Кристин Кашор
Огнена (15)

Четиринайсета глава

Шпионинът, заловен в кралския дворец, не се оказа мъжът, когото Файър бе усетила в стаите на краля в замъка на Роен, но съзнанието му излъчваше подобни чувства.

— Какво означава това? — попита нетърпеливо Наш. — Същият човек ли го е изпратил?

— Не непременно, кралю.

— Да не би да са роднини? Братя?

— Не непременно, кралю. Членовете на едно семейство често имат различни съзнания, както и наемниците на един и същи човек. Засега мога да определя само, че поведението и намеренията им са сходни.

— И какво ни помага това? Не те доведохме толкова отдалеч, за да ни кажеш, че той притежава често срещани наклонности и интелект, милейди.

В кабинета на крал Наш с великолепната му гледка към града, с високите от пода до сводестия таван полици с книги, със зеления килим и златните лампи и най-вече с красивия и напрегнат като изопната струна монарх Файър се затрудняваше да се съсредоточи върху затворника и интелекта му. Кралят бе находчив, вятърничав, могъщ и лекомислен. Това именно стъписваше Файър — как този смугъл красавец е всичко наведнъж, отворен като небето и отчаяно неподатлив за усмиряване.

Когато мина през вратата на кабинета му с шестимата си стражи, кралят я поздрави глухо:

— Влезе в ума ми, преди да пристъпиш в стаята, милейди.

— Да, кралю — призна тя, стъписана от принудителното откровение пред него и хората му.

— Радвам се и ти позволявам — каза Наш. — Край теб не успявам да се владея.

Той седна зад писалището, втренчен в смарагдовия си пръстен. Докато чакаха да доведат затворника, стаята се превърна в мислено бойно поле. Наш усещаше остро физическото й присъствие; бореше се да не я поглежда. Също толкова остро усещаше присъствието й в съзнанието си и точно в това се състоеше проблемът — той се вкопчваше перверзно в нея, за да й се наслади. Положението беше безизходно. Нямаше как едновременно да я пренебрегва и да й се наслаждава.

Кралят бе прекалено слаб и прекалено силен по най-неподходящия начин. Колкото по-силно завладяваше съзнанието му тя, толкова по-силно я теглеше той да продължава и властта й се превръщаше някак в негов контрол и негова воля. Тя пробва да отблъсне пипалата на съзнанието му, но пак удари на камък. Освобождавайки го, оставяше тялото му на ненаситния му ум.

Не намираше правилния начин да го усмирява. Усещаше го как й се изплъзва. Възбудата му нарастваше и накрая очите му се плъзнаха към лицето й. Той стана и закрачи напред-назад. После пристигна затворникът и отговорите й само задълбочиха треската на Наш.

— Съжалявам, ако не ви помагам, кралю — отрони тя. — Възприятията ми са ограничени, особено с непознати.

— Знаем, че сте залавяли бракониери в имението ви, милейди, чиито съзнания са имали особено излъчване — обади се един от хората на краля. — Като тях ли е този мъж?

— Не, не е. Онези мъже бяха със замъглени съзнания. Този тук мисли самостоятелно.

Наш застана пред нея и се намръщи.

— Влез в съзнанието му. Принуди го да ни каже името на господаря си.

Затворникът бе изтощен, с ранена ръка, уплашен от дамата — чудовище. Файър знаеше, че лесно ще изпълни заповедта на краля. Улови ума на Наш възможно най-силно.

— Съжалявам, кралю. Контролирам мислите на хората единствено за самозащита.

Наш я зашлеви по лицето. Яростно. Ударът я захвърли по гръб. Тя се изправи на крака буквално секунда след като падна върху килима, готова да побегне, да направи всичко, за да се защити от него, независимо кой е той. Шестимата й стражи обаче я заобиколиха и тя остана извън обсега на краля. С ъгълчето на окото си зърна кръв да се стича по скулата й. Една сълза се смеси с кръвта. Щипеше ужасно. Беше я порязал с големия квадратен смарагд на пръстена си.

Мразя насилниците, разяри се тя и му изпрати гневната си мисъл.

Кралят се бе превил на пода, стиснал глава с длани, а хората му, наклякали до него, си шепнеха объркано. Той вдигна очи към Файър. Тя усети съзнанието му — вече прояснено, проумяло какво е направил. Лицето му бе сгърчено от срам.

Гневът й се стопи бързо, както се и надигна. Съжали го.

Изпрати му категорично послание. Повече няма да се явявам пред теб, докато не се научиш как да се пазиш от мен.

Обърна се към вратата и излезе, без да дочака разрешение.

 

 

Файър се питаше дали синината и квадратната рана върху скулата й я загрозяват. В банята, обзета от неудържимо любопитство, тя вдигна огледало пред лицето си.

След бегъл поглед пъхна огледалото под купчина хавлии. Бе получила отговор на въпроса си. Огледалата бяха непотребни, изнервящи джунджурии. Не биваше да го забравя.

Муса седеше на ръба на ваната и се мръщеше. Мръщеше се откакто стражите се бяха върнали с окървавената Файър. Тя разбираше, че Муса се разкъсва между заповедите на Бриган и авторитета на краля.

— Не казвай на командира — помоли я Файър.

Муса се намръщи още по-сурово.

— Съжалявам, милейди, но той нареди да го уведомим, ако кралят се опита да ви нарани.

Принцеса Клара почука на вратата.

— Брат ми призна, че е направил нещо непростимо… Гръм и мълнии! — възкликна, забелязала лицето на Файър. — Пръстенът на проклетника се вижда ясно като бял ден. Идва ли лечителката?

— Току-що си тръгна, принцесо.

— Как искаш да прекараш първия си ден в двореца, милейди? Няма да се скриеш заради белега, нали?

Файър осъзна, че е възнамерявала именно да се скрие, а синината и раната бяха само част от причините. Изпитваше облекчение при мисълта да остане в тези стаи с болките и безпокойствата си, докато Бриган се върне и я отведе у дома.

— Предлагам да те разведа из двореца — продължи Клара. — А и брат ми Гаран иска да се запознае с теб. Той прилича повече на Бриган, отколкото на Наш. Умее да се владее.

Дворецът на краля и брат като Бриган. Любопитството надделя над мрачните предчувствия на Файър.

* * *

Където и да отидеше, Файър, естествено, привличаше втрещени погледи.

Дворецът бе обширен като затворен град с обширни гледки — водопадите, пристанището, корабите с бели платна в морето, дългите дъги на мостовете, самият град с разкоша и бедността му, заобиколен от златни поля и скалисти възвишения, осеяни с цветя. И, разбира се, небето — от всичките седем площада и от всички коридори със стъклени покриви се виждаше синевата.

— Не те забелязват — обясни Клара на Файър, когато подскочи при вида на двойка чудовищни птици, кацнали върху прозрачния таван на коридора. — Отвън стъклото е огледално. Виждат само отраженията си. А и всеки прозорец в двореца е замрежен. По нареждане на Кансръл.

Не за пръв път Клара споменаваше Кансръл. Произнесеше ли името му, Файър потръпваше, свикнала хората да отбягват думата.

— И по-добре — продължи Клара. — Дворецът е пълен с килими и накити, изработени от чудовища, с пера и с колекции от насекоми. Жените носят кожи от чудовища. Ти винаги ли покриваш косата си?

— Обикновено — кимна Файър, — когато съм сред непознати.

— Интересно… Кансръл не си криеше косата.

Е, Кансръл обичаше вниманието, помисли си сухо Файър. А и беше мъж. Проблемите й му бяха спестени.

 

 

Принц Гаран изглеждаше твърде кльощав и не притежаваше жизнеността на сестра си. Въпреки това бе привлекателен — с тъмни искрящи очи под гъста черна коса. В поведението му имаше нещо яростно и изтънчено, което приковаваше погледа. Гаран бе обаятелен като брат си — краля.

Файър знаеше, че е болен — като дете се заразил от треската, отнесла майка й в гроба. Той оживял, но с разклатено здраве. Знаеше — от подозренията на Кансръл, потвърдени от Брокър — че Гаран и сестра му Клара са сърцето на кралската шпионска мрежа. Следвайки Клара из двореца, й беше трудно да повярва, че жена, прехласваща се по сатенени чадъри и бъбреща за любовните си авантюри, е способна да пази тайна. В присъствието на Гаран обаче Клара показа другото си лице — проницателно и сериозно.

Гаран седеше зад дълга маса, отрупана с документи. Стаята гъмжеше от стражи и секретари с изтерзани изражения. Единственият звук, ако не броим шумоленето на хартия, долиташе най-изненадващо от дете, което си играеше на „дръпни обувка“ с кученце. Детето погледна мимоходом Файър при влизането й в стаята, но сведе учтиво очи и не ги вдигна повече.

Файър усети колко ревниво Гаран пази мислите си от нея. Осъзна внезапно, удивено, че същото важи за Клара — от самото начало. Принцесата бе толкова открита, че Файър не бе оценила до каква степен е затворено съзнанието й. Детето също защитаваше старателно ума си.

Освен крайно предпазлив, Гаран изглеждаше и недружелюбен. Нарочно не зададе на Файър обичайните учтиви въпроси — как е пътувала, дали харесва стаите си, дали лицето я боли от удара, нанесен й от брат му. Огледа равнодушно раната на бузата й.

— Бриган не бива да разбира за това, докато не изпълни задачата си — изрече тихо, за да не го чуят стражите на Файър, застанали на няколко крачки зад нея.

— Съгласна съм — кимна Клара. — Иначе ще се върне да вразумява краля.

— Муса ще му докладва — обади се Файър.

— Докладите й минават през мен — обясни Клара. — Ще се погрижа.

Омацаните с мастило пръсти на Гаран прелистиха някакви документи и плъзнаха един лист по масата към Клара. Докато Клара четеше, той бръкна в джоба си, извади часовник и го погледна. Обърна се през рамо към детето:

— Скъпа, не се преструвай, че не знаеш колко е часът.

Детето въздъхна шумно и мрачно. Каза нещо и шареното кученце пусна обувката. Момиченцето я обу и излезе от стаята, влачейки крака. Кученцето се поколеба за миг и изприпка след господарката си. Младата лейди? Файър реши, че в двореца дългата тъмна коса вероятно надделява над момчешките дрехи и свидетелства за благороден произход. Пет-шестгодишна и вероятно дете на Гаран. Гаран нямаше съпруга, но това не означаваше, че няма и деца. Файър се опита да преглътне внезапното си раздразнение от мнозината, станали случайно родители.

— Ммм… — проточи Клара, взирайки се намръщено в документа. — Не знам как да го тълкувам…

— По-късно ще го обсъдим. — Очите на Гаран се плъзнаха към Файър и тя среща любопитно погледа му. Веждите му се смръщиха гневно и той неочаквано заприлича на Бриган. — Е, милейди Файър — обърна се директно към нея за пръв път, — ще изпълните ли молбата на краля. Ще използвате ли силата на ума си, за да разпитате затворника?

— Не, принце. Използвам силите си единствено за самозащита.

— Колко благородно! — възкликна Гаран с тон, подсказващ, че мисли точно обратното.

Раздвоена, Файър го погледна спокойно и не продума.

— Това е самозащита — вметна разсеяно Клара, продължавайки да се мръщи на листа в ръката й. — Самозащита на кралството. Не че не разбирам отказа ти да съдействаш на Наш след грубиянската му проява, но ние се нуждаем от теб, милейди.

— Нима? Аз не съм сигурен — намеси се Гаран.

Потопи перото си в мастилницата, попи го старателно и написа няколко изречения върху листа пред него. Без да поглежда към Файър, й разкри какво чувства — хладнокръвно и съвършено овладяно. Тя го усети остро. Подозрение. Гаран не й вярваше и искаше да й го покаже.

 

 

Същата вечер Файър усети кралят да приближава към нея и заключи входа към стаите си. Той не възрази, явно примирен, че ще разговарят през дъбовата врата на дневната й. Разговорът не беше поверителен, поне от нейната страна, защото стражите й не се отделяха от нея. Преди кралят да проговори, тя го предупреди, че го чуват.

Съзнанието му бе открито и тревожно, но ясно.

— Искам да кажа само две неща, милейди.

— Слушам те, кралю — отвърна тихо Файър, опряла чело о вратата.

— Първото е извинение за всичко, което представлявам.

Файър затвори очи.

— Не е необходимо да се извиняваш за всичко. Само за онази част, която иска да се остави в ръцете ми.

— Не съм в състояние да я променя, милейди.

— Напротив. Щом силата ти не ми позволява да те контролирам, значи имаш сили да се владееш.

— Не мога, милейди, кълна се.

Не искаш, поправи го тя мълчаливо. Не искаш да се откажеш от мен и това ти пречи.

— Ти си много странно чудовище — прошепна той. — Чудовищата обикновено се стремят да завладяват хората.

Как да му отговори? Че не е нито чудовище като чудовище, а още по-малко — човек като човек?

— Спомена, че ще ми кажеш две неща, кралю.

Той си пое дъх, сякаш да си проясни ума, и заговори по-спокойно:

— Второто е молба, милейди, да премислиш въпроса със затворника. Времената са отчаяни. Сигурно имаш ниско мнение за способността ми да разсъждавам разумно, но се кълна в трона, милейди, че когато не си в мислите ми, различавам ясно правилното от погрешното. Моментът е повратен — кралството или ще оцелее, или ще рухне. Твоите сили могат да ни помогнат много, не само за затворника.

Файър се облегна на вратата и се свлече на пода. Зарови пръсти в косата си.

— Не съм такова чудовище — отрони жално тя.

— Помисли, милейди. Ще договорим правила, ограничения. Имам разумни съветници. Няма да поискат твърде много от теб.

— Остави ме да размисля.

— Наистина ли? Наистина ли ще размислиш?

— Остави ме! — настоя тя.

Усети как вниманието му се насочва от държавните дела отново към чувствата. Настана дълго мълчание.

— Не искам да си тръгвам.

Файър се пребори с надигналото се в гърдите й отчаяние.

— Върви си!

— Омъжи се за мен, милейди — прошепна той. — Умолявам те.

Предлагаше й със собственото си съзнание и разбираше колко е глупав. Тя долови ясно, че кралят просто не може да се овладее.

Престори се на непоклатима, макар да не се чувстваше така. Върви, преди да нарушиш примирието помежду ни.

Той си тръгна и Файър остана седнала на пода, закрила лице с длани, копнеейки за усамотение. След време Муса й донесе питие, а Мила свенливо й предложи горещ компрес за гърба. Благодари им, отпи от чашата и понеже нямаше избор, се примири с мълчаливата им компания.