Кристин Кашор
Огнена (13)

Дванайсета глава

Де да можеше да проявява същия кураж и пред прага на съня.

Нощем очите на умиращия й баща не и даваха мира.

Отговорът на въпроса, който Брокър й зададе — дали е в състояние да промени трайно съзнанието на Кансръл — се оказа лесен, след като го обмисли. Не. Съзнанието на Кансръл бе силно като мечка и по-твърдо от стоманен капан. Излезете ли от него, вратите му се залостваха. Съзнанието на Кансръл не допускаше трайни промени. Нямаше начин да промени същността му. Безпомощността й я изпълни с облекчение, защото я спасяваше от очакванията на другите.

После, през същата година, Накс се самоуби с опиати. Контурите на властта се разместиха и пренаредиха и Файър видя същото, което виждаха Брокър, Арчър и Роен — кралство на ръба на няколко възможности. Кралство, ненадейно изправено пред промяна.

Файър разполагаше със зашеметяващо изобилие от информация. От една страна, Кансръл й се доверяваше. От друга, научаваше всичко, което Брокър узнаваше от своите шпиони и от шпионите на Роен. Знаеше, че Наш е по-силен от Накс, достатъчно силен понякога да изнервя Кансръл, но детска играчка в сравнение с по-младия брат — принца. На осемнайсет Бриган, невероятно младият военачалник, се славеше със силния си ум, с уравновесеността си, с умението да убеждава и с гнева си — единственият човек с влияние в Кралския град, върху когото Кансръл бе безсилен да въздейства. По-прозорливите очакваха Бриган да даде тласък на промяната, слагаща край на беззаконието и разврата.

— Принц Бриган е ранен — съобщи й в един зимен ден Брокър, когато му отиде на гости. — Роен ме извести току-що.

— Какво се е случило? — стъписа се Файър. — Добре ли е той?

— Всеки януари в кралския дворец има бал — обясни й Брокър. — Стотици танцуват, пият вино и прочее и из хилядите тъмни коридори се промъкват неканени гости. Кансръл наел четирима да причакат Бриган и да му прережат гърлото. Бриган обаче разбрал, бил готов и убил и четиримата…

— Сам? — възкликна смаяно Файър и се отпусна тежко на фотьойла.

— Младият Бриган умее да върти меча — отвърна мрачно Брокър.

— Тежко ли е ранен?

— Ще живее, но отначало хирурзите се притеснили. Порязали крака му на място, което кървяло лошо. — Брокър намести стола си пред камината и хвърли писмото на Роен в пламъците. — Момчето едва не загинало, Файър. Не се съмнявам, че Кансръл ще опита пак.

Същото лято в двореца на Наш стрела, излетяла от лъка на най-доверения капитан на Бриган, улучи Кансръл в гърба. В началото на петнайсетата й година — всъщност точно на четиринайсетия й рожден ден — Файър получи вест от Кралския град, че баща й е ранен и вероятно ще умре. Тя се затвори в стаята си и плака. Не проумяваше защо плаче, но не можеше да спре. Притискаше лице във възглавницата, за да не я чуе никой.

Кралският град, разбира се, се славеше с лечителите си, с напредналата медицина и хирургия. Там хората оцеляваха с рани, които другаде погубваха побратимите им. Особено хората с власт да привлекат вниманието на цяла болница.

Няколко седмици по-късно Файър научи, че Кансръл ще живее. Избяга отново в стаята си. Просна се вцепенена в леглото. Когато вцепенението отмина, нещо кисело се надигна в гърлото й и тя започна да повръща. В окото й се спука кръвоносен съд и около ириса й се разля кърваво петно.

Понякога тялото й говореше по-красноречиво от разсъдъка, когато той се опитваше да пренебрегне очевидна истина. Изтощена и болна, Файър разбра посланието на тялото си — време бе да преосмисли въпроса докъде се простира влиянието й над Кансръл.

 

 

Изправена пред поредната безсънна нощ, изпълнена с изтощителни видения, Файър изрита завивките. Покри си косата, обу се, взе си лъка и заобиколи на пръсти Марго и Мила. Отвън повечето войници спяха под платнени покриви, но нейните стражи бяха на открито, налягали около палатката й. Под необятното звездно небе Муса и трима мъже играеха карти на светлината на свещ както предишната нощ. Файър се подпря на палатката да овладее замайването от взирането към небето.

— Милейди Файър, какво да направим за вас? — попита я Муса.

— Страхувам се, че за зла участ охранявате лунатик.

Муса се засмя.

— Пак ли ще се катерим, милейди?

— Да, за съжаление.

— Но ние се радваме, милейди!

— Казваш го, за да не ме гложди съвестта ли?

— Не, наистина, милейди. Командирът също обикаля нощем. Кралят нареди да го пазим, но той отказва охрана. Ако тръгнем с вас, ще имаме извинение да наглеждаме и него.

— Разбирам — отвърна Файър, навярно леко язвително. — Тази нощ вземи по-малко стражи — добави тя, но Муса не я послуша и събуди толкова, колкото и предишната нощ.

— Така гласи заповедта — обясни Муса, докато мъжете се надигаха сънено и си вземаха оръжията.

— Щом командирът не изпълнява заповедите на краля, защо ти да изпълняваш заповедите на командира?

Въпросът й предизвика повдигане на няколко чифта вежди.

— Милейди, войниците в тази армия са готови да скочат в бездната, ако командирът поиска — обясни й Муса.

Файър се подразни.

— На колко си години, Муса?

— На трийсет и една.

— Значи в очите ти командирът трябва да изглежда дете.

— А вие — новородено, милейди — отвърна й сухо Муса, извивайки в изненадваща усмивка устните на Файър. — Готови сме. Водете ни.

 

 

Тръгна към същата висока скала, където бе свирила по-рано, защото щеше да е по-близо до небето и защото усети, че така стражите й ще бъдат по-близо до лунатика, който не им позволяваше да го охраняват. И той се скиташе някъде там, но възвишението бе достатъчно обширно да си го поделят, без да се срещат.

Намери издигната равна скала и седна. Стражите й се разпръснаха около нея. Тя затвори очи и остави нощта да я обвие с надеждата след това изтощението да я приспи.

Не помръдна, когато усети, че Бриган приближава, ала отвори очи, щом стражите й отстъпиха назад. Той се подпря на скалата на няколко крачки от нея. Гледаше звездите.

— Милейди… — поздрави я.

— Принце — отвърна тихо тя.

Той продължи да съзерцава небосклона и Файър се запита дали разговорът е приключил.

— Конят ти се казва Смол — обади се най-сетне той, изненадвайки я с неочакваната тема.

— Да.

— Моят се казва Биг.

— Черната кобила? — усмихна се Файър. — Много ли е голяма?

— Според мен не е, но не аз съм избирал името й.

Файър си спомни кой е измислил името на коня й. Не би могла да забрави мъжа, когото Кансръл наказа, задето я обиди.

— Един контрабандист на животни избра името на Смол. Жесток мъж. Казваше се Кътър. Смяташе за плиткоумни конете, които не откликват добре на камшика.

— А, Кътър! — възкликна Бриган, сякаш го познава; нищо чудно всъщност, защото Кансръл и Накс сигурно използваха едни и същи търговци. — Е, аз видях на какво е способен конят ти. Определено не е плиткоумен.

Подмолен трик бе тази добронамереност към коня й.

Файър изчака да преглътне благодарността — не помогна, разбира се, защото се чувстваше самотна. Реши да смени темата.

— Сън ли не те лови?

Той извърна лице и се засмя кратко.

— Понякога нощем мислите ми кръжат ли, кръжат.

— Сънища?

— Не стигам до там. Тревоги.

Кансръл я приспиваше понякога в безсънните нощи. Ако Бриган й позволеше, би съумяла да смълчи тревогите му, да му помогне да заспи. Щеше да използва силата си благородно, ползотворно. Разбираше обаче, че не бива да му го предлага.

— А ти? — попита я той. — Май и ти скиташ нощем.

— Сънувам кошмари.

— Неправдоподобни страхотии или истински?

— Истински… винаги. Винаги сънувам ужасни неща, които са се случвали.

Той замълча. Потърка се по тила.

— Трудно е да се събудиш от кошмар, когато кошмарът е истински — отбеляза той; продължаваше да не я допуска в мислите и в чувствата си, ала в гласа и думите му долови нещо, напомнящо съчувствие.

— Лека нощ, милейди — додаде той след малко, обърна се и заслиза към лагера.

Стражите й отново я обкръжиха. Тя вдигна лице към звездите и затвори очи.

 

 

След около седмица езда с Първи полк Файър свикна с ежедневието — ако е възможно да се свикне с нижещи се една след друга тревожни преживелици.

Внимавайте, предупреди мислено стражите си една сутрин на закуска, докато поваляха на земята войник, спуснал се с изваден меч към нея. Идва още един със същото намерение. Леле! Усещам и глутница чудовищни вълци на запад от нас.

— Осведомете капитаните на ловните отряди, милейди — помоли я задъхана Муса, затисна краката на пленника и изкрещя на четирима от подопечните си да халосат новия нападател по носа.

На Файър й тежеше, че никога не я оставят сама. Дори нощем, когато сънят я оборваше, тя продължаваше да се разхожда, сподиряна от стражите си, защото единствено тогава се наслаждаваше на известно усамотение. Почти всяка нощ срещаше командира, с когото си разменяха по няколко тихи думи. Оказа се, че с него се разговаря учудващо лесно.

— Нарочно сваляш пред някои хора умствената си защита, нали, милейди? — попита я веднъж Бриган.

— Случва се да ме изненадат — отговори тя, облегната на една скала, с очи вперени в небето.

— Да, ясно — кимна той. — Но когато някой войник обикаля лагера, стиснал дръжката на ножа си и разтворил широко съзнанието си, ти го усещаш, че приближава, и от теб зависи да промениш намеренията му и да го накараш да се върне. Ако този мъж те нападне, значи си му позволила.

Скалата, върху която се бе опряла, пасваше съвършено на извивките на тялото й; би могла да заспи тук. Тя затвори очи и размисли как да признае, че е прав.

— Отпращам много мъже, както казваш, а понякога и жени. Стражите ми дори не разбират. Но тези хора просто искат да ме погледат, да ме докоснат или да ми кажат нещо. Въобразяват си, че са влюбени в мен и чувствата им са нежни. — Поколеба се. — А които ме мразят и наистина искат да ме наранят… Да, прав си. Понякога оставям най-злите да ме нападнат. Нападнат ли мен, ще отидат в затвора, а затворът е единственото място, с изключение на смъртта, откъдето вече няма да ме застрашават. Армията ти е прекалено голяма, принце. Прекалено много хора, с които да се справям. Налага се да се защитавам с всякакви средства.

Бриган изсумтя.

— Не възразявам. Тактиката ти е добра. Стига да преглъщаш риска.

— Редно е, предполагам, досега да съм свикнала с опасността. Понякога обаче се страхувам.

— Чух, че си се срещнала с Майдог и Мургда през пролетта, когато си отпътувала от замъка на Роен. Опасни ли ти се сториха?

Файър си спомни неприятния двоен оглед.

— Смътно. Не бих могла да го опиша точно, но, да, сториха ми се опасни.

— Ще има война — отрони той след кратко мълчание. — Не знам кой ще стане крал, когато тя свърши. Майдог е студен, алчен и деспотичен. Джентиан е по-лош от деспот, защото е и глупак. Наш безспорно е най-добрият от тримата. Понякога е лекомислен, импулсивен. Но е справедлив и не се води от егоистични подбуди. Застъпник е на мира и от време на време има проблясъци на мъдрост… — Замълча и когато проговори отново, в гласа му прозвуча безнадеждност: — Ще има война, милейди, и хиляди ще изгубят напусто живота си…

Файър не продума. Не очакваше разговорът им да вземе толкова сериозна насока, но не се изненада. В кралството им сериозните мисли не бяха чужди никому, още по-малко на този мъж.

На това момче, поправи се тя, когато Бриган се прозя и прокара пръсти през косата си.

— Трябва да се опитаме да поспим. Утре се надявам да стигнем до Сивото езеро.

— Добре — кимна Файър, — защото се нуждая от баня.

Бриган отметна глава и се усмихна на небето.

— Хубаво звучи, милейди. Светът рухва, но ние поне ще се изкъпем.

* * *

Къпането в студеното езеро включваше непредвидени предизвикателства — дребни рибки — чудовища например се събраха около нея, щом потопи косите си; чудовищни буболечки се опитаха да я изядат жива, а и се нуждаеше от специална охрана от стрелци, в случай че й налетят хищници. Въпреки затрудненията усещането за чистота бе приятно, Файър уви с кърпи мократа си коса и седна възможно най-близо до огъня. Извика Мила и превърза наново плитката рана върху лакътя й — от мъж, когото Мила усмири преди три дни, мъж, който боравеше много умело с кама.

Файър вече бе опознала стражите си и разбираше по-добре отпреди жените, избрали да яздят с тази армия. Мила произхождаше от Южните планини, където всяко дете се учеше да се бие — и момичетата, и момчетата — и всяко момиче имаше безброй възможности да упражнява наученото. Едва на петнайсет, Мила бе смела и пъргава. Имаше по-голяма сестра с две бебета и без съпруг и надницата й осигуряваше прехраната им. Кралската армия плащаше щедро.

Първи полк продължи на югоизток към Кралския град. След почти две седмици езда стигнаха Средната крепост — грубо каменно здание, издигнато над скалите, с високи стени и прозорци без стъкла, но с железни решетки — дом на петстотин войници. Зловещо, голо място, ала всички, включително Файър, се зарадваха да го видят. Една нощ и тя, и стражите и щяха да спят в легла и под каменен покрив.

На другия ден пейзажът се промени. Внезапно земята се покри със заоблени, а не с остри скали — гладки скали почти като хълмове, понякога яркозелени от мъх и дори от истински туфи трева. Веднъж минаха през морава с висока трева, която галеше краката им. Файър никога не бе виждала толкова зеленина и я сметна за най-красивата, най-удивителната гледка на света. Тревата й заприлича на ярка коса, сякаш самият Делс се е преобразил в чудовище. Глупава мисъл, разбира се, но когато кралството се обагреше, тя ненадейно усещаше, че му принадлежи.

Не сподели тази мисъл с Бриган, естествено, но изрази смайването си от неочакваната зеленина. Той се усмихна мълчаливо — реакция, която започваше да свързва с него.

— Тревата ще става по-зелена и по-мека, колкото по-близо сме до Кралския град. Ще видиш, че кралството неслучайно се нарича Делс.

— Веднъж питах татко… — подхвана тя и тутакси си прехапа езика, ужасена, че говори мило за Кансръл.

След малко той наруши мълчанието с мек глас:

— Познавах майка ти, милейди.

Файър знаеше, че Джеса е била бавачка в двореца. Предположи, че сигурно се е грижила за Бриган, когато е бил малък.

— Нямах представа, принце.

— Отивах при Джеса винаги, когато направех някоя пакост — обясни той и добави сухо: — След като си получех заслуженото от мама, разбира се.

Файър се усмихна неволно.

— Често ли правеше пакости?

— Поне веднъж дневно, милейди, доколкото си спомням.

Усмивката й стана по-широка. Погледна го как наблюдава звездите.

— Не си бил послушен?

— По-зле. Поставях клопки на Наш.

— Клопки!

— Беше пет години по-голям от мен — съвършеното предизвикателство. С коварство и заблуди компенсирах недостига на физическа сила. Разпъвах мрежи, та да се улови в тях. Затварях го в долапите. — Бриган се разкикоти. — Той беше добродушен брат. Но научеше ли, мама се ядосваше и след като ме скастреше, отивах при Джеса. Понасях нейния гняв по-леко от гнева на Роен.

— Как така? — попита Файър, усети капка дъжд и си пожела пороят да почака.

Той се позамисли.

— Казваше ми, че е ядосана, но не ми приличаше на яд. Никога не крещеше. Седеше, шиеше и обсъждахме простъпките ми. Накрая винаги заспивах в стола. Събуждах се твърде късно за вечеря и тя ме хранеше — истински празник за момче, длъжно да се облича официално за вечеря, да се държи сериозно и да мълчи в компанията на отегчителни хора.

— Палаво момче, доколкото разбирам.

По лицето му пробяга усмивка. На челото му падна капка.

— Когато бях на шест, Наш се спъна на трикрако столче и си счупи ръката. Баща ми разбра. Това сложи край на лудориите ми за известно време.

— Толкова лесно ли се отказа?

Той не се усмихна, Файър го погледна изпитателно — смръщил вежди със сериозно лице, обърнато към небето, и внезапно се уплаши за какво говорят, защото явно пак бяха стигнали до Кансръл.

— Сега разбирам защо Роен избухваше така, когато вършех бели — каза той. — Страхуваше се, че Накс ще научи и ще реши да ме накаже. Той не беше… разумен човек по онова време. Наказанията му не бяха разумни.

Ето че все пак заговориха за Кансръл и Файър се засрами. Седеше, свела глава, и се питаше какво е направил Накс, как го е посъветвал Кансръл да накаже шестгодишното момче, което дори тогава е било достатъчно умно да прозре същността му.

Капки дъжд падаха върху шала и раменете й.

— Майка ти имаше червена коса — отбеляза ведро Бриган, сякаш и той, и тя не чувстваха присъствието на двама мъртви мъже сред тези скали. — Не като твоята, разбира се. И беше музикална като теб. Помня кога се роди. Помня и как плака тя, когато те отведоха.

— Плака ли?

— Нищо ли не ти е разказвала мама за Джеса?

Файър преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Разказвала ми е, принце, но обичам да слушам за нея.

Бриган избърса капките от лицето си.

— Съжалявам, че не помня повече. Ако знаем, че някой ще умре, ще пазим по-ревниво спомените.

Файър го поправи шепнешком:

— Добрите спомени.

Изправи се. Разговорът им бе изпълнен с прекалено много тъга. А и дъждът не й пречеше, но бе несправедливо да принуждава стражите си да подгизват.