Кристин Кашор
Огнена (23)

Двайсет и втора глава

На другата сутрин Файър влезе в кабинета на Наш, придружена от Муса, Мила и Нийл, за да се срещне с кралското семейство и Арчър.

От бала ги деляха само няколко седмици, а все още обсъждаха въпроса за участието на Файър в плана за убийствата. Според Файър всичко беше ясно. Тя трябваше да ликвидира и тримата, непременно, защото по-лесно щеше да успее да подмами жертвите на усамотено място далеч от охраната им и да изтръгне сведения от тях, преди да ги убие. Гаран обаче възразяваше, че Файър не умее да борави майсторски с меча и ако единият от тримата се окаже с непроницаемо съзнание, тя щеше да свърши на върха на неговата сабя. Клара не искаше убиец без опит.

— Ще се поколебаеш — повтори отново тя днес. — Осъзнаеш ли какво всъщност означава да забиеш нож в нечии гърди, няма да го направиш.

Файър се смяташе за по-опитна от всички в тази стая, с изключение на Арчър.

— Вярно е, че няма да поискам да го направя — отвърна спокойно тя, — но наложи ли се, ще го направя.

Арчър се въсеше мрачно в ъгъла, Файър не му обръщаше внимание, защото разбираше колко е безполезно да го убеждава — особено напоследък, когато отношението му към нея се лашкаше между срам и гняв, понеже посвещава времето си на Мила и й съчувства. Той го усещаше и кипеше от яд, защото знаеше, че вината е негова.

— Не бива да изпращаме новак да убие тримата ни най-страшни врагове — упорстваше Гаран.

За пръв път, откакто бяха започнали да разискват темата, присъстваше и Бриган, за да изрази лично мнението си. Облягаше се на библиотеката, скръстил ръце.

— Очевидно тя трябва да участва — обади се той. — Според мен Джентиан няма да й окаже кой знае каква съпротива, а Гънър е умен, но в крайна сметка се подчинява на баща си. Мургда може да създаде затруднения, но сме длъжни да научим какво знае — особено къде Майдог крие армията си — а никой не би ни помогнал по-ефективно от лейди Файър. Освен това — повдигна вежди той, за да спре възраженията на Клара — лейди Файър е наясно докъде се простират уменията й. Щом твърди, че ще се справи, значи ще се справи.

Арчър се обърна към Бриган, оголил зъби, защото гневът му най-сетне си намери отдушник.

— Млъкни, Арчър! — сряза го Клара още преди да е проговорил.

— Прекалено опасно е — обади се Наш от бюрото си, откъдето се взираше тревожно във Файър. — Ти си майсторът на сабята, Бриган. Ти трябва да го направиш.

Бриган кимна.

— Добре де, защо да не го направим двамата заедно? Лейди Файър ще ги подмами на усамотено място и ще ги разпита, а аз ще ги убия и ще я защитавам.

— Само дето по-трудно ще ги убедя да ми повярват, ако ти си там — възрази Файър.

— А ако се скрия?

От другия край на стаята Арчър пристъпваше бавно към Бриган. Сега застана пред принца, задъхан от ярост.

— Излагаш я на опасност с лека ръка — процеди през зъби той. — Третираш я като инструмент и си безсърдечен като камък.

Файър се ядоса.

— Не е безсърдечен, Арчър! Тук единствен той ми вярва.

— О, аз вярвам, че ще успееш да го направиш. — Гласът му запълни ъглите на стаята като звучно съскане. — Жена, способна да инсценира самоубийството на собствения си баща, несъмнено ще съумее да убие неколцина непознати делсийци.

Времето сякаш се забави и всички други в стаята изчезнаха. Останаха само Файър и Арчър, застанали един срещу друг. Файър гледаше зяпнала Арчър. Отначало не повярва на ушите си, но после разбра — като студ, който смразява крайниците, а после се пропива до самата й сърцевина — че той наистина е изрекъл гласно думите, които бе чула.

Арчър също я наблюдаваше ококорен, смаян колкото нея. Облегна се на библиотеката и примигна да възпре сълзите си.

— Прости ми, Файър. Искам да си върна думите назад.

Тя обаче го обмисли бавно и разбра, че връщане назад няма.

Най-страшното не бе, че е разкрил истината, а начинът, по който я разкри. Обвини я — той, приятелят, познал всичките й чувства. Предизвикваше я със собствения й позор.

— Не само аз съм се променила — прошепна му тя, впила очи в неговите. — Ти също си се променил. Никога не си бил жесток към мен.

Тя се обърна, все още обзета от усещането, че времето е забавило ход. Излезе от стаята като насън.

 

 

Времето настигна Файър в замръзналата градина на зелената къща, където след една разтреперана минута й хрумна, че страда от натрапчива склонност да си забравя палтото. Муса, Мила и Нийл я следваха мълчаливо.

Тя седна на пейката под голямото дърво. Едри кръгли сълзи се стичаха по бузите и капеха в скута й. Нийл й подаде кърпичка. Тя я пое и се взря в лицата на стражите си. Опитваше се да прозре дали в притихналите им съзнания се крие ужас от наученото.

Тримата срещнаха очите й спокойно. Видя, че не са ужасени. Гледаха я със страхопочитание.

Хрумна й колко е щастлива, задето е заобиколена от хора, които не се страхуват от чудовище, убило родния си баща.

Заваля гъст, влажен сняг. Неочаквано страничната врата на зелената къща се отвори. Увита в мантия, икономката на Бриган — Тес — тръгна към нея.

— Под носа ми ли искаш да се вледениш? — скастри я възрастната жена. — Какво ти става?

Файър я погледна с безразличие. Тес имаше меки зелени очи, дълбоки като кладенци и яростни.

— Убих баща си — отрони Файър, — а излъгах, че е самоубийство.

Тес очевидно се стъписа. Скръсти ръце и изсумтя възмутено, явно решена да я порицае. Изведнъж обаче лицето й омекна като сняг сред топла слама. Поклати изумено глава.

— Това променя всичко. Сега младият принц сигурно ще ми каже: „Видя ли!“. Е, дете, подгизнала си. Красива си като залез, но нямаш мозък в главата. Не си го наследила от майка си. Ела вътре!

Файър се пообърка. Дребната жена я обгърна с мантията си и я поведе към къщата.

Къщата на кралицата — Файър си припомни, че къщата е на кралицата, а не на Бриган — беше място, предназначено сякаш да утешава тъжни сърца. Стаите бяха малки и уютни, боядисани в пастелно зелено и синьо и обзаведени с меки мебели. В огромните им камини бумтяха януарски огньове. По всичко личеше, че тук живее дете — изписани листове, топки, ръкавици, играчки и нагризани вещи на Блочи се валяха във всеки ъгъл. Не толкова очевидно бе присъствието на Бриган, макар да имаше издайнически белези за наблюдателните. Одеялото, с което Тес зави Файър, подозрително напомняше наметка за седло.

Тес настани Файър на дивана пред камината, а стражите — на фотьойли около нея. Поднесе на всички греяно вино. После седна при тях и започна да сгъва купчина малки ризки.

Файър делеше дивана с две котета — чудовища, които виждаше за пръв път. Едното беше пурпурно, а другото — медночервено на пурпурни ивици. Двете спяха, сгушени на кълбо, и Файър се затрудняваше да определи на чие тяло принадлежат главите и опашките. Напомняха цвета на нейните коси, скрити сега под подгъналия, студен шал. Свали го и го разстла до себе си да съхне. Косата й се спусна като водопад от светлина и багри. Едното коте вдигна глава и се прозя.

Файър обви с пръсти топлата чаша и примигна изморено, втренчена в струйката пара. Заговори и още щом първите думи се изляха от устата й, откри, че признанието успокоява малкото и, разбито сърце.

— Убих Кансръл, за да му попреча да убие Бриган. И за да попреча на Бриган да убие Кансръл, защото така щеше да си навлече омразата на приятелите на Кансръл. И по други причини. Съмнявам се доколко е необходимо да ви обяснявам защо бе най-добре да умре.

Тес спря да сгъва ризките, отпусна ръце върху купчината в скута си и се втренчи зорко във Файър. Устните й се движеха с нейните, сякаш опитва вкуса на думите й.

— Подмамих го да си помисли, че чудовищният му леопард е бебе — продължи Файър. — Негово собствено човешко дете. Стоях зад оградата и го наблюдавах как отваря вратата на клетката и му гука, все едно е безпомощно и безобидно същество. Леопардът беше гладен. Той винаги ги държеше гладни. Стана… стана много бързо.

Файър замълча за миг, борейки се с картината, която я преследваше насън. Проговори със затворени очи:

— Щом разбрах, че е мъртъв, прострелях котката. После убих всичките му чудовища, защото ги мразех и защото не понасях как реват, жадни за неговата кръв. Накрая извиках прислужниците и им казах, че той се е самоубил, а аз не съм успяла да го спра. Влязох в съзнанията им и ги убедих да ми повярват. Не се затрудних. След смъртта на Накс Кансръл се чувстваше нещастен и те знаеха, че е способен на всякаква лудост.

Останалото от историята запази за себе си. Арчър дойде и я намери коленичила в кръвта на Кансръл, втренчена в него със сухи очи. Опита се да я отдръпне от баща й, но тя се съпротивляваше, крещеше му да не я докосва. Няколко дни се държеше жестоко с Арчър и с Брокър, беснееше злобно, не беше на себе си. Те не се отделяха и се грижиха за нея, докато се съвземе. Последваха седмици на униние и сълзи. И тогава бяха неотлъчно до нея.

Сега тя седеше вцепенена на дивана. Внезапно й се прииска да види Арчър, за да му прости, че е казал истината. Време беше и другите да разберат. Време бе всички да разберат каква е и на какво е способна.

Заспа неусетно и не се събуди дори когато Муса скочи да улови чашата й, за да не се разлее виното.

Отвори очи часове по-късно. Лежеше на дивана, покрита с одеяла, а котенцата спяха сред оплетените й коси. Тес я нямаше, но Муса, Мила и Нийл не бяха помръднали от местата си.

Арчър стоеше пред камината с гръб към нея.

Файър се попривдигна и освободи косата си от котенцата.

— Мила, не е нужно да оставаш, ако не искаш — каза тя.

— Искам да остана и да ви пазя, милейди — отвърна упорито Мила.

— Добре — кимна Файър и погледна Арчър, който се обърна към нея още щом чу гласа й.

Лявата му буза беше насинена. Отначало Файър се стресна, но после я загложди любопитство.

— Кой те удари? — попита го тя.

— Клара.

— Клара!

— Цапардоса ме, задето съм те разстроил. Е — добави, снишил глас, — поне това бе главната причина. Клара може да избира от няколко, предполагам. — Стрелна с очи Мила, внезапно придобила вид на боксьор, когото са налагали твърде дълго по корема. — Това е нелепо…

Заради теб, разгневи се Файър. А нехайните ти думи само влошават положението. Те не знаят още една за друга. Нямаш право да разкриваш тайните им.

— Файър — каза той, свел отчаяно поглед, — отдавна не съм правил добро на някого. Когато татко дойде, няма да посмея да го погледна в очите. Жадувам да направя нещо полезно, нещо, от което да не се срамувам, но съм безпомощен, когато си пред очите ми, но не се нуждаеш вече от мен и си влюбена в другиго.

— О, Арчър — промълви тя и млъкна, задавена от безпомощност. Стори й се и смешно, и тъжно, задето за пръв път е прав да я обвинява, че е влюбена.

— Заминавам на запад — съобщи той. — При Кътър.

— Какво? — извика смаяно тя. — Сега? Сам?

— Никой не обръща внимание на момчето и на стрелеца. Знам обаче, че грешите. Не бива да омаловажаваме появата на момчето, а преди двайсетина години стрелецът е бил в затвора за изнасилване.

Файър едва се сдържаше да не се разплаче.

— Арчър, не бива да заминаваш. Изчакай да мине балът, за да дойда с теб.

— Мен ако питаш, набелязали са теб.

— Моля те, Арчър, не тръгвай.

— Налага се — възкликна яростно той, извърна се и вдигна ръка. — Не издържам дори да те гледам — промълви с одрезгавял от вълнение глас. — Длъжен съм да направя нещо, не разбираш ли? Трябва да замина. Ще ти позволят да ги убиеш. Ти и Бриган — великият екип. Ето! — извика, измъкна сгънат лист от джоба и го хвърли гневно на дивана до нея.

— Какво е това? — учуди се Файър.

— Писмо от него — изкрещя Арчър. — Написа го тук, на бюрото, точно преди да се събудиш. Заплаши да ми счупи ръцете, ако не ти го дам.

Тес се появи ненадейно на прага и размаха показалец към Арчър.

— Млади човече, в тази къща живее дете. Не е нужно да събаряш покрива с крясъци — предупреди го тя, обърна се рязко и изчезна.

Арчър се втренчи удивено в празното пространство. После пристъпи към камината и се облегна на каменната стена, обвил глава с длани.

— Арчър, ако държиш да заминеш, вземи повече войници — помоли го Файър. — Помоли Бриган да ти осигури конвой.

Той не отговори. Не бе сигурна дори дали я чу. Обърна се с лице към нея и каза:

— Сбогом, Файър.

Излезе от стаята, оставяйки я сама със страха.

Мислите й се втурнаха отчаяно след него. Арчър! Бъди силен. Пази се. Обичам те.

* * *

Писмото на Бриган беше кратко.

„Милейди,

Искам да ви призная нещо. Знаех, че си убила Кансръл. Лорд Брокър ми каза в деня, когато дойдох за пръв път в дома ти. Прости му, че издаде тайната. Сподели я, за да разбера каква си и да се отнасям както подобава с теб. С други думи, разкри ми я, за да те защити от мен.

Веднъж ме попита защо ти се доверявам. Това не е единствената причина. Вярвам, че си понесла много болка заради другите. Вярвам, че си по-силна и по-храбра от повечето хора, които съм срещал. И използваш мъдро и щедро силата си.

Налага се да замина спешно за Наводнената крепост, но ще се върна за бала. Съгласен съм да участваш в плана ни, макар Арчър да греши, като смята, че това ме радва. Братята и сестра ми ще ти обяснят какво замисляме. Войниците ме чакат и пиша набързо, но съм искрен.

Твой, Бриган

П.П. — Не напускай къщата, докато Тес не ти каже истината, и ми прости, задето не я чу от мен. Обещах й и дадената дума ме задушаваше.“

Файър усети присъствието на Тес в кухнята и тръгна натам със свито сърце. Старицата впи зелените си очи в нея.

— Каква истина настоява принц Бриган да ми разкриеш? — попита тя, уплашена от въпроса.

Тес остави тестото, което месеше, и избърса длани в престилката си.

— Какъв объркан ден! — въздъхна тя. — Не го предвиждах… Застанеш ли пред мен, изгубвам ума и дума. — Тя повдигна объркано рамене. — Дъщеря ми Джеса ти беше майка, дете. Аз съм ти баба. Искаш ли да вечеряме заедно?