Кристин Кашор
Огнена (26)

Двайсет и шеста глава

Събуди я писък на чудовищна птица и тревожни човешки викове. Подът се клатеше и скърцаше. Каруца — студена и мокра.

— Нейната кръв ги привлича — изкрещя познат глас. — Надушват кръвта й. Измийте я, покрийте я някак!

Човешки и птичи крясъци, схватка над нея. В лицето й ливна вода, задуши я, някой избърса носа й, прониза я жестока болка, съзнанието й се завъртя я запрати в мрака. Хана? Хана…

 

 

Събуди се отново и веднага призова Хана, сякаш умът й е застинал посред крясъка, изчаквайки я да се опомни. Къде си, Хана?

Никакъв отговор. Никакво усещане за детето, докъдето съзнанието й успяваше да стигне.

Ръката й бе извита под тялото, лицето над вдървения й врат туптеше от болка, а студ, непоносим студ, я пронизваше до костите.

В каруцата имаше мъже. Претърси съзнанията им да намери милосърдие, някой, който да й даде одеяло. Бяха шестима мъже със замъглени умове, включително стрелецът, избиващ приятелите си. И момчето, причинителят на мъглата, беше там, червеноокото, бледо момче с недосегаемо съзнание и глас, размекващ главата й. Нали Арчър тръгна да ги търси — него и стрелеца? Арчър? Арчър? Къде си?

Подът се килна, стана й по-студено и по-мокро. Разбра, че лежи в локва, която се стича по пода. Навсякъде плискаше вода. Под каруцата имаше огромни създания. Усещаше ги.

Риби…

Каруцата всъщност беше лодка.

Отвличат ме, помисли си смаяно, с лодка. Невъзможно! Трябва да се върна в двореца, да следя лейди Мургда! Войната. Бриган. Бриган се нуждае от мен! Трябва да избягам от тук.

Някакъв мъж промърмори недоволно. Гребеше, беше изтощен и ръцете му бяха покрити с мехури.

— Не си изморен — изрече беззвучно момчето. — Ръцете не те болят. Да гребеш, е забавно.

Произнесе думите отегчено и неубедително, но Файър усети как мъжете се въодушевиха. Скърцането — сега разбра, че скърцат гребла — се ускори.

Той беше силен, а тя — слаба. Трябваше да открадне зашеметените му хора. Ала щеше ли да успее, вцепенена от болка, студ и объркване?

Рибата. Реши да накара огромните риби, плъзгащи се под нея, да изплуват на повърхността и да нападнат лодката.

Една риба блъсна с гръб дъното на лодката. Мъжете изкрещяха, изпопадаха от пейките и изпуснаха греблата. Още един силен удар. Мъжете заругаха, после прозвуча ужасният глас на момчето.

— Джод! Простреляй я пак. Будна е. Тя го прави.

Нещо остро се заби в бедрото й. Потъвайки отново в мрака, тя си помисли колко е хитро момчето. Не си струваше да ги удави, ако и тя се удави с тях.

* * *

Събуди се и потърси съзнанието на гребеца, седнал най-близо до момчето. Разкъса мъглата и сграбчи ума му. Застави мъжа да се изправи, да пусне греблото и да удари момчето по лицето.

То изкрещя противно, сякаш нокти застъргаха в главата й.

— Стреляй, Джод! — простена то. — По нея, Джод! По чудовищната кучка!

Разбира се, помисли си тя, когато стреличката прониза кожата й. Трябва да завладея стрелеца! Не мисля! Зашеметили са ме и не мога да мисля.

Момчето плачеше и се тресеше от ярост и болка, а тя потъна пак в мрака.

 

 

Следващия път се събуди с усещането, че я връщат насилствено към живота. Тялото й пищеше от болка, глад и замайване. Дълго време, помисли си тя. Този път са ме тровили прекалено дълго.

Тъпчеха в устата й нещо подобно на пай с месо, смачкан и воднист като каша. Задави се.

— Раздвижи се — подвикна момчето. — Стреляй пак.

Файър сграбчи съзнанието на стрелеца, разкъса мъглата и се помъчи да го принуди да стреля по момчето, а не по нея. Чу шум от боричкане и момчето изкрещя:

— Аз те пазя, глупако! Аз се грижа за теб! По нея трябва да стреляш!

Нещо я убоде по ръката.

Мрак.

* * *

Тя извика. Момчето я разтърсваше. Отвори очи и го видя надвесен над нея, вдигнал ръка, сякаш да я удари. Бяха на твърда земя. Лежеше върху скала. Беше студено, а слънцето — твърде ярко.

— Събуди се — изръмжа той, дребен и злостен, с яростни разноцветни очи. — Събуждай се, ставай и тръгвай. Понечиш ли да направиш нещо на мен или на хората ми, ще те ударя така, че болката никога да не спре. Не й вярвайте — обърна се рязко и ненадейно към спътниците си. — Вярвайте само на мен. Изпълнявайте моите заповеди.

Носът и скулите му бяха подути и посинели, Файър сви колене и го ритна по лицето. Той изпищя и тя посегна към съзнанията около нея. Опита се да стане, но беше слаба, виеше й се свят и залиташе, все едно краката й не са свързани с тялото. Момчето заповяда нещо с пресеклив глас. Единият от хората му я сграбчи, изви ръцете й зад гърба и я стисна за гърлото.

Момчето застана пред нея с лице, лъснало от сълзи и кръв. Удари я с всичка сила по носа и тя се разхлипа от ужасната болка.

— Престани! — прошепна й той. — Спри да се съпротивляваш. Ще ядеш, ще вървиш и ще правиш каквото ти казвам. Нападне ли ме някой от хората ми, клъвне ли ме птица, пресече ли пътя ми катерица, ще ти причинявам болка. Разбираш ли?

Не става с мен, отвърна му мислено тя, задъхана и разярена. Думите ти не ме контролират.

Той изплю кървава храчка върху снега и я изгледа мрачно. После се обърна към пътеката.

— Тогава ще намеря друг начин да те контролирам.

* * *

Не искаше тялото да я боли повече. Не искаше да я приспиват отново, макар сънят да бе милостива тъмнина, а събуждането я връщаше към тялото й, пропито от болка.

Трябваше да овладее ума си, за да се измъкне. Затова се подчини.

Вървяха по стръмни скалисти възвишения с изобилие от водопади и потоци. Файър предположи, че водата с големите риби е била Крилатата река. Вероятно бяха плавали на запад по реката, а сега се изкачваха на север, отдалечавайки се от нея. Намираха се в някаква част от кралството близо до Големите сиви планини.

Когато седнаха да се хранят за пръв път, тя подуши крайчето на пурпурната си рокля и близна плата. Нямаше вкус на чисто, разбира се, но не беше и солен. Теорията й се потвърди. Водата, в която бе лежала дълго, не беше морска, а речна.

След няколко минути измъченият й стомах върна месния пай, с който го бе нагостила, а научните й опити я разсмяха. Водеха я на север от реката, естествено, към място в западната част на Големите сиви планини. Не бе необходимо да изследва солена ли е роклята й, за да го разбере. Най-вероятно я водеха при Кътър. От малка знаеше, че контрабандистът, от когото Кансръл купуваше чудовищата си, живее там.

Покрай Кътър си спомни за Смол и закопня той да е тук. Още в същия миг обаче се зарадва, че не е. Най-добре да е сама и никой от приятелите й да не доближава това момче.

Дадоха й здрави ботуши, шал за косата и палто от бяла заешка кожа, твърде красиво за мръсното й тяло и дрипавата й рокля и абсурдно за катерене по планинските пътеки. Вечер, когато спираха да пренощуват, мъж на име Самит с нежни ръце, мил глас и ококорени, празни очи преглеждаше носа й и й казваше колко да яде. След ден-два стомахът й успяваше да задържи храната и умът й се проясни. От думите на момчето разбра, че Самит е лечител и са я събудили, защото той преценил за рисковано да я държат в наркотичен ступор.

Значи я искаха жива и в сравнително добро здраве. Естествено, защото тя беше чудовище, а те — контрабандисти на чудовища.

Започна да експериментира.

Влезе в съзнанието на Самит — като за начало — и разсея мъглата. Лека-полека собствените му мисли се връщаха. Тя го наблюдаваше и чакаше момчето да напомни на хората си, че не бива да й се доверяват, защото той е техният закрилник и приятел. Не чака дълго. Думите му пак довяха мъглата в съзнанието на Самит — думите, изречени с гласа, който явно не измъчваше главата на Самит като нейната.

Отначало й се стори странно, че могъществото му се крие в думите и в гласа му, а не в ума му. Колкото повече размишляваше обаче, толкова по-ясно съзираше обяснението. Тя също умееше да упражнява контрол с части от тялото си — с лицето например или с лицето и намек, изречен с определен тон, с глас, изпълнен с мними обещания. Или с косата си. Въздействието й се дължеше на всичко това. Навярно същото се отнасяше за него.

Неговата сила бе заразна. Кажеше ли нещо на човека вляво, а той повтореше думите на Самит, мъглата обвиваше и Самит. Явно стрелецът бе заразил стражите й така.

Момчето повтаряше на мъжете през няколко минути, че Файър им е враг, а той — приятел. Това й подсказа, че за разлика от нея той не вижда умовете им, за да се увери дали продължава да ги контролира. Дойде ред на следващия й експеримент. Освободи отново съзнанието на Самит от мъглата и моделира мислите му така, че да разбере как ги манипулира момчето. Подтикна Самит да се ядоса на момчето и да замисли отмъщение — бързо и жестоко.

Момчето очевидно не забеляза. Дори не погледна изпитателно към Самит. След няколко минути запя обичайната си песен, която изтри гнева на Самит и го върна в забвението и мъглата.

Момчето не четеше мисли. Притежаваше забележителна, ала сляпа сила.

Следователно Файър разполагаше с много възможности да повлияе неусетно на хората му. При това, без да се притеснява, че ще й се противят, защото мъглата на момчето изтриваше всичките им склонности и съображения, които иначе биха могли да й попречат.

 

 

Нощем момчето нареждаше да я упояват леко, за да не го нападне, докато е заспал. Привидно Файър се примири. Заемаше обаче ъгълче от съзнанието на Самит и лечителят посягаше към отварата, в която стрелецът топеше стреличките си, но изваждаше противовъзпалителен мехлем вместо сънотворно.

Под заснежените оголели дървета, докато мъжете спяха или стояха на пост, Файър се преструваше на заспала и кроеше планове. От разговорите на мъжете и от няколко безмълвни въпроса в точния момент разбра, че Хана е освободена невредима, а лодката е плавала на запад срещу течението на реката почти две седмици. Бавното придвижване не влизало в първоначалните им намерения — дошли на коне в Кралския град и смятали да се върнат по същия начин, като яздят на запад по равния северен бряг на реката. Когато обаче побягнали от двореца с пленената Файър, стражите й ги погнали към реката и далеч от конете им. Видели лодка, завързана под един от градските мостове и отчаянието ги принудило да скочат в нея. Двама от шайката им загинали.

Пълзенето по черните скали и белия сняг бе толкова мъчително за тях, колкото и за нея. Тревожеше се, че е далеч от града, далеч от войната и от всичко, за което е необходима. Ала вече наближаваха Кътър и тя смяташе, че е по-добре да се остави да я заведат при него. Бягството й щеше да е по-бързо, ако открадне кон от Кътър. И навярно щеше да успее да намери Арчър и да го убеди да се върне с нея.

Стрелецът Джод, висок мъж, слабееше от болест, придаваща сивкав оттенък на кожата му. Под болната му плът обаче личаха правилни черти и красиво телосложение. Дълбокият му глас и проницателните му очи я смущаваха. Напомняше й Арчър.

Една нощ тя принуди Самит да й даде стреличка и малка стъкленица с отровата, с която я приспиваха. Скри стъкленицата в пазвата си, а стреличката — под ръкава.

 

 

Кралството на Кътър се простираше сред пустошта. Къщата му изглеждаше кацнала върху купчина камъни. Странната сграда бе построена от огромни дървени трупи, редуващи се с камъни, покрити с дебел пласт мъх — яркозелена къща с намигащи прозорци като очи с мигли от ледени висулки и предна врата, зейнала по-широко от чудовищна уста.

Каменна стена — висока, дълга и причудливо подравнена — обграждаше имението, пълно с кошари и клетки. Яркоцветни петна — чудовищни птици, мечки и леопарди — ревяха иззад решетките. Позната гледка на чуждото място, която пробуди натрапчиви спомени.

Запита се дали момчето няма да се опита да я натика в някоя от клетките. Още едно чудовище за черния пазар, поредната плячка.

Беше й все едно с какви намерения я е довел тук Кътър. Той беше нищожество, дребна спънка, гнида и тя щеше бързо да му избие въпросните намерения от главата. Щеше да си тръгне от тук.

 

 

Не я заключиха в клетка. Въведоха я в къщата и й напълниха гореща вана в стая на горния етаж, където буйният огън се бореше със студения вятър, проникващ през рамките на прозорците. Спалнята беше малка, но по стените висяха красиви гоблени. Стремейки се да прикрие изненадата и удоволствието си, тя разгледа зелените поля, цветята, синьото небе, извезани като истински. Мислеше да откаже банята, защото усети с неприязън, че целта е да се разхубави. Ала сред полята и цветята й се прииска да е чиста.

Мъжете излязоха. Тя остави стреличката и стъкленицата с отрова върху масата и отлепи мръсната рокля от кожата си. С болезнена наслада се потопи в горещата вода, най-сетне успокоена, затворила очи, предала се на удоволствието на сапуна, изтриващ потта, засъхналата кръв и речната тиня от тялото и косата и. През няколко минути чуваше как момчето крещи на стражите пред стаята й и по скалите под прозореца й. Предупреждаваше ги да не се доверяват на чудовището и да не му помагат да избяга. Нареждаше им да слушат само него, за да не сгрешат. Сигурно е изнервящо, помисли си Файър, да умееш да манипулираш чуждите съзнания, но да си в неведение какво всъщност се таи в тях. Крясъците му бяха излишни, защото тя не се опитваше да променя умовете им. Засега.

Преброди мислено сградата и околностите, както правеше откакто бе пристигнала. Разпозна Кътър — на долния етаж, с момчето и още неколцина мъже. Мъгляв като другите, горделив и лицемерен както винаги. Макар и могъщи, думите на момчето очевидно не преобразяваха характери.

Напрегнала съзнание до краен предел, тя усещаше трийсетина мъже в имението и няколко жени. Всичките зашеметени. Арчър го нямаше.

Тя се протегна по-надалеч. Арчър? Арчър!

Никакъв отговор.

Не би имала нищо против да не го намери тук, дори се надяваше да се е вразумил и да се е отказал от героичното си начинание, ала я глождеше някакво неприятно усещане. Един-двама от мъжете в имението й се струваха познати. Вероятно стражи от двореца на Наш. И най-простото обяснение за присъствието им тук бе, че са дошли с Арчър. Това повдигаше въпроса какво се е случило после. Кой охранява Арчър сега и къде е Арчър.

Водата продължаваше да я изпълва с чиста, топла наслада, но тя стана, внезапно обзета от желание да се махне от тук. Изсуши се и облече тънката рокля с дълги ръкави, която й бяха оставили. Не стига че роклята приличаше смущаващо на нощница, ами й бяха взели ботушите и палтото и не й бяха дали нищо за косата. Тя отвори гардероба в ъгъла и затършува из безразборното му съдържание. Намери чорапи, здрави момчешки обувки, тежка и възширока мъжка мантия и кафяв вълнен шал. Пожела си мрачно ансамбълът да изглежда нелепо както го усещаше върху себе си. Не й трябваше красота, за да контролира празноглавите марионетки на момчето, а и не бе в настроение да угажда на Кътър, преструвайки се на смирено чудовище, готово да попадне в лапите на някой от противните му клиенти.

Обходи бързо съзнанието на стотиците създания в имението — чудовищни хищници, коне, ловни кучета, дори гризачи с неясно предназначение. Конете й допаднаха. Нямаше кротки животни като Смол, но няколко щяха да й свършат работа.

Натопи стреличката в отровата и пъхна стъкленицата в пазвата си. Стреличката остана в ръката й, скрита под дългия ръкав на мантията.

Пое си дълбоко дъх да събере смелост и слезе долу.

 

 

Дневната на Кътър беше малка и топла като спалнята. По стените висяха гоблени, изобразяващи полета с цветя, ширнали се край високи скали, надвесени над морето. И тук килимът бе пъстър, Файър се досети, че поне част от тази красота е изтъкана от вълна на чудовища. Книгите в библиотеката, златният часовник върху полицата над камината — питаше се колко ли богатства в тази къща са откраднати.

Кътър седеше в средата на стаята, очевидно заблуден, че е господарят тук. Истинският господар се бе облегнал на стената, дребен и отегчен. Примигваше с разноцветните си очи сред поляна с цветя. Стрелецът Джод стоеше до Кътър. До всяка врата на стаята бдеше мъж.

Дрехите на Файър не привлякоха вниманието на Кътър. Очите му не се отделяха от лицето й. Тържествуваща, собственическа усмивка разтягаше устните му. Изглеждаше както винаги, но с по-празен поглед, който навярно се дължеше на мъглата.

— Не беше лесно да те откраднем, момиче, особено след като заживя в двореца — сподели той със самодоволния тон, който Файър помнеше. — Изискваше се доста време и разузнаване. Да не споменаваме за необходимостта да убиваме собствените си шпиони, когато се оставяха да ги заловят в горите ти. Оказа се, че имаме най-глупавите шпиони в кралството. Много неприятности си навлякохме. Но си струваше, момче, нали? Виж я само!

— Красива е — кимна безразлично момчето. — Не бива да я продаваш. Запази я за нас.

Челото на Кътър се сбърчи объркано.

— Колегите ми говорят, че лорд Майдог е готов да плати за нея цяло състояние. Неколцина от клиентите ми проявяват сериозен интерес. Но ще помисля дали да не я запазя. — Лицето му се разведри. — Ще я разплодя! Представяш ли си колко пари ще спечелим от бебетата й!

— Още не сме решили какво ще правим с нея — поклати глава момчето.

— Именно — съгласи се Кътър. — Не сме решили…

— Ако се държи добре — продължи момчето, — няма да я наказваме и тя ще разбере, че искаме да сме приятели. Нищо чудно да й хареса тук. Но сега ми се вижда подозрително мълчалива. Джод, приготви стрела. Наредя ли ти, улучи я някъде, където да я заболи, но да не умре. В коляното например. В наша полза е да окуцее.

Джод смъкна дългия лък от гърба си, извади бяла стрела от колчана и опъна плавно яката тетива. Прицели се във Файър и зачака — спокоен, невъзмутим. В гърлото й се надигна горчилка — не защото стрела с такива размери, изстреляна отблизо от толкова голям лък щеше да раздроби коляното й. Призля й, защото Джод движеше този лък, сякаш е част от тялото му — естествено и грациозно, като Арчър.

Проговори да отклони вниманието на момчето, но и понеже я измъчваха въпроси, чиито отговори искаше да разбере.

— Миналата пролет някой уби със стрела мъж, затворен в клетките на Кансръл — обърна се тя към Джод. — Изключително трудна мишена. Ти ли беше стрелецът?

Веднага й стана ясно, че Джод няма никаква представа за какво става дума. Той поклати глава и сбърчи чело, сякаш се опитва да си спомни всичко, което е правил, но паметта му не се простира по-далеч от предния ден.

— Той беше — отговори й равнодушно момчето. — Джод е нашият стрелец. Такъв талант не бива да закърнява. Освен това е много податлив — почука с показалец слепоочието си. — Знаеш какво искам да кажа… Една от най-добрите ми находки.

— И каква е историята му? — полюбопитства Файър, стремейки се да наподоби безучастния тон на момчето.

Въпросът й очевидно го развесели. Усмихна й се с доволна и крайно неприятна усмивка.

— Интересно… Само преди седмица един наш гост попита същото. Кой би предположил, че миналото на наемника ни ще се окаже тъй загадъчно? За съжаление не мога да задоволя любопитството ти, защото паметта на Джод напоследък му изневерява. Не знаем какво е правил преди колко? Двайсет и една години?

Стиснала стреличката, Файър пристъпи крачка напред към момчето, неспособна да се сдържи.

— Къде е Арчър?

Момчето се ухили още по-самодоволно.

— Напусна ни. Не ни хареса. Върна се в имението си на север.

Не умееше да лъже, защото бе свикнал хората да му вярват.

— Къде е той? — повтори Файър с одрезгавял от страх глас.

— Остави ни двама стражи — обясни момчето с грейнало лице. — Много мило от негова страна. Те ни разказаха това-онова за живота ти в двореца, за слабостите ти. Кученца. Безпомощни деца…

После събитията се развиха светкавично, Файър се хвърли към момчето. То изкрещя на Джод:

— Стреляй!

Файър отметна мъглявата пелена в съзнанието на Джод, принуждавайки го да размаха диво лъка и да забие стрелата в тавана.

— Стреляй, но не я убивай! — извика момчето и отскочи настрани да заобиколи Файър.

Тя обаче се спусна към него и уцели разперената му ръка със стреличката. Той размаха юмрук към нея, ала залитна с облещени очи, препъна се и падна.

Преди тялото му да докосне пода, Файър бе завладяла всеки ум в стаята. Надвеси се над него, измъкна нож от колана му, застана пред Кътър и насочи треперещото острие към гърлото му. Къде е Арчър?, попита безмълвно, защото нямаше сили да проговори.

Кътър се втренчи в нея — зашеметен и объркан.

— Не ни хареса. Върна се в имението си на север.

От отчаяние й се прииска да го удари.

Не! Мисли! Знаеш отговора. Къде…

Кътър я прекъсна, гледайки я смаяно с присвити очи, сякаш не помни коя е и защо разговаря с нея.

— Арчър е при конете.

Файър излезе от стаята. Подмина мъжете с празни погледи. Кътър греши, поклати глава тя. Арчър не е при конете. Кътър греши.

И, разбира се, Кътър грешеше, защото върху скалите зад конюшнята не лежеше Арчър. Лежеше тялото му.