Кристин Кашор
Огнена (25)

Двайсет и пета глава

Джентиан и Гънър седяха с лица към вратата. Още щом Файър я затвори, Гънър стана и запристъпва покрай стената към нея.

Файър забеляза щит с герба на Куислам, подпрян на ниска масичка. Видя квадратите по килима в червено, пурпурно и ръждивокафяво. Диванът и столовете бяха кафяви. Поне за кървавите петна нямаше да се притесняват. Попи чувствата на двамата мъже и веднага разбра къде е препъникамъкът в тази стая. Не беше Джентиан, разбира се, очарован и грейнал от щастие при вида й, дотолкова податлив дори за изтощеното й съзнание, че за миг тя се зачуди как изобщо е успял да се издигне. Отговорът на кого лордът дължи могъществото си обаче стоеше намръщен пред нея. Гънър й напомняше донякъде Наш — непредсказуем, противоречив, неконтролируем, но не и изтъкан от самообладание. Той заснова напред-назад до стената, без да откъсва очи от нея. И макар да не беше нито едър, нито внушителен, плавните му, гъвкави движения й подсказаха защо приятелите й се притесняваха. Гънър бе страховито и разсъдливо създание, способно на необуздана, неочаквана злост.

— Няма ли да седнеш, Гънър? — прошепна Файър.

Отстъпи встрани от тях и се настани спокойно на дивана. Сгреши, защото диванът побираше повече от един човек и тъкмо към него се насочваше Гънър. Тя се сборичка със съзнанието му, някак издуто и вдървено в момента, и го отблъсна към столовете, по-близо до баща му. Той обаче явно бе решил да не сяда, щом не може да е до нея. Оттегли се до стената и пак заснова напред-назад.

— Какво да направим за теб, скъпо дете? — попита я Джентиан, подпийнал и щастлив.

Би предпочела да разполага с повече време. Ала времето й бе взето назаем от лорд Куислам.

— Искам да работя за вас. А вие да ме закриляте.

— Нямам ти доверие с този вид — изръмжа Гънър. — Нямам вяра на чудовища…

— Гънър! — укори го баща му. — Тя ни засвидетелства искрените си намерения, когато ни издебнаха в коридора. Майдог не би желал да сме груби с нея.

— На Майдог му е все едно какво ще правим, стига той да извлече изгода — отсече Гънър. — И той не заслужава доверие.

— Достатъчно! — вдигна властно ръка Джентиан.

Гънър се намръщи, но замълча.

— От кога сте съюзници с Майдог? — поинтересува се Файър, поглеждайки невинно Джентиан.

Побутна леко съзнанието му да го поощри да говори.

 

 

Двайсет минути по-късно Файър научи и предаде на кралското семейство, че Майдог и Джентиан са се съюзили най-вече защото дамата-чудовище се е присъединила към лагера на краля, а Харт й е разкрил само част от историята, уведомявайки я как Джентиан планира да нападне Наводнената крепост с десетте си хиляди войници. Всъщност Джентиан щял да нападне крепостта с петнайсет хиляди. След като се споразумели, Майдог прехвърлил пет хиляди от пикийските си наемници в армията на Джентиан, придвижвайки ги на части през тунелите.

Не й беше лесно да изрази задоволство от тази новина. Това означаваше в Наводнената крепост Бриган да се изправи пред по-многоброен противник — десет хиляди срещу петнайсет хиляди. Но дали значеше също, че армията на Майдог, независимо къде е скрита, наброява само петнайсет хиляди и няма числено превъзходство над другите два полка от Кралската армия плюс всички подкрепления?

— Шпионите ни докладваха, че търсите войската на Майдог из цялото кралство — прекъсна размишленията й Джентиан. Разкикоти се, повъртя в ръцете си ножа, който бе извадил от ботуша си, и погледна нервно смръщения си син, сновящ край стената. — Ще ти кажа защо не я намирате. Тя е в морето.

— В морето… — изненада се Файър.

— Да — кимна Джентиан. — Майдог има двайсет хиляди войници… О, виждам, че си впечатлена! Той непрекъснато наема войници, милейди. Има двайсет хиляди в морето. Плават отвъд хоризонта точно срещу Мраморното възвишение. В стотици пикийски кораби. А други петдесет кораба носят само коне. Пикийците са ненадминати мореплаватели. Съпругът на лейди Мургда също е мореплавател. Изследовател е, но войната го заинтригува. Седни, Гънър! — възкликна остро Джентиан и плесна ръката на Гънър с плоската страна на ножа.

Гънър се нахвърли върху баща си, сграбчи ножа, изтръгна го от ръката му и го метна към отсрещната стена. Той изсвистя по камъка и тупна върху килима със закривено острие. Файър се постара лицето й да не трепне, за да не разбере Гънър колко я е уплашил.

— Ума ли си изгуби! — извика Джентиан.

— Поне имам ум! Ти нямаш какво да губиш — озъби му се Гънър. — Ще споделяш ли още тайни с чудовището на краля? Хайде, казвай й останалото, та да й прекърша врата, като приключиш.

— Глупости! Нищо подобно няма да правиш! — сряза го Джентиан.

— Хайде, говори!

— Няма да продумам, докато не седнеш. Искам да се извиниш и да се държиш прилично.

Гънър изсумтя отвратен и застана пред Файър. Втренчи се в лицето й, а после безсрамно впи очи в гърдите й.

Гънър е нестабилен, каза Файър на Бриган. Хвърли нож по стената и го счупи.

„Можеш ли да измъкнеш още нещо за корабите? Колко са конете?“, попита я Бриган.

Преди Файър да успее да отвори уста, Гънър докосна ключицата й с показалец. Тя забрави за Бриган, за Джентиан и за двореца и насочи всичките си сили към Гънър, за да се пребори с намеренията му. Вниманието и ръката му се насочваха на долу, а щеше да изпусне безвъзвратно юздите му, ако му позволи да улови в шепа гърдите й. Защото това искаше Гънър или по-точно искаше да започне с това.

Накара все пак ръката му да се вдигне, но тя се стрелна към гърлото й и го стисна бавно. Една дълга секунда Файър остана без дъх съзнанието й гаснеше. Той я задушаваше.

— Майдог смята, че короната ще изпрати подкрепления на юг към Наводнената крепост, когато нападнем — прошепна дрезгаво Гънър и най-сетне я пусна. — Цял полк или дори два полка от Кралската армия. Щом на север останат по-малко войници, Майдог ще заповяда да запалят сигналните огньове на Мраморното възвишение. Разбираш ли, чудовище?

Мраморното възвишение — така наричаха високия бряг на север от града, Файър разбираше.

— Войниците на пикийските кораби ще видят огъня — кимна спокойно тя.

— Умница! — похвали я Гънър, пресегна се отново към гърлото й, ала размисли, сграбчи я за косата и дръпна. — Огънят е сигнал да акостират и да нападнат града.

— Града… — прошепна Файър.

— Да. Този град, Кралския град. Защо не? Няма по-подходящ момент. Наш ще е мъртъв. Бриган ще е мъртъв.

— Иска да каже, че утре ще ги убием — уточни Джентиан, наблюдавайки предпазливо сина си. — Планирали сме го. Ще има пожар.

Гънър дръпна много силно косата на Файър и изгледа свирепо Джентиан.

— Аз й обяснявам, татко аз решавам какво да й кажа аз отговарям за нея.

Пак я улови за гърлото и я притисна към тялото си, грубо и противно. Борейки се за глътка въздух, Файър потърси спасение по най-традиционния начин — посегна към слабините му и стисна в шепа каквото успя да докопа. Гънър изпищя и тя понечи да се вмъкне в мислите му, но собственото й съзнание приличаше на балон — меко и празно — без заострени ръбове, без нокти, с които да хваща. Гънър отстъпи задъхано назад. Юмрукът му се появи изневиделица и се стовари върху лицето й.

За миг тя изпадна в несвяст. После се съвзе и усети вкус на кръв и познатата болка. Килимът. Лежа на килима, помисли си. Лицето й пламтеше, главата й агонизираше. Раздвижи устни. Челюстта й беше непокътната. Размърда пръсти. Ръцете й бяха невредими. Бриган?

Той й отговори.

Добре, помисли изтощено Файър. Умът ми е непокътнат. Протегна съзнанието си към другата част на двореца.

Бриган обаче се опитваше да й обясни нещо. Тревожеше се. Чул шум. Бил на балкона над нея, готов да слезе, щом го извика.

Файър осъзна, че също чува шум. Изви глава настрани и видя Джентиан и Гънър да си крещят и да се блъскат — единият достолепен и разгневен, другият — със страховит безумен поглед, който й припомни защо е в тази стая. Надигна се на лакти и се изправи на колене. Изпрати въпрос на Бриган.

Искаш ли да разбереш още нещо за Майдог?

Не искаше.

Тя стана, залитна и се подпря на дивана. Затвори очи, докато болката в главата й стане по-поносима. Слизай тогава. Разпитът приключи. Те се бият. Видя как Гънър блъска баща си в стъклената врата на балкона. Сега се боричкат точно пред балкона.

После, понеже Бриган щеше да дойде и да се изложи на риск, тя вдигна глезените си един по един към ръцете — защото подозираше, че ако го направи по обратния начин, пресягайки се надолу към краката, главата й ще падне и ще се търкулне нанякъде — и извади ножовете от каниите им. Пристъпи към борещите се мъже, твърде заети да забележат нея или ножовете в ръцете й. Избърса окървавеното си лице в красивия си пурпурен ръкав, олюля се и зачака.

Не чака дълго. Усети Бриган и го видя почти едновременно. Той отвори с трясък вратата на балкона и Джентиан залитна през процепа. След миг се появи отново, но съвсем различен, защото съзнанието му го нямаше, сега беше само тяло, а от гърба му стърчеше кама. Бриган го блъсна да го отмести от пътя си и да препречи пътя на Гънър, за да го нападне със сабята си.

Беше ужасно да наблюдава как Бриган убива Гънър. Халоса го по лицето с дръжката на сабята толкова силно, че промени формата му. Събори го на земята с безучастно и съсредоточено изражение и заби острието в гърдите му. Това беше всичко — светкавично и жестоко. После се втурна загрижено към нея, помогна й да седне на дивана, намери кърпа за лицето й — прекалено бързо и тя не успя да възпре ужаса, който му изпращаше.

Той го усети и го разбра. Лицето му помръкна. Огледа безстрастно раните й.

Тя го улови за ръкава.

— Уплаших се — прошепна му. — Просто се уплаших.

В очите му проблесна срам. Тя стисна по-здраво ръкава му.

— Няма да ти позволя да се срамуваш пред мен. Моля те, Бриган. Ние си приличаме. Само че това, което правя аз, не изглежда толкова ужасно.

И, добави тя, разбирайки смисъла на думите едва след като ги изрече, дори тази част от теб да ме плаши, съм длъжна да я харесвам, защото е част от теб и ще те пази в битките. Искам да си жив. Искам да убиваш онези, които искат да те убият.

Бриган не отговори. След миг обаче докосна лицето й нежно, без да отбягва погледа й, и тя разбра, че е приел думите й. Той прочисти гърло.

— Носът ти е счупен — уведоми я. — Мога да го наместя.

— Добре… Бриган, отвън има шахта за пране. Трябва да намерим чаршафи или нещо друго, за да увием телата. Ти ще ги пренесеш до шахтата и ще ги хвърлиш в нея. Ще помоля Уелкли да отпрати всички прислужници от най-северната пералня и да се подготви да разчисти кашата. Нямаме време за губене.

— Да, добър план — кимна Бриган и я хвана здраво за тила. — Не мърдай.

После направи нещо на лицето й, което болеше много повече от удара на Гънър. Файър извика и го заналага с юмруци.

— Стига, стига… — Пусна лицето й и улови ръцете й, но тя все пак успя да го удари по главата. — Съжалявам, Файър. Готово е. Полегни, докато аз се оправя с телата. Почини си, за да ни преведеш през това, което ни остава до края на нощта.

Той се изправи и изчезна в спалнята.

— До края на нощта… — прошепна Файър с просълзени от болката очи. Облегна се на дивана и задиша дълбоко, докато болката намаля и стана равномерна, присъединявайки се към ритъма на натрапчивото туптене в главата й. Бавно, меко тя накара съзнанието си да обиколи двореца и околността, досягайки Мургда, хората на Мургда и Джентиан, съюзниците им, Куислам и съпругата му. Откри Уелкли и му даде указания.

В устата й имаше кръв. Кръв се стичаше и в гърлото й. Точно когато усещането стана непоносимо отвратително, Бриган се появи до нея, преметнал чаршафи през рамо — Остави на масичката пред нея купа с вода, чаши и кърпи. Отиде до телата на Джентиан и Гънър и се зае да ги увие. Файър си изплакна устата и отново обходи мислено двореца.

За миг някъде в периферията на възприятията й се мярна ум, който й се стори особен, не на място. Около двореца. В зелената къща? Какво беше това? Чувството изчезна и тя не успя да го долови отново. Обзеха я отчаяние, тревога и изтощение. Погледна как Бриган увива тялото на Гънър в чаршафа — с потъмняло от синините лице, с ръце и ръкави, подгизнали от кръвта на Гънър.

— Враговете ни имат числено превъзходство — каза тя. — Навсякъде.

— Обучавах войниците си с такава нагласа — отвърна с равен тон той. — А благодарение на теб и на двата фронта ще се възползваме от елемента на изненадата. Тази нощ направи повече, отколкото се надявахме. Вече изпратих съобщения на север до Трети и Четвърти полк. Не след дълго двата полка и повечето подкрепления ще се съберат на брега на север от града и Наш ще ги предвожда. Изпратих цял батальон на Мраморното възвишение да охранява сигналните огньове и да залавя пратениците на Майдог. Щом Трети и Четвърти полк заемат позиция, ще запалим огньовете. Армията на Майдог ще слезе на сушата, без да подозира нищо, и ние ще ги атакуваме. Морето ще отреже пътя им за отстъпление. Те са повече от нас, но ние имаме повече коне — побрали са най-много четири-пет хиляди коня на корабите, а и конете им няма да са в състояние да участват в сражение след няколкото седмици в морето. Това ще ни улесни. Ще компенсира навярно несъобразителността ни. Чудно как не проумяхме, че Майдог се е съюзил с пикийците заради корабите им!

Файър се затрудняваше да бърше кръвта от носа си, без да го докосва.

— Мургда е проблем — пое си тя рязко дъх от болка. — Все някой ще забележи, че Джентиан и Гънър ги няма, а Мургда ще се досети какво сме направили и какво знаем.

— Няма значение, стига пратениците й да не успеят да стигнат до корабите.

— Да, добре, но в този момент в двореца има поне сто души, готови да опитат да се доберат до корабите.

С оглушителен шум Бриган разкъса един чаршаф на две.

— Ще успееш ли да я изкараш от стаите й? — попита той.

Файър затвори очи и се пресегна към съзнанието на Мургда. Размисли ли, милейди Мургда? Постара се въпросът й да прозвучи уморено, както се чувстваше. Почивам си в моята спалня. Ще те приема, ако пожелаеш да поговорим.

Мургда отвърна с презрение и със същата неотстъпчивост като преди. Не възнамеряваше да припарва до стаите на Файър.

— Няма да успея — призна Файър на Бриган.

— Тогава ще се опитаме да я държим в неведение възможно най-дълго, за да спечелим време. Сега ние определяме как ще се развие войната, милейди.

— Направихме огромна услуга на Майдог. Сега той ще застане начело на армията на Джентиан. Няма да се налага да поделя властта.

Бриган овърза последния чаршаф и стана.

— Съмнявам се, че изобщо е възнамерявал да я поделя. Майдог винаги е бил по-сериозната заплаха. Чист ли е коридорът? Да действам ли?

В същия момент в съзнанието на Файър се пръкна основателна причина да побързат. Тя въздъхна.

— Капитанът на стражата ми съобщи, че един прислужник на Куислам, съпругата му и неколцина телохранители идват насам. Да вървим. — Изправи се, взе купата и изля по-розовялата от кръв вода в саксията до дивана. — Уф! Къде ми е умът? Как ще излезем от тук?

Бриган преметна единия вързоп на гръб.

— Както дойдох. Не се страхуваш от височини, нали?

* * *

На балкона по бузите на Файър потекоха сълзи от усилието да отвлече вниманието на осем етажа потенциални зяпачи. Духнаха свещите и се притаиха в сенките.

— Няма да те оставя да паднеш — окуражи я тихо Бриган. — Клара също ще ти помогне. Разбираш ли?

Чувстваше се твърде зашеметена да разбира. Беше изгубила кръв и не смяташе, че в момента е способна на такива подвизи, но това нямаше значение, защото хората на Куислам идваха, а друг изход нямаше. Послуша Бриган и застана с гръб към него. Той се облегна на парапета, приклекна и я вдигна. Дланите й докоснаха ръба на балкона над тях. Бриган се изви назад и пръстите й се вкопчиха в парапета. Погледна надолу и с ужас откри как е успял да я повдигне — кацнал върху долния парапет, застопорил крака между решетките, надвесен над празнотата. Ръцете на Клара се появиха отгоре и се сключиха около китките й.

— Хванах я — обади се принцесата.

Бриган премести длани от коленете към глезените на Файър и тя пак се люшна нагоре. Внезапно спасителният, прелестен балкон изникна пред нея, Клара я издърпа и й помогна да се прехвърли — тромаво и стенейки едва доловимо от болка — през парапета. Строполи се задъхана на пода и с колосално усилие се съсредоточи и се изправи, за да помогне на Бриган да се качи. Той обаче вече стоеше до нея.

— Вътре — побутна я бързо.

В стаята Клара и Бриган заговориха припряно, Файър разбра, че Бриган няма да дочака да види какво ще стане с Мургда, с хората на Джентиан, с Уелкли и мъртъвците в пералнята. Бриган щеше да тръгне незабавно — по въжена стълба, провесена през прозореца на стаята от другата страна на коридора, да слезе на земята, където го чакаха конят и бойниците му, да стигне през тунелите до Наводнената крепост и да подеме войната.

— Възможно е Мургда да успее да запали сигналния огън — предупреди Бриган. — Възможно е да се опитат да убият Наш. Бъдете бдителни. Няма да е зле след известно време главорезите на Мургда и на Джентиан да започнат да изчезват. Разбираш ли? — Обърна се към Файър. — Как е най-добре да излезеш от тук?

Файър сбърчи замислено чело.

— Както дойдох. Ще ме качат в количка, ще ме свалят с платформата и ще се изкача по стълбата до моя прозорец.

После, до края на нощта, я чакаше същата работа както досега — да следи Мургда, да следи всички и да съобщава на Уелкли, на стражите и на всекиго къде се намират враговете им, кого да спрат и кого да убият, та Бриган да стигне безпрепятствено до Наводнената крепост, а пратениците му да поемат на север. Никой не биваше да научава достатъчно, за да се опита да ги последва или да запали огньовете.

— Плачеш — констатира Клара. — Носът ще те заболи още повече.

— Не са истински сълзи. Просто съм изморена — обясни Файър.

— Горкичката — поклати глава Клара. — По-късно ще дойда при теб да ти помагам. А ти тръгвай, Бриган! Чист ли е коридорът?

— Дай ми само една минута. Една минута насаме с лейди Файър — помоли я Бриган.

Клара повдигна вежди и излезе безмълвно от стаята.

Бриган затвори вратата след нея и се обърна към Файър.

— Милейди… Искам да те помоля нещо… Ако загина в тази война…

Сълзите на Файър вече бяха истински и не можеше да ги спре, защото нямаше време. Всичко се развиваше прекалено бързо. Тя стана, пристъпи към него и го прегърна. Притисна се към него и изви глава настрани, защото веднага разбра колко трудно е да покажеш любовта си към някого, когато носът ти е счупен.

Той я прегърна силно. Гърдите му се повдигаха забързано. Положи длан върху копринените й коси и я залюля леко, докато ужасът й се превърна в поносимо отчаяние.

Да, каза му мислено тя, разбрала какво иска да я помоли. Ако загинеш, Хана ще бъде в сърцето ми. Обещавам ти да не я оставям сама.

Не беше лесно да го пусне, но го направи и той тръгна.

 

 

В количката по пътя към покоите й сълзите на Файър пресъхнаха. Обзе я дълбоко вцепенение. Всичко, освен тънката нишка живец, свързваща я с двореца, секна. Все едно спеше и сънуваше безсмислен, злокобен кошмар.

В това състояние тя прекрачи перваза на прозореца и когато стъпи на въжената стълба, от земята под краката й долетя странно болезнено скимтене. Разпозна Блочи и вместо нагоре се заспуска надолу, водена не от прозрение, а от притъпена, няма нужда да провери добре ли е кучето.

Суграшицата се бе превърнала в лек сняг и градината пред зелената къща сияеше. Блочи не беше добре. Лежеше на алеята пред къщата. Предните му крака бяха счупени.

Файър долови не само болка. Блочи се страхуваше и се мъчеше да се отблъсне със задните си крака към дървото, огромното дърво в страничния двор.

Нещо не беше наред. Ставаше нещо зловещо и неведомо. Файър претърси диво мрака, пресягайки се мислено към зелената къща. Баба й спеше вътре. Спяха и стражите. Чудно, понеже нощните стражи не бива да заспиват.

Файър извика безпомощно, защото под дървото усети Хана, будна и вледенена от студ. Не беше сама. При нея имаше някой, някой ядосан, който й причиняваше болка и я изпълваше с гняв и страх.

Файър се спусна към дървото, протягайки се отчаяно към съзнанието на човека, измъчващ Хана, за да го спре. Помогнете ми!, призова стражите си. Помогнете на Хана!

През ума й пробяга усещане за стрелеца със замъгления ум. Нещо остро се заби в гърдите й.

Съзнанието й почерня.