страхувам, Арчър?

Той спря с разжарени очи, приковани в три тъмни точки в небето. Стрелбището се намираше на възвишение, откъдето се виждаше морето. Три чудовищни птици кръжаха над търговски кораб долу и от лъковете на моряците излитаха стрели. Есенното море бе разбунено от яростния вятър и стрела след стрела пропускаха целта.

Арчър опъна небрежно тетивата и стреля с изумителна лекота. Една птица падна. После стражът на Файър, Елдър, прониза втора и Арчър го потупа насърчително по рамото.

Файър реши, че въпросът й е забравен и се изненада, когато той проговори.

— Винаги си се страхувала повече от себе си, отколкото от всички ужасии по света. Ако беше обратното, щяхме да се спогаждаме.

Изрече го меко, не обвинително, като отчаяна молба за примирие, Файър прегърна цигулката с две ръце, заглушавайки струните с плата на роклята.

— Арчър, познаваш ме. Трябва да преодолеем изпитанието. Трябва да приемеш как съм се променила. Няма да го понеса, ако, отказвайки се от леглото ти, изгубя и приятелството ти. Преди това бяхме приятели. Трябва да намерим начин пак да бъдем приятели.

— Знам — кимна той. — Знам, любов моя. Опитвам се. Наистина.

Отдалечи се от нея и се взря в морето. Постоя известно време така, без да продума. Когато се върна, тя го чакаше, притиснала цигулката към гърдите си. След миг нещо като усмивка разведри тъжното му лице.

— Ще ми разкажеш ли защо свириш на друга цигулка? — попита я. — Какво стана с онази, която Кансръл ти даде?

Понеже историята беше интересна и достатъчно далеч от чувствата, терзаещи я днес, разказът я успокои.

 

 

В сравнение с компанията на Арчър и Наш да бъде с Бриган и Гаран бе огромно облекчение. Бриган и Гаран не я затрудняваха. Мълчанието им не натежаваше от тъжни мисли, които копнеят да изрекат, а смръщеха ли се, поне не бе заради нея.

Тримата седяха на слънчевия централен площад, приятно топъл, защото с приближаването на зимата предимствата на черния дворец със стъклени покриви си казваха думата. Файър си отдъхваше след мъчителния и неползотворен работен ден. Събраната информация се изчерпваше кажи-речи с потвърждението на слабостта на Майдог към виното от замръзнало грозде. Стар прислужник на Джентиан научил за нея, прочитайки един-два реда от писмо на Майдог до Джентиан, което му било наредено да изгори, Файър така и не проумяваше склонността на заклети врагове да си гостуват и да си разменят писма. И се ядосваше, че прислужникът е видял тъкмо написаното за виното.

Тя перна чудовищната буболечка, кацнала на ръката й. Гаран въртеше разсеяно бастуна, с чиято помощ бе докретал до тук. Бриган седеше, протегнал крака и скръстил ръце зад главата, и наблюдаваше как Хана си играе с Блочи в другия край на площада.

— Хана няма да се сприятели с хора, докато не спре да предизвиква кавги — отбеляза Бриган.

Блочи се въртеше в кръг и стискаше в уста пръчката, намерена до ствола на съседното дърво — по-скоро въздълъг клон с опасни шипове, описващ широк радиус.

— Няма да стане така! — възкликна Бриган, стана бързо и клекна до кучето.

Изтръгна клона от устата му, начупи го на парчета и даде на Блочи един с по-безопасни размери. Явно смяташе за редно Хана поне да си запази и двете очи, щом ще остане без приятели.

— Хана има много приятели — напомни му с мек глас Файър.

— Имах предвид деца.

— Прекалено зряла е за връстниците си, а с другите не може да излезе на глава, понеже е по-малка.

— Щеше да излиза на глава, ако беше по-сговорчива. Страхувам се да не стане побойничка.

— Не е побойничка — възрази категорично Файър. — Не си търси жертви и не е жестока. Бие се само когато я предизвикат, а те я предизвикват нарочно, защото са решили да не я харесват. А и знаят, че ако се сбие, ти ще я накажеш.

— Невръстни негодници! Използват те — промърмори Гаран на Бриган.

— Само теория ли е това, милейди? Или се основава на наблюдения?

— Теория е, но съм я развила в резултат на наблюдения.

Бриган се усмихна леко.

— А развила ли си теория как да науча дъщеря си да не се поддава на предизвикателства?

— Ще помисля.

— Благодаря на Делс за мислите ти!

— Благодари на Делс за здравето ми! — Гаран се изправи на крака, зърнал на площада да се появява Сайри, много красива в синя рокля. — Време е да избягам от вас.

Не побягна, но стабилната му крачка бе напредък, Файър следеше всяка негова стъпка сякаш очите й, залепнали за гърба му, го крепят. Сайри го пресрещна, улови го за ръка и двамата се отдалечиха заедно.

Болестта му я уплаши. Сега, след като състоянието му се подобри, се осмеляваше да си го признае. Искаше й се старият крал Арн и съветничката му, провеждали опитите си преди сто години, да бяха открили още няколко лекарства, да са намерили лечение за още една-две болести.

После ги напусна Хана. Изтича и хвана за ръката Арчър, който се появи с лъка си на площада.

— Хана заяви, че ще се омъжи за Арчър — изпрати ги с поглед Бриган.

Файър се усмихна на скута си. Обмисли отговора си внимателно, но го изрече небрежно.

— Виждала съм много жени да си губят ума по него. Но за разлика от повечето бащи, ти не бива да се тревожиш. Хана е прекалено млада да й разбие сърцето. Сигурно е жестоко да го кажеш за най-стария си приятел, но ако беше с дванайсет години по-голяма, нямаше да им позволя да се срещат.

Както очакваше, лицето на Бриган остана неразгадаемо.

— Ти си повече от дванадесет години по-голяма от Хана.

— Аз съм на хиляда години. Като теб — въздъхна Файър.

— Хмм… — Не я попита какво има предвид; и по-добре, защото тя самата не беше сигурна.

Ако намекваше, че е достатъчно помъдряла да не става жертва на слепи увлечения… е, опровержението седеше пред нея под формата на сивоок принц, присвил замислено устни, които току привличаха погледа й.

Файър въздъхна отново и се опита да пренасочи вниманието си. Възприятията й бяха претоварени. Площадът бе един от най-оживените в двореца и, разбира се, целият дворец гъмжеше от съзнания. Около него пък лагеруваше целият Първи полк, с който Бриган бе пристигнал вчера и щеше да замине след два дни. Файър вече бе свикнала да усеща по-лесно съзнанията. Разпозна мнозина войници от полка, макар да бяха далеч.

Отблъсна умовете им, уморена да наблюдава всички наведнъж и да не съумява да реши къде да се съсредоточи. Накрая се насочи към съзнание, което я тревожеше. Приведе се напред и кимна тихо на Бриган:

— Зад теб има момче със странни очи. Говори с деца от двореца. Кой е?

— Видях го — отвърна Бриган. — Дойде с Кътър. Помниш Кътър, нали? Търговеца на животни? Не искам да имам нищо общо с него, той е контрабандист на чудовища и жесток човек. Само че продава много хубав жребец, прилича на речен кон. Бих го купил веднага, ако парите не отиват при Кътър. Нередно е, знаеш, аз да купувам кон, който вероятно е бил откраднат. Но въпреки това може да го купя. В такъв случай Гаран ще ме насоли за прахосничеството. С право, предполагам. Не ми трябва нов кон. Не бих се поколебал обаче, ако наистина е речен кон. Виждала ли си пъстрите сиви коне, милейди, които живеят на свобода край извора на реката? Прелестни създания. Винаги съм мечтал да имам речен кон, но не се ловят лесно.

Конете развързваха езика на този мъж също както на детето му.

— Момчето! — напомни му сухо Файър.

— А, да! Момчето е странно. Не само заради червеното око. Навърташе се край мен, когато отидох да разгледам жребеца. Доста особено се почувствах.

— Какво означава „особено“?

Бриган присви объркано очи.

— Не мога да определя точно. Имаше нещо… тревожно в поведението му. В начина му на говорене. Не ми хареса гласът му. — Той замълча някак подразнено и разчорли неспокойно косата си. — Не го обяснявам добре. Нищо определено у него не даваше повод за безпокойство. И въпреки това предупредих Хана да го отбягва. Тя ми каза, че вече го забелязала и не й харесал. Каза ми, че лъжел. Как ти се струва на теб?

Файър се замисли сериозно над въпроса. Момчето имаше необикновено съзнание, непознато. Не знаеше с какво да го свърже. Не беше сигурна дори как да напипа границите му. Не ги виждаше. Умът му наистина създаваше особено впечатление. Особено, но не в добрия смисъл.

— Нямам представа — отговори тя. — Колебая се… — След миг добави, без да разбира защо: — Купи жребеца, принце, ако така ще се махнат от тук.

Бриган си тръгна, вероятно да изпълни молбата й. Файър остана сама да си блъска главата що за момче е дошло в двореца. Дясното му око беше сиво, а лявото — червено. Само по себе си това бе достатъчно странно. Косата му беше златиста като узряло жито, кожата светла. Изглеждаше десет-единайсетгодишен. Пикиец ли беше? Седеше с лице към нея. В скута му имаше чудовищна мишка с искряща жълта козина. Той завързваше връв около врата й. Файър усещаше някак си, че мишката не му е домашен любимец.

Момчето дръпна връвта, много силно. Мишката изпружи крака. Спри, помисли гневно Файър, изпращайки посланието си към непонятното присъствие на съзнанието му.

Той веднага разхлаби връвта. Мишката се просна задъхана в скута му. Момчето се усмихна на Файър, стана и дойде при нея.

— Не я боли. Играем си на задушаване. За забавление — обясни той.

Думите му остъргаха слуха й; и не само тях, остъргаха мозъка й като писък на граблива птица. Едва устоя на порива да си запуши ушите. Когато си припомни тембъра на гласа му обаче, той не й се стори нито необичаен, нито неприятен.

Втренчи се в него хладно, за да не забележи объркването й.

— Игра на задушаване? Забавляваш се само ти и това е гнусно забавление.

Той се усмихна отново. Имаше нещо смущаващо в кривата му, червеноока усмивка.

— Гнусно забавление ли е да налагаш волята си?

— Над безпомощно, уплашено същество? Пусни мишката!

— Другите ми повярваха, че не я боли, но ти си по-умна. И ужасно красива. Затова ще изпълня желанието ти.

Той се наведе и разтвори длан. Мишката се завтече като златна лента и изчезна в пролука между корените на близкото дърво.

— Имаш интересни белези по врата. От какво са? — поинтересува се момчето.

— Не е твоя работа — отсече Файър и отвратена от вторачения му поглед, закри белезите си с шала.

— Радвам се, че поговорих с теб — каза той. — Отдавна си го мечтая. Надмина надеждите ми.

Той се обърна и се махна от площада.

 

 

Какво неприятно дете!

За пръв път й се случваше да не успее да прецени нечие съзнание. Дори умът на Бриган, в който не съумяваше да влезе, й предоставяше форма и усещане за барикадите си. Замъглените съзнания на стрелеца и стражите изглеждаха необясними и все пак ги долавяше.

Съзнанието на момчето напомняше куп криви огледала, обърнати срещу други криви огледала. Изопачаваше и подвеждаше възприятията и оставаше непознато и неразбираемо. Не можеше да го погледне, не виждаше дори очертанията му.

Размишлява над странното явление дълго след като момчето си отиде. И тези размишления я забавиха да прозре състоянието на децата, с които той бе разговарял. Децата на площада, повярвали на думите му. Съзнанията им бяха празни и обвити в мъгла.

Файър недоумяваше какво представлява мъглата. Но беше сигурна, че е намерила източника й.

Когато осъзна, че не бива да го пуска да си тръгне, слънцето залязваше, жребецът беше купен, а момчето вече бе напуснало двореца.