Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (9)

8.

Джек изпрати с поглед младата жена, усещайки с всички сетива кипящия в нея гняв. Тя пробуждаше у него странни и неясни желания. Наведе се над лабораторния монитор, извади отвътре диска, който слушаше, и го пъхна в джоба си. Мислите върху диска, както тялото, в което се бе пробудил, му бяха чужди. Сега се усещаше по-възрастен, без да помни преживените години, с белези по тялото, които не знаеше как е получил. Обичан, без да знае как да отвърне на чувствата.

Предполагаше, че е на около двайсет и осем-трийсет, макар че хронологичната му възраст бе по-скоро към петдесетте. Тялото му изглеждаше съвсем здраво, ако се изключеха някои леки болки тук-там. Липсваха само чувствата, откакто се бе пробудил тази сутрин в чужда кожа. Едни искаха да им бъде верен, други — да ги обича, а той не разбираше нито едните, нито другите.

За някои от тези неща се споменаваше в диска. Той се извини мислено на другия Джек Сторм, задето бе узурпирал живота му, но вече нищо не можеше да се направи. В диска нямаше спомени, а предупреждения, съвети как да остане жив, ако се случи най-лошото. Отново бе човек с половин живот — и как само му липсваше другата половина, изчезнала заради възстановеното начало.

— Командир Сторм? — повика го сестрата. — Приключихме с прегледа. Тук вече нищо не ви задържа.

Той кимна. Благодарение на диска вече знаеше, че враговете му са наблизо и един от тях е самият Пепус.

Амбър неволно потрепери. Стисна устни, твърдо решена да не издаде пред Баадластър страха си от криогенния сън, да се потопи в него, докато е в плен на враговете си, бе по-страшно от всичко досега.

Военният министър опря рамо в нейното. Тя подскочи от допира, но мъжът, изглежда, не забеляза, загледан през прозореца на снижаващото се такси. След това й подаде една касетка.

— Без неочаквани изненади, нали? — попита Амбър.

— Отгоре е печатът на мадам Сейди.

Амбър прибра касетката в джоба си. Някога Сейди бе доверена приятелка, но сега сигурно бе готова да я предаде. Мисълта не й подейства успокояващо.

— Искаш ли да те придружа?

— Не.

Министърът не изглеждаше изненадан.

— Както желаеш. Ще се върна утре да те взема. — Неизказано остана предупреждението да го чака тук. Амбър не възрази. Щеше да го чака. Поне засега нямаше къде другаде да отиде.

Пепус седеше на трона в залата за аудиенции. Огромното помещение бе съвсем пусто. Джек пристъпи бавно вътре и веднага позна императора — беше го виждал на снимки. Но докато се приближаваше, го завладя усещането, че вече са се срещали, и то неведнъж. Почти бе сигурен, че е виждал тази настръхнала като от статично електричество червеникава коса. Не го изненадаха и пронизващите зелени очи.

Спря на няколко крачки от трона и отдаде чест. При всяко движение усещаше рязка болка в ребрата си, явно раната още не бе зараснала. „Не си се грижил достатъчно за тялото ни, старче“ — помисли си.

Пепус плъзна преценяващ поглед по лицето му.

— Свободно, командире — рече дружелюбно.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди Джек да осъзнае, че са го повишили през изминалите години. Отпусна се и болката леко понамаля. Бяха му разказали, че е нападнал с голи ръце човек в боен костюм. „Има стари войници и дръзки войници, но няма стари дръзки войници“ — припомни си старата поговорка, докато Пепус се надигаше и се отдалечаваше към дъното на залата, очевидно очаквайки Джек да го последва.

Отведе го в малка стаичка, която едва побираше две кресла. Тук се отпусна в едното, а Джек почака да му посочат другото.

Императорът се засмя.

— Старите навици умират трудно.

— Навици?

Пепус махна с ръка.

— Тук никой не ни подслушва. Има шумоизолираща завеса… Казаха ми, че не помниш абсолютно нищо от последните седем години.

— На мен също — отвърна сухо Джек.

— Жалко. Точно през този период двамата с теб свършихме доста добра работа. И ти пое невероятни рискове. Ще ти кажа честно, че се радвам отново да си сред нас във време, когато Рицарите не само са уважавани, но и високо ценени. Близо двайсет години те бяха забравени, презрени, вместо да получат славата, която заслужават.

Джек не отговори, но внезапно застиналото изражение на лицето на императора му подсказа, че от него се очаква да каже нещо.

— Осведомиха ме, че трябва да благодаря на вас за това.

Погледът на Пепус трепна.

— Не е необходимо да вярваш на всичко, което ти казват. Какво мога да направя за теб, момчето ми, за да се отпуснеш?

Джек се стегна вътрешно. Знаеше много добре, че не е „момчето“ на Пепус. Вярно, че се бе заклел във вярност пред Регис и неговия наследник. Малката стая, в която се намираха, му се струваше прекалено тясна и изпълнена със сенки. Пепус сякаш не ги забелязваше, но Джек неволно се отдръпна от тях. „Призраци — помисли си той. — Но чии?“

— Кажете ми защо бяхме низвергнати?

Докато наблюдаваше трескавата смяна на чувства върху лицето на императора, Джек осъзна защо Рицарите вярват в „чистата“ война. Околната среда, планетата не трябваше никога да страда заради греховете на плътта, която я владееше. Ще минат години и друг император ще дойде на мястото на този. Но никога няма да има друг Милос или Дорман.

— Защото не можахте да удържите Милос — отвърна Пепус. — За конкретните причини, разбира се, ще е най-добре да се обърнеш към Баадластър, той е моят военен министър и го очаквам всеки момент. Когато се появи, ще се върнем в залата, където, както вече ти споменах, ще се намираме под наблюдение. Виждаш ли, ти си един от малцината оцелели в онази битка. Драките са нападнали толкова бързо, че не разполагаме с почти никакви сведения как точно е протекла. — Той вдигна мършавата си ръка. — Достатъчно е да го разкажеш само веднъж.

Джек изведнъж почувства, че челото му е плувнало в пот. Щом искат от него да чуят за онзи кошмар, ще им разкаже. Така да бъде. Но какво ще му дадат в замяна? Последните няколко години? Съмняваше се. „Не вярвай никому — бе прошепнал гласът от диска. — Ако държиш да узнаеш истината, намери Колин.“

— Разкажете ми за този Скиталец, когото настоявате да открия.

— Ах! — Пепус се наведе напред и се подпря на свитата си ръка. — Двамата с него се познаваме от много време, но сетне пътищата ни се разделиха. Той избра да стане Скиталец. Добър човек е и точно добротата му стои в основата на сегашните му неприятности. Ако не беше, все някак щях да го премахна от поста му. — Пепус направи кисела гримаса. — Сигурно ти се струва, че съм прекалено прям с теб?

Джек го погледна смутено. Усещаше, че зад думите на императора се крие и друго значение, дори няколко, но все още не бе в състояние да ги улови. Ала той беше войник. Бе свикнал с яснота, нито повече, нито по-малко.

— Всеки добър човек се забърква в неприятности — рече.

Пепус прокара ръка през косата си. След това се засмя, сякаш Джек бе казал някоя шега.

— Да, май си прав.

— Въпросът ми е — продължи Джек — защо не се е върнал сам? Срещу какво се изправяме?

— Срещу какво ли? Командир Сторм, противникът ви се нарича Аш-фарел. Тъкмо те бяха причината да се съюзим с драките. Не знаем нищо за тях, освен че се появяват неочаквано, разрушават и после изчезват в неизвестността. Не можем да установим контакт, опитите ни да се бием също завършиха с неуспех. Каквото и да представляват, очевидно са достатъчно силни и свирепи, за да прогонят драките от тяхната територия.

Джек потърси в спомените си информация за Аш-фарел. Явно предишният Джек също не бе се сблъсквал с тези същества. От записите бе запомнил планети, където всичко живо бе унищожено… с други думи, те бяха раса, обучена да воюва по начина, по който и Рицарите. Брутална, но ефикасна система, като почистването на къщата с мощна прахосмукачка. Джек дори си припомни една атака срещу защитена с щит планета. Изглежда, засега нямаше сила, която да се изпречи на пътя им.

Той кръстоса крака.

— Каква е вероятността — попита — да открия Колин?

— И двамата знаем, че е почти минимална. Но имам чувството, че той все още е жив. Почти съм сигурен в това. Ти също трябва да го повярваш, ако възнамеряваш да го търсиш — наведе се поверително напред императорът.

— Разбрах, че костюмът ми е при него.

— Така смятаме и ние.

Джек се потупа замислено по крака. Знаеше, че костюмът му е бил заразен и вероятно все още се обитаваше от паразита. Берсеркерът вътре вероятно бе не по-малка заплаха за проповедника, отколкото мистериозните Аш-фарел.

— Ще ми е нужен друг костюм.

— Вече е приготвен. Трябва само да го вземеш.

— Ще са ми необходими и доброволци. — Джек си позволи една лека усмивка. — Сигурно няма да е лесно да си набавя.

Пепус се изправи.

— А твърдеше, че не помниш нищо.

Джек също се надигна. Отново почувства болката, заедно с нея и натрупаната умора.

— Нямам никакви спомени. Но имам уши, а пазачите пред вратата ми си говореха. Не зная как съм станал командир на вашите Рицари и защо след това съм решил да напусна този пост, но не съм толкова зелен, че да приемам всичко, което ми се казва, за чиста монета.

— Добрите хора — произнесе замислено императорът — винаги създават проблеми.

В този момент се появи Вандовър и императорът млъкна. Министърът остана почтително до вратата. Усмивката на Пепус изчезна. Той наклони глава и сложи ръка на рамото на Джек.

— Съветвам те — зашепна — да вярваш повече на спомените си и по-малко на слуховете, особено когато разговаряш с Баадластър. — След тези думи императорът се изправи. — Вандовър! Закъсняваш.

— Имах важна работа, ваше величество, затова се забавих.

Джек наблюдаваше как двамата допират глави, за да разговарят, без да ги чува. Но Баадластър със сигурност не бе доловил последните думи на императора. Джек не беше кой знае колко опитен в дворцовите интриги, но имаше чувството, че огромната празнина в спомените му може да му коства живота.