Кристин Кашор
Огнена (14)

Тринайсета глава

На зазоряване в последния ден от пътуването Файър се събуди с познато страдание. Схванат гръб, болезнени гърди, вдървен врат и рамене. Проявите на месечното й кървене бяха непредсказуеми. Понякога отминаваше без никакви симптоми. Друг път се превръщаше в окаяна заложничка на тялото си.

Налагаше се да го понесе. Поне щеше да е под покрива на Наш, когато кървенето започне; нямаше да дава неловки обяснения защо чудовищата ги нападат по-яростно.

Яхна Смол зашеметена, тревожна, напрегната. Копнееше за леглото си, кореше се, че е дошла. Не беше в настроение да се наслаждава на красотата. Когато минаха край високо скалисто възвишение, осеяно с диви цветя, едва съумя да сдържи напрелите в очите й сълзи.

Земята стана по-зелена и най-сетне стигнаха пролом, простиращ се наляво и надясно пред тях. Дървета се издигаха от бездната, където громоляха водите на Крилатата река. Над реката на изток и на запад се стелеше шосе, а добре утъпкана тревиста пътека се точеше покрай него. Армията се насочи в галоп на изток по тревистия път. Шосето гъмжеше от хора, каруци, фургони, запътили се и в двете посоки. Мнозина спираха да погледат Първи полк и да му помахат за поздрав.

Файър реши да си представи, че е излязла да поязди със стражите си и хилядите хора наоколо не съществуват. Вдясно от нея нямаше нито река, нито шосе, пред нея нямаше Кралски град. Тази мисъл я успокои, а тялото й умоляваше за спокойствие.

Първи полк спря за обяд, но Файър нямаше апетит. Седна в тревата, свила колене и притиснала с длани туптящата си глава.

— Милейди — прозвуча гласът на командира зад гърба й.

Файър си придаде спокойно изражение и го погледна.

— Да, принце?

— Трябва ли ти лечител, милейди?

— Не, принце. Бях се замислила.

Той не й повярва, присви скептично устни, обаче смени темата.

— Получих спешно известие и ще замина на юг още щом пристигнем в двореца. Питах се дали имаш нужда от нещо.

Файър подръпна стръкче трева и преглътна разочарованието. Не искаше нищо. Само един отговор. Зададе тихо въпроса си:

— Защо се държиш добре с мен?

Той замълча, втренчен в пръстите й, късащи тревичките. Клекна и я погледна в очите.

— Защото ти вярвам.

Светът около нея замря и тя се взря упорито в тревата. Зеленината блестеше под слънчевите лъчи.

— Защо ми вярваш?

Той погледна към войниците около тях и поклати глава.

— Друг път ще ти обясня.

— Сетих се, че искам нещо. Сега ми хрумна — каза тя.

— Да?

— Нощем се разхождай с охрана. — Той повдигна рязко вежди и отвори уста да откаже, ала тя го изпревари: — Моля те, принце. Някои искат да те убият, а мнозина са готови да умрат, за да те спасят. Покажи уважение към онези, които ценят толкова високо живота ти.

Той се намръщи и извърна лице.

— Добре — съгласи се неохотно Бриган и, навярно вече съжалил, че е подхванал разговора, тръгна към коня си.

 

 

Отново върху седлото, Файър размишляваше над думите на командира, че й вярва. Въртеше ги като бонбон в устата си и се мъчеше да прецени дали и тя му вярва. Не смяташе, че я лъже, разбира се. Смяташе го обаче за човек, който рядко се доверява другиму, поне не изцяло като Брокър или Донъл. Или Арчър — в дните, когато Арчър решаваше да й вярва.

Проблемът с Бриган бе, че е толкова затворен. За пръв път й се налагаше да съди за някого само по думите му. Не беше подготвена как да разбере човек като него, защото никога не бе срещала такъв човек.

 

 

Наричаха Крилатата река така, понеже в края на пътешествието си водите й политаха. На мястото, където реката отскачаше от огромен зелен чукар и се гмуркаше в Зимното море, се издигаше Кралският град. Започваше от северния бряг и продължаваше на юг покрай реката. Мостове свързваха стария с по-новия град, чието строителство бе запратило не един злощастен архитект към гибелната пропаст. Канал със стръмни бентове от северната страна се простираше към пристанището далеч под града.

Файър мина през външните стени на града с петхилядния си ескорт и се преобрази в смаяно селско девойче. В града имаше толкова много хора, миризми и звуци; яркоцветните сгради със скосени покриви се притискаха една до друга, червени дървени къщи със зелени первази се редуваха с виолетови, жълти, сини и оранжеви. Досега Файър бе виждала само сиви каменни постройки. Не беше си представяла, че е възможно къщите да са пъстроцветни.

Хората се надвесваха през прозорците да гледат как минава Първи полк. Жените по улиците флиртуваха с войниците и хвърляха цветя, безброй цветя — на Файър даже й стана мъчно, задето ги похабяват. Над главата й прелитаха повече цветя, отколкото бе виждала през целия си живот.

Едно цвете тупна върху гърдите на един от най-добрите воини на Бриган, който яздеше вдясно от Файър. Файър се засмя с глас, той се усмихна широко и й го подаде. По градските улици Файър бе заобиколена не само от своите стражи, но и от най-опитните бойци на Бриган. Принцът яздеше вляво от нея, носеше сива униформа като войниците си и бе разположил знаменосеца по-назад в колоната, за да не привличат излишно внимание към Файър. Тя обаче не играеше добре ролята си. Вместо да язди със сериозно лице, сведено към ръцете й, и да не поглежда никого в очите, тя се смееше и, забравила болежките си, сияеше, въодушевена от невижданата, шумна суетня наоколо.

Не след дълго — не знаеше дали първо е усетила, или чула, — ала тълпата се промени. Сред посрещаните им се понесе ропот, а после настана странна тишина, по-скоро затишие, Файър почувства смайването и удивлението им. Разбра, че дори с покрита коса и в износените, мръсни дрехи за езда — и макар жителите на града да не бяха я зървали, а вероятно не бяха и помисляли за нея от седемнайсет години — лицето, очите и тялото й им подсказаха коя е. А забулената й с шал глава потвърждаваше подозренията им. Защо иначе да крие косата си? Тя осъзна, че възторгът подклажда сиянието й. Изтри усмивката си и сведе очи.

Бриган даде знак на знаменосеца да застане до тях.

— Не усещам опасност — прошепна тихо Файър.

— Няма значение — отвърна мрачно Бриган. — Ако през тези прозорци се надвеси стрелец, искам да види и двама ни. Човек, решил да отмъсти на Кансръл, няма да стреля по теб, ако рискува да улучи мен.

Прозвуча й като шега. Щом нейните врагове са приятели на Бриган, а нейните приятели са негови врагове, двамата можеха да прекосят целия свят ръка за ръка, без да пострадат от нито една стрела.

В същия миг обаче от тишината се изтръгна зловещ вик.

— Файър! — изкрещя жена от висок прозорец.

Няколко босоноги деца, струпани пред нечий праг, подеха крясъка:

— Файър! Файър!

Присъединиха се и други гласове и накрая всички заприпяваха възгласа — някои благоговейно, други обвинително, а трети без причина, заразени от пленителната и безумна треска на тълпата, Файър препусна към стените на двореца на Наш — зашеметена, объркана от мелодията на собственото си име.

Файър бе чувала, че кралският дворец е с черна фасада. Но не бе подготвена за красотата и ослепителния блясък на камъка. Черното се променяше в зависимост от гледната точка и сияеше и отразяваше чужда светлина. Първото впечатление на Файър бе за преливащо черно, сиво, сребристо и синьо, отразено от източния небосклон, и оранжево и червено от залязващото слънце.

Едва сега осъзна, че очите й са жадували за багрите на Кралския град. Как ли е сияел баща й на това място!

Петте хиляди войници се отклониха в друга посока, когато Файър, стражите й и Бриган наближиха мостика пред портите. Зърнаха върхове на копия и вратите се люшнаха навътре. Конете минаха под наблюдателната кула от черен камък и се озоваха на бял площад, заобиколен от кварцови стени, отразяващи ослепително залеза. Небето над искрящите стъклени покриви розовееше, Файър оглеждаше стените и покривите с широко отворени очи. Един иконом ги посрещна и се ококори срещу Файър.

— Гледай мен, Уелкли — нареди Бриган, скачайки от коня.

Уелкли — нисък, слабоват, безупречно облечен и вчесан, прочисти гърло и се обърна към командира.

— Простете, принце. Изпратих да съобщят на принцеса Клара, че сте пристигнали.

— А Хана?

— В зелената къща е, принце.

Бриган кимна и протегна ръка към Файър.

— Милейди, това е Уелкли, главният иконом на краля.

Файър разбра, че й дава знак да слезе от коня и да се ръкува с Уелкли. Раздвижи се, но остра болка прониза гърба й, затаи дъх, стисна зъби, преметна крак през седлото и се препъна. Само бързият рефлекс на Бриган я спаси да не се приземи по гръб пред главния кралски иконом. Принцът я подхвана хладнокръвно и й помогна да се изправи — с невъзмутимо изражение, сякаш всеки път се смъква от седлото в обятията му. После се втренчи намръщено в белия плочник, докато тя подаваше ръка на Уелкли.

В същия момент на площада се появи жена — природна стихия, разбра тутакси Файър. Обърна се към нея и видя буйна кафява коса, блестящи очи, сияйна усмивка и красива, пищна фигура.

Беше висока почти колкото Бриган. Прегърна го засмяна и го целуна по носа.

— Радвам се да те видя! — Сетне се обърна към Файър: — Аз съм Клара. И сега разбирам Наш — по-ослепителна си дори от Кансръл.

Файър не намери думи да й отговори, а по лицето на Бриган ненадейно се изписа болка. Клара обаче просто се засмя отново и го потупа по бузата.

— Колко си сериозен! Спокойно, братле. Остави дамата на мен.

Бриган кимна.

— Милейди, ще се отбия при теб, преди да замина. — Обърна се към Муса, застанала мълчаливо до конете. — Придружете милейди Файър! — Сетне нареди на принцесата: — Клара, погрижи се днес да я посети лечителка. Жена. — Целуна бързо Клара по бузата. — В случай, че не се видим.

Извърна се и буквално притича през сводестия вход към двореца.

— Под краката му винаги гори огън — констатира Клара. — Хайде, милейди, ще ти покажа покоите. Ще ти харесат. Гледат към двора на зелената къща. Повярвай ми, градинарят е ненадминат!

Файър онемя от удивление. Принцесата я сграбчи за ръката и я дръпна към двореца.

 

 

Дневната на Файър наистина гледаше към интересна дървена сграда, сгушена в задния двор на замъка — малка къща, боядисана в тъмнозелено и заобиколена от пищни градини и дървета, с които се сливаше, сякаш е изникнала от земята като растенията наоколо.

Прословутият градинар не се виждаше никакъв, но вратата на къщата внезапно се отвори и отвътре излезе жена — млада, с кестенява коса, в бледожълта рокля — и се отправи през овощната градина към двореца.

— Къщата е на Роен — обясни Клара, застанала до Файър. — Построи я, защото смяташе, че кралицата трябва да има място за усамотение. Заживя в нея, след като скъса окончателно с Наш. Сега я е предоставила на Бриган, докато Наш си избере кралица.

Младата жена явно бе свързана с Бриган. Интересно, наистина. И много приятна гледка. Сетне Файър застана пред прозорците на спалнята, където я очакваше още по-приятна гледка — конюшните. Протегна съзнание и намери Смол. Изпита безкрайно облекчение, че той ще е толкова близо.

Стаите бяха твърде просторни и все пак уютни. Прозорците бяха отворени и препречени с телена мрежа — някой явно се бе погрижил за нея, та да може да минава покрай прозорците с незабулена коса, без да я притесняват чудовищни птици и нахални чудовищни буболечки.

Хрумна й, че тук навярно е живял Кансръл, ала веднага отхвърли идеята. Кансръл несъмнено е имал повече стаи, по-просторни и по-близо до краля, с изглед към някой от белите вътрешни площади, с балкон пред всеки висок прозорец, каквито преди малко бе забелязала по стените.

Изведнъж съзнанието на краля прекъсна мислите й. Погледна към вратата на спалнята — учудено, после стреснато — и Наш връхлетя вътре.

— Братко! — възкликна изненадано Клара. — Не успя ли да я дочакаш да се изтупа от прахоляка по пътя?

Стражите на Файър паднаха на колене. Наш дори не ги забеляза. Не чу Клара и тръгна право към прозореца, където стоеше Файър. Обви врата й с ръка и се опита да я целуне.

Тя усети какво предстои, но съзнанието му се оказа бързо и хлъзгаво. Изплъзна й се. При предишната им среща той беше пиян, а сега — трезвен. Разликата бе съществена. За да избегне целувката, тя коленичи в знак на мнимо почитание. Той не я пусна. Опита се да я вдигне.

— Задушаваш я! Спри, Наш! Престани!

Файър сграбчи диво ума му, улови го, ала веднага го изпусна. Обзета от ярост, реши да се престори, че припада, само и само да не целува този мъж. Тогава, ненадейно, някой го издърпа от нея. Тя позна новодошлия и си пое дълбоко дъх. Подпря се на перваза на прозореца и се изправи.

— Муса, освободи стаята — нареди с опасно спокоен глас.

Стражите изчезнаха. Бриган сграбчи Наш за яката и го блъсна в стената.

— Какво правиш? — просъска му. — Осъзнай се!

— Прости ми — заекна Наш с искрено ужасено изражение. — Не бях на себе си. Прости ми, милейди.

Наш се опита да се обърне към Файър, но юмрукът на Бриган се сключи по-здраво и притисна гърлото му.

— Ако тук не е в безопасност, ще я отведа веднага. Ще я взема на юг с мен, разбра ли?

— Да — закима Наш, — да.

— Това е нейната спалня. Защо изобщо си тук?

— Ясно, разбрах! — Наш се опита да отблъсне юмрука на Бриган с две ръце. — Стига! Сбърках. Погледна ли я, си изгубвам ума.

Бриган пусна яката на брат си. Отстъпи назад и потри лице с длани.

— Тогава не я гледай — рече изморено той. — Трябва да поговорим, преди да тръгна.

— Ела в кабинета ми.

Бриган кимна с глава към вратата.

— Ще дойда след пет минути.

Наш се обърна и излезе от стаята с приведени рамене. Изгонен. Беше истинска главоблъсканица този първороден син на Накс и крал на думи. Кой от братята беше крал в действителност?

— Добре ли си, милейди? — попита я Бриган, мръщейки се на шарката по килима.

Файър не беше добре. Разтърка натъртения си гръб.

— Да, принце.

— Можеш да имаш доверие на Клара, милейди — каза Бриган. — И на брат ми Гаран. И на Уелкли и на един-двама от приближените на краля, които Клара ще ти посочи. Понеже лорд Арчър не е тук, държа да те изпратя лично до дома следващия път, когато заминавам на север. Често пътувам натам. Ще потегля отново най-късно след две-три седмици. Приемливо ли ти се струва?

Не, разбира се. Вече й изглеждаше, че се е застояла твърде дълго тук. Ала кимна, преглъщайки болезнено.

— Ще тръгвам — отсече той. — Клара знае как да ми изпраща известия.

Файър кимна отново. Бриган се обърна и излезе бързо от стаята.

 

 

Тя се изкъпа, а лечителката с чевръсти ръце й направи масаж и компрес, Файър не възнегодува дори когато се задържаха прекалено натрапливо върху косата й. Облечена в най-семплата рокля от богатия избор, който млада ококорена слугиня й донесе, Файър се почувства по-спокойна. Доколкото бе възможно да се успокои в тези чужди стаи и сред непредсказуемите членове на това странно кралско семейство. И лишена от музика, понеже бе върнала цигулката на законния й собственик.

След едноседмична отпуска в Кралския град войниците от Първи полк щяха да поемат отново на път под ръководството на назначен от Бриган капитан. Когато излезе от банята, Файър разбра, че командирът й е предоставил целия отряд, начело с Муса, със същите правила — шестима стражи да я придружават винаги и две жени да спят в спалнята при нея. Дожаля й за войниците, обречени да изпълняват толкова отегчителна задача, и за нея самата при мисълта как ще я сподирят по петите. Липсата на усамотение й се стори по-лоша от превръзка, задушаваща рана.

Надвечер се престори, че я боли главата, за да избегне необходимостта да се появи прекадено скоро пред Наш и придворните му. Наш изпрати в стаята й прислужници с колички, отрупани с пиршество, което би нахранило цялото й домакинство плюс всички обитатели на Арчъровото имение. Представи си Арчър, но отпъди бързо мислите за него. Просълзяваха я.

След вечерята Уелкли влезе с четири цигулки — по две във всяка ръка. Удивителни, красиви цигулки. Миришеха прекрасно на полирано дърво и сияеха в кафеникави, оранжеви и червени оттенъци. Икономът й обясни, че за толкова кратко време не успял да намери по-добри. Трябвало да избере една — подарък от кралското семейство.

Файър се досети кой член на кралското семейство е отделил минута сред десетките си задължения, за да й поръча колекция от най-добрите цигулки в града, и неловки сълзи отново напираха в очите й. Взе цигулките една по една — всяка по-прелестна от предишната. Уелкли я изчака търпеливо да посвири на всяка, да ги пробва как прилепват под брадичката и, колко изопнати са струните им, колко дълбок е звукът им. Току посягаше към една — лакирана в медночервено и с глас, чист като връх на звезда, точен и самотен, напомнящ й някак за дома. „Тази“, помисли си. „Тази ще избера.“ Единственият й недостатък, обясни на Уелкли, е, че е прекалено добра за уменията й.

През нощта спомените, болките и тревогите я държаха будна. Притеснена от многолюдния дворец, разбунен дори посред нощ, и понеже не знаеше къде да намери тихо кътче с изглед към небето, тя отиде с шестима стражи до конюшните. Облегна се на преградата пред заспалия си, килнат настрани кон.

Защо дойдох тук, запита се. В какво се забърках? Мястото ми не е в този дворец. О, Смол. Защо съм тук?

От топлотата на привързаността си към Смол тя съши крехко и нестабилно чувство, почти напомнящо смелост. Надяваше се да й стигне.