Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (19)

18.

— Чух, че императорът днес щял отново да приема заявки за аудиенция.

Хилав мъж с бледо, болнаво лице стоеше пред дворцовия видеоекран и пристъпваше нервно от крак на крак.

— Трябва да разговарям с него час по-скоро.

Откакто Зелените ризи го бяха освободили, той бе непрестанно нащрек, страхувайки се да не бъде заловен. Бяха му наредили да намери министъра на войната и да му предаде посланието лично.

От екрана го гледаше жена със строго лице.

— Съобщете си името, църковния ранг и сдружението.

— Църковния?… Но аз… — заекна той и млъкна.

— Не сте ли Скиталец?

— Ами не, аз съм… ксенобиолог — произнесе мъжът в отчаян опит това да прозвучи достойно.

— Съжалявам — отвърна жената. — Но залата за аудиенции е отворена само за Скиталци. Сигурно и вие го знаете. Достъпът за останалите членове на обществото ще бъде възстановен, когато бъде отменена общата стачка.

— Но аз трябва да разговарям с Баадластър! — настояваше Миердан. — Имам да му съобщя нещо много важно. Лично. Направете нещо… кажете му…

Жената седеше зад плътното стъкло на гишето. Но сега се надигна и още щом се приближи до преградата, той осъзна, че не е попаднал на когото трябва. Тялото й бе едро, а между гърдите й се поклащаше груб дървен кръст, който показваше принадлежността й към сектата на Скиталците.

— Повиках охраната — съобщи му тя. — Съветвам ви да си вървите, преди да са дошли.

Миердан се обърна и побягна. Нямаше никакво желание да попада в ръцете на Планетната полиция. Улицата зад двореца изглеждаше съвсем пуста. Там спря. След като бе стигнал дотук… Миердан се извърна рязко. Можеше само да се надява, че пропускът, който му бяха издали, все още е в сила. Въпреки изплашения си вид нямаше намерение да се отказва толкова лесно. Научната му дейност открай време оставаше недоразбрана и лишена от подкрепа, но сега разполагаше с информация, която можеше да промени коренно отношението към съюза с драките. Нищо не би могло да бъде по-важно от това, ако се изключи може би бунтът, свързан с изчезването на Свети Колин, но трябваше да го съобщи лично на министъра. Драките бяха пуснали твърде дълбоки корени в малтенското общество. След смъртта на Графинята неговите благодетели бяха изгубили предишната си увереност. Миердан не можеше да чака повече.

Дочу характерното потракване на дракски челюсти и побърза да се шмугне сред храсталаците в подножието на дворцовата ограда. Беше настръхнал от ужас, едва овладяваше шумното тракане на зъбите си и усещаше в устата си горчилка. Беше прекарал твърде много години в дракски плен, за да си позволи отново да изгуби свободата си. Остана стаен на мястото си, докато драките отминат. Успя да улови само няколко думи от разговора им. Изглежда, ги вълнуваше ситуацията около Скиталците. Но това бяха войни и явно горяха от желание да се бият, защото обсъждаха какво би могло да разпали поредния военен конфликт. Миердан намираше дракските войни за тъпи, праволинейни и лишени от въображение. Единственият сред тях, способен на хитрост и лукавство, бе генерал Гатхул. Изглежда, генералът бе надарен не само да бъде пълководец, но и дипломат.

Когато най-сетне чуждоземците отминаха, Миердан изпълзя от укритието си и се огледа. Доколкото можеше да съди по характера на постройките наоколо, намираше се недалеч от казармите на доминионските рицари. Ако го заловят тук, животът му щеше да бъде изложен на опасност, също както и ако бе попаднал в лапите на драките. Миердан се шмугна обратно в шубраците.

Отново гласове, този път човешки. Дребничкият човечец зарови лице в тревата, молейки се да остане незабелязан.

— Значи приключихме с това — боботеше нечий хрипкав глас. — Костюмът е проверен и зареден, командире.

Вторият глас беше малко по-мек тенор, но той прикова веднага вниманието на Миердан. Ученият се надигна и едва сдържа порива си да подаде глава от храстите, за да се увери, че притежателят на гласа е този, за когото мисли.

— К’рок ме изненада.

— Бих дал лявото си орехче, за да узная защо му позволиха да дойде с теб, командире. Сигурно ще те шпионира.

— И аз имам подобни съмнения. Но К’рок никога не е бил верен докрай на дракската кауза. Не бих могъл обаче да разчитам на верността му. Добре, че с мен ще бъдат Роулинс и Амбър.

Миердан промуши глава между два клона. Сега вече различаваше съвсем ясно двамата мъже. Гласът наистина принадлежеше на този, за когото си мислеше. И как би могъл да го забрави, след като му бе спасил живота. Само че сега същият този човек би трябвало да е в тъмницата на Пепус, обвинен в предателство. Що за чудо ставаше?

— Ще ти призная — продължи Рицарят, — че не ми се ще да вземам Амбър с мен.

— Но и не можеш да я задържиш, командире.

— Тя заслужава нещо по-добро, сержант. Пепус ме освободи, за да намеря Колин, но не е свалил от мен обвиненията, а не е изключено и изобщо да не го направи. Засега все още съм предател и кой знае, току-виж, след като императорът вече няма нужда от мен, реши да се отърве веднъж и завинаги.

— Ти не си изменник, командире — отвърна Ласадей с глас, звънтящ от увереност.

Миердан усещаше, че устата го боли от силното притискане с ръка. Двамата мъже продължаваха да разговарят с приглушени гласове. Но сега вече се бяха отдалечили и не можеше да ги подслушва. Беше чул достатъчно всъщност. Внезапно реши, че ако някой трябва да научи информацията, която притежаваше, това несъмнено е командир Сторм. Единственото, което смущаваше Миердан, бяха думите „предател“ и „изменник“. Той прогони решително колебанията си и се надигна. В косата му се бяха заплели листа.

Изведнъж върху лицето му падна тъмна сянка. Миердан вдигна глава и установи, че пред него се извисява масивна фигура в брониран костюм. Лицето оставаше неразличимо зад затъмнения визьор. Дясната ръкавица се повдигна и го улови за рамото.

— Какво правиш тук, дребосък?

На Миердан се стори, че ще припадне от ужас.

— Сторм — промълви с пресипнал глас. — Трябва да се срещна с командир Сторм.

Ръкавицата продължи да се свива и болезнено да го натиска надолу.

— Какво каза?

— Трябва да открия командир Сторм! — повтори Миердан с изтънял гласец. Ръката в ръкавицата бавно го изправи. Завладян от паника, той се извъртя внезапно, от дрехата му се откъсна парче и дребният учен се шмугна в храсталаците. Огромната фигура в боен костюм го проследи с поглед, записвайки всяко негово движение с камерите си.

Миердан най-сетне се добра запъхтян до тайната си квартира в малтенските бордеи и затвори вратата зад себе си. Рамото все още го болеше на мястото, където го бе притискала металната ръкавица. Чудеше се дали няма нещо счупено. Тези бойни костюми имаха такава мощ! С още съвсем малко усилие притежателят му би могъл да го смаже на пихтия.

От доста време сърцето му не бе думкало така бясно. Той прекоси малката стая, осигурена му от Зелените ризи, за да продължава работата си. Нямаше никаква представа защо все още смятаха, че би могъл да им бъде полезен. Не знаеше на кого би могъл да се довери.

Зае се да подрежда малката си лаборатория и да унищожава записките си върху дисковете. И без това отдавна вече държеше всяка подробност от разработките си единствено в паметта си. Работеше трескаво, без да обръща внимание на болката в рамото и на куркащия от глад стомах. След като приключи, ще унищожи и самата лаборатория, а сетне отново ще потъне в неизвестност. Все още не бе решил на кого да предаде важната информация. Скоро Зелените ризи също щяха да го прибавят към списъка на своите врагове, но ако някой държеше да го намери, това несъмнено бяха драките. Налагаше се да обмисли внимателно всяка своя стъпка.

Миердан така и не чу, че някой отваря външната врата. Озърна се едва когато угаснаха светлините — по-скоро бяха засенчени от огромното туловище, което се издигаше до тавана, закривайки осветлението с бронирания си контур.

Непознатият вдигна глава и си свали шлема. Отдолу се показа косматата физиономия на милосец. Сърцето на Миердан замря. Познаваше само един милосец и той бе на служба при драките.

Новодошлият разтегна лице в широка усмивка, от устата щръкнаха едрите му зъби.

— Проследих те, дребосък. Кое е толкова важно, че трябва да го кажеш на командир Сторм?

Езикът на Миердан залепна за небцето му. Той отстъпи назад, премигвайки трескаво.

— Аз… трябва да му съобщя нещо — едва успя да промълви.

— Само на Джек ли? — милосецът се огледа наоколо. След това се наведе, докато лицето му се изравни с това на учения. — Да не се надлъгваме, дребосък. Аз съм К’рок, а ти трябва да си Миердан. Моята кралица иска да се срещне с теб.

— Аз… не съм ничия собственост! Аз съм свободен човек!

— И доста изплашен — милосецът не помръдваше. — Ще ти кажа нещо, дето малцина го знаят. Аз също съм свободен, макар че, ако моята кралица ме чуе да го казвам, ще нареди жив да ме опекат. Ти дойде да търсиш Сторм. Но той сега има големи ядове. Кажи ми каквото искаш да му съобщиш и аз ще му го предам.

— И после ще си идеш?

К’рок бавно кимна.

Миердан го разглежда уплашено в продължение на няколко секунди. Сетне К’рок вдигна ръкавица и споменът за болката го накара да вземе решение.

— Става въпрос за норцита. Сторм е в течение, знае, че работя над този проблем от известно време. Живял съм сред драките. Ларвите и търтеите се различават от останалите. Хитиновото им покритие е далеч по-меко и податливо. Зная защо драките ламтят за норцит. В началото мислех, че търсят начин да си изработят броня, но не е така. Старата броня на Джек е покрита с норцит и той на няколко пъти е установявал, че драките не го виждат. Истината е, че биха могли, макар да му се е сторило иначе.

— Забави малко — изръмжа К’рок.

Миердан си пое мъчително въздух.

— Ето в какво е работата. Те стриват норцита на прах и го поглъщат. Така подсилват естествената си броня. Правят го само тези от висшата каста, за другите е недостъпен. Така че, когато доловят, че наблизо има някой с норцитово покритие, смятат го за един от своите. Ала сега вече знаят, че врагът използва норцит, и го имат предвид. Не знаят обаче, че норцитът им действа неблагоприятно. Кажете на Джек, че норцитът е отговорът. — Миердан отново си пое дъх. Опитваше се да завоалира информацията, за да не може милосецът да схване цялата истина. Но Сторм сигурно щеше да разбере какво се крие в посланието. Дребният учен поклати облекчено глава.

— И това ли е всичко?

— Да. Ще можете ли да го запомните?

— О, разбира се. — Милосецът бавно се изправи. Флексобрънките засияха ярко. — Помня всичко, което ми казват. А ти?

— Аз унищожих записките си.

— Добре. — Милосецът си постави шлема. — Съжалявам, дребосък — и протегна ръка. Миердан успя да издаде слаб вик, сетне увисна в хватката му. К’рок продължи да го стиска, докато се увери, че дребният човек е мъртъв, сетне го положи внимателно на пода. — Никой не е напълно свободен — произнесе бавно. — Те щяха да те преследват докрай. Сега вече си недосегаем за тях.

Той прекрачи внимателно трупа и напусна лабораторията.