Кристин Кашор
Огнена (5)

Четвърта глава

Конят на Файър — още един подарък от Кансръл — се казваше Смол. Беше го избрала, защото имаше белезникава, раздърпана козина и понеже я следваше тихо напред-назад от другата страна на оградата в деня, когато Кътър бе изложил животните си за продан.

Другите коне или не й обръщаха внимание, или се плашеха от нея, блъскаха се и риеха земята. Смол се придържаше на безопасно разстояние от разбунения табун. Подтичваше до Файър, спираше, когато тя спираше, примигваше обнадеждено срещу й, а отдалечеше ли се от оградата, я чакаше да се върне.

— Казва се Смол — обясни Кътър, — защото мозъкът му е колкото грахово зърно. На нищо не успях да го науча. А и не е красавец.

Кътър снабдяваше Кансръл с коне и с чудовища от черния пазар. Живееше в западната част на Големите сиви планини и веднъж годишно излагаше стоката си за продан из цялото кралство, пренасяйки я в големи каруци, покрити с чергила, Файър не го харесваше. Той не се отнасяше добре с животните. Имаше широки и увиснали бърни, а насочеше ли противния си собственически поглед към нея, винаги й се приискваше да се свие на невидимо кълбо.

Освен това грешеше за Смол. Файър знаеше как гледат глупаците и какъв е досегът с ума на празноглавите — хора и животни — и разбираше, че Смол не е като тях. Забеляза и как жребецът се разтреперва и отстъпва назад, когато Кътър го наближи, и как треперенето спря, щом тя го докосна и го поздрави шепнешком. Файър бе свикнала да я желаят заради красотата й, но не бе свикнала да се нуждаят от нежността и.

Когато Кътър и Кансръл се отдалечиха за малко, Смол изпъна врат над оградата и облегна муцуна на рамото й. Тя го почеса между ушите и той изпръхтя доволно в косата й. Файър се засмя и в сърцето й се отвори врата. Явно съществуваше любов от пръв поглед; или поне любов от първо пръхтене.

Кътър й каза, че не е с всичкия си, а Кансръл се опита да я придума да вземе красива черна кобила, която подхождаше на нейната ослепителна красота. Ала тя поиска Смол и Кътър й го докара след три дни. Тресеше се от ужас, защото жестокият Кътър го бе вкарал в една каруца с планинския лъв, купен от Кансръл. Делеше ги единствено разнебитена дървена преграда. Смол слезе от каруцата разпенен и цвилещ, а Катър го шибна с камшика си и го нарече страхливец.

Файър се спусна към коня си, задавена от яд, и впрегна цялата си нежност и спокойствие, за да утеши ума му. А на Кътър обясни с думи, каквито никога не използваше, какво мисли за отношението му към животните.

Кътър се засмя й и каза, че гневът подчертава очарованието й — допусна, разбира се, огромна грешка, защото никой, отличаващ се с известна интелигентност, не дръзваше да се отнася непочтително към лейди Файър в присъствието на баща й. Файър бързо дръпна Смол настрани, защото знаеше какво ще последва. Първо Кансръл принуди Кътър да падне ничком и да се извини през сълзи. После го накара да се гърчи от болка, причинена от въображаеми рани. Накрая премина към истинското наказание — започна да го рита в слабините спокойно, отмерено, докато прецени, че Кътър е разбрал.

Междувременно Смол притихна още щом Файър го погали, и оттогава правеше всичко, за което тя го молеше.

Днес тя стоеше до коня, облечена топло, за да се предпази от утринния хлад. Арчър дойде при нея и й протегна ръка. Тя поклати глава и се хвана с една ръка за ръба на седлото. Яхна коня, стиснала зъби, за да не простене от болка.

Имаше само седем дни за почивка и ръката й, изтръпнала сега, след ездата щеше да я заболи не на шега. Но бе решена да не позволява да я третират като инвалид. Изпрати лъчезарно чувство към Смол, нежна молба да препуска гладко. Това бе още една причина със Смол да си подхождат толкова — той имаше топло, възприемчиво съзнание.

— Предайте поздравите ми на кралицата — извика Брокър от стола си на пътеката пред къщата. — Кажете й, че я каня да посети стария си приятел, ако намери минутка спокойствие.

— Непременно — обеща Арчър, докато си надяваше ръкавиците.

Пресегна се през глава да опипа колчана със стрелите, преметнат през гърба му, както правеше винаги, преди да яхне коня си — не че някога бе забравял стрелите си — и се метна на седлото. Махна на стражите да препуснат напред. Файър ги последва, а той пое след нея.

Яздеха с осем войници — повече, отколкото Арчър би взел, ако пътуваше сам, но не много повече. Никой в Делс не пътуваше с по-малко от шестима придружители, освен ако не е напълно отчаян, планира самоубийство или поради някаква друга необяснима причина иска да го нападнат разбойници. Недостатъците от присъствието на Файър — ранен ездач и популярна мишена — се компенсираха почти напълно от способността й да долавя и близостта, и намеренията на всеки непознат.

Далеч от дома Файър не можеше да си позволи лукса да избягва да използва силата на съзнанието си. Обикновено чуждите мисли не привличаха вниманието й в еднаква степен, ако не се вслушваше целенасочено. От осезаемостта на всеки ум зависеше това дали го познава и дали той усеща присъствието й, от силата му, стремежите, близостта, откритостта му и множество други фактори. Днес не биваше да оставя никой да й се изплъзне незабелязано; налагаше се да претърсва постоянно околността и при възможност да завладява всеки срещнат ум, за да прозре намеренията му. Длъжна бе да крие по-старателно своето съзнание от хищните чудовища. По пътищата дебнеха много опасности — за всички.

От крепостта на кралица Роен ги делеше безкраен ден езда. Стражите препускаха бързо, заобикаляйки покрайнините на града — достатъчно близо да чуват кукуригането на петлите, ала и достатъчно далеч, за да не ги забележат. Да парадираш как потегляш на път бе най-добрият начин да те ограбят или убият по пътя.

Тунелите под планините щяха да ги отведат по-бързо до кралица Роен, но предпочетоха да ги отбягнат. Поне на север стръмните наземни пътища бяха по-безопасни от непознатото, което дебнеше в тъмнината.

Косата на Файър бе скрита, разбира се, под плътно увит шал, а дрехите й за езда бяха най-обикновени. Надяваше се обаче да не срещнат никого. Чудовищата обикновено не обръщаха внимание на красивото лице и на тялото, ако не забележеха интересна коса, но това не важеше за хората. Видеха ли я, щяха да я огледат зорко. Огледаха ли я зорко, щяха да я забележат, а очите на непознатите винаги я смущаваха.

Наземният маршрут до крепостта на кралица Роен бе стръмен и без дървета. Малките сиви планини разделяха земите на Файър и съседите й от земята на кралицата. Те можеха да бъдат прекосени пеш и бяха обитаеми за разлика от Големите сиви планини — планинския масив, простиращ се по северната и южната граница на Делс.

По билата на Малките сиви планини се крепяха селца; къщурки от грубо одялани камъни, студени и безцветни, се гушеха и в долините край входовете на тунелите. При всяко пътуване към Роен Файър гледаше тези далечни селца и се питаше какво ли е да живееш в тях. Днес забеляза, че едното липсва.

— На онзи зъбер имаше село — посочи тя.

Разбра веднага. Видя разломени основи на къщи да стърчат от снега, а в подножието на билото, където се намираше селото, забеляза купчина камъни, греди и чакъл. По нея се прокрадваха чудовища — вълци, а над нея кръжаха чудовищни грабливи птици.

Хитър нов ход на разбойниците — да изхвърлят цяло село от зъберите, камък по камък. Арчър скочи от коня си, стиснал челюсти.

— Файър. Има ли живи хора сред отломките?

Имаше много живи съзнания, но не човешки. Пълчища плъхове — обикновени и чудовища. Тя поклати глава.

Арчър стреляше, защото не биваше да хабят стрели. Първо простреля грабливите птици. После уви кърпа около една стрела, запали кърпата и я изстреля към стълпотворението от чудовища сред руините. Изпращаше пламтяща стрела след пламтяща стрела, докато огънят не лумна буйно.

В Делс изпращаха с пламъци телата на мъртвите там, където бяха отишли душите им — в пустотата. Да ги почетат, понеже всичко свършва освен света.

Продължиха бързо напред, защото вятърът довяваше непоносима миризма.

По средата на пътя видяха гледка, която повдигна духа им — кралската войска изгромоли от недрата на планинския скат и прекоси в галоп каменистата долина под тях. Файър и спътниците й спряха на възвишението и я проследиха с поглед. Арчър посочи предните редици.

— Крал Наш е с тях. Виждаш ли го? Високият мъж на пъстър кон до знаменосеца. До него е брат му, пълководеца, принц Бриган. Държи голям лък и язди черна кобила. Онзи, облеченият в кафяво, видя ли го? Великолепна гледка!

Файър виждаше за пръв път синовете на Накс и несъмнено никога не бе зървала толкова голям полк от кралската армия. Стотици войници — петнайсет хиляди, уточни Арчър, когато го попита — някои с лъскави ризници, други в тъмносивата армейска униформа, се носеха като река върху силните си, бързи коне. Мъжът с големия лък, принцът пълководец, изостана и заговори двамина в средата на колоната. После препусна отново напред. Толкова отдалеч войниците изглеждаха дребни като мишки, но Файър чуваше тропота на копитата на петте хиляди коне и усещаше необозримото присъствие на съзнанията на хилядите мъже. Различаваше и цветовете на знамето, което следваше принца, където и да отиде — гориста долина, сиво-зелена, с кървавочервено слънце сред оранжево небе.

Принц Бриган се обърна внезапно назад, насочи поглед към облаците в небето и в същия миг Файър усети чудовищните грабливи птици. Бриган описа полукръг с черната кобила, вдигна ръка и неколцина войници се отделиха от колоната и издърпаха стрели от колчаните си. Три хищни птици, две синкаво виолетови и една с цвят на зелена ябълка, закръжиха високо над реката от войници, привлечени от тропота или от миризмата на конете.

Арчър и стражите му също опънаха тетивите, Файър сграбчи юздите с една ръка, успокои Смол и размисли дали да изтерзае ръката си, подготвяйки и своя лък.

Не бе необходимо. Хората на принца действаха уверено и свалиха само с четири стрели синкаво виолетовите птици. Зелената се оказа по-умна; летеше, променяйки височината и скоростта си, и се снишаваше все повече и все по-близо до ездачите. В крайна сметка я довърши стрелата на Арчър — бърза стрела, изсвистяла надолу и над главите на препускащите воини.

Крилатото чудовище падна в долината. Принцът обърна коня си и погледна към планинските пътеки, търсейки стрелеца с опънат лък, в случай че не го хареса. Видя Арчър и стражите, свали лъка и вдигна ръка за поздрав. Посочи първо мъртвата зелена птица в долината, а после посочи Арчър. Файър разбра жеста — убитото от Арчър се полага нему.

Арчър махна в отговор: „Вземи го ти.“ Бриган вдигна две ръце в знак на благодарност и войниците му метнаха тялото на чудовището върху гърба на кон без ездач. Сега Файър забеляза, че има доста коне без ездачи, натоварени с торби, провизии и дивеч — и обикновени животни, и чудовища. Знаеше, че извън пределите на Кралския град кралската армия се изхранва сама. Колко ли храна е нужна да напълни стомасите на цяла река гладни мъже!

Тя се поправи — мъже и жени. Всеки, който умее да язди, да се бие и да ловува, бе добре дошъл в кралската войска. Крал Наш не държеше воините му да са само мъже. Всъщност думата имаше принц Бриган. Армията се наричаше кралска, но в действителност беше на Бриган. Хората говореха, че двайсет и седем годишният Наш е достолепен, ала дойдеше ли ред да се разбиват глави, честта се падаше на по-малкия брат Бриган.

Далеч под тях реката от ездачи започна да изчезва в пещера в подножието на друго възвишение.

— Днес тунелите явно са безопасни — констатира Арчър. — Де да знаех, че войниците са толкова близо! Бях чул, че кралят е в двореца си, а принцът усмирява пикийци в Далечния север.

В долината под тях принцът обърна кобилата си и я пришпори към края на колоната от войници. Първо обаче очите му се задържаха върху Файър. От такова разстояние едва ли различаваше чертите й, а и слънцето светеше в очите му. Вероятно разбра само, че е приятелка на Арчър, облечена като момче и с покрита коса. Ала лицето на Файър пламна. Беше сигурна, че принцът я позна. Бриган се извърна още веднъж назад, сякаш да докаже правотата й. Доказваше я и яростта, с която пришпори кобилата си. Както и умът му, затворен за нея и студен.

Затова досега бе отбягвала да се среща с Наш и Бриган. Естествено бе синовете на крал Накс да я мразят. Тя носеше позорното клеймо на бащиното наследство.