Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (24)

23.

Под тежестта на Джек костюмът рухна на колене и се олюля. Амбър се хвърли към него и увисна на ръкава му.

— Джек, не го прави — молеше го тя.

Той се освободи рязко от нея. Гатхул застана между него и кралицата, но Трикатада му махна да не й пречи.

— Остави го сам да се оправи — нареди тя, очевидно заинтригувана от реакцията му.

Джек пъхна ръка през отвора в шията на костюма и напипа мястото, където подплатата помръдваше с пулсациите на странното същество, вплетено в нея и в системите за управление. Пустите ръкави на костюма помръднаха леко.

— Недей — повтори Амбър, докато се изправяше от пода. — Няма да ти позволя. Не ме карай да го правя.

В главата му сякаш си даваха среща разнопосочни ветрове, спомени изникваха от забуленото му съзнание и отново потъваха в мъгла. Милос и Малтен, Дорман и пясъците… Когато отвори очи, откри, че е пъхнал ръкавица дълбоко навътре в костюма, а гласът на Амбър звънтеше в ушите му.

Той се обърна и я погледна. Беше се изправила в блестящата си броня, вдигнала гордо брадичка. Ярките светлини трепкаха върху изящно оформеното й лице и Джек осъзна, че не си е въобразил думите й. „Не ме принуждавай да ти причиня болка.“ Усещаше допира на ума й като наточено острие в шията. С огромно усилие се извърна и погледна Пепус.

Вече знаеше какво бе направила, за да се защити и да не го изгуби. Знаеше какво бе причинило заболяването на императора. По някакъв начин Амбър бе възстановила тъмната страна на съзнанието си — същата, за която бяха положили толкова много усилия да бъде потисната.

Той извади бавно ръка и преглътна със стиснато гърло. Пустият скафандър престана да го дърпа и се свлече на една страна. Джек се огледа. Роулинс стоеше на пост до Пепус. За миг се запита какво ли си е помислил младежът за действията на своя командир.

— Любопитна съм — заговори Трикатада — какво задвижва костюма.

„Оставаше да не си любопитна“ — помисли си Джек.

— Роботизиран механизъм — отговори гласно.

— Интересно — намеси се Гатхул. — Мислех, че са забранени на човешките светове.

— Така е — пристъпи напред Вандовър Баадластър. — Това е експериментален модел. Както виждате, доста неуспешен.

Джек закачи шлема на пояса и вдигна стария костюм.

— Ще бъде унищожен веднага щом прехвърлим информацията — обяви той.

— Информацията? — погледна го учудено генералът.

— Този костюм е бил със Свети Колин, когато проповедникът е изчезнал. Ако камерите му са били включени, ще разполагаме със запис на случилото се.

— Ах — поклати глава кралицата и даде знак на Гатхул.

В такъв случай трябва да се радваме, че ви го донесохме. Докладваха ми, че отредените ви помещения са готови. Починете си и се подгответе. Сетне ще разговаряме отново.

Амбър го последва в каютата, където Джек положи костюма на пода. Тя разкопча своя костюм и коленичи до Фантом.

— Какво правиш?

Когато го погледна, в очите й се четеше презрение.

— Зареждам ти костюма — сопна се и с опитни движения измъкна кабела и го постави в контакта на своя костюм. Когато приключи, се обърна към него. — Нали не искаше да изгубиш безценната си информация?

„Господарю — отекна басовият глас на Фантом. — Ти ме намери. А Амбър е ядосана.“

„Амбър наистина е ядосана, но не показвай пред нея, че разговаряме.“

Костюмът помръдна. Амбър възкликна доволно и погали с длан флексобрънките. Знаеше, че съществото вътре усеща допира й.

„Аз съм пътеводител — обясняваше Фантом. — Колин ме прати, за да покажа къде се намира.“

Вълнението на Джек нарасна.

— Ще го проверя малко по-късно — рече той. — Изглежда ми напълно изчерпан.

Амбър се надигна.

— Не позволявай на никого да се приближава до него. Костюмът знае твърде много неща.

Той задържа погледа й.

— Защо ме заплаши одеве?

— Нямаше друг начин да ти попреча да не сториш зло на Фантом.

— Това е паразитна инфекция.

Амбър отметна глава.

— Той е жив, Джек, и поне знае кой е!

— В такъв случай защо не ми кажеш аз кой съм?

— Ти си едно селянче от затънтена планета — тросна се тя, — което нямаше да стигне доникъде, ако не ме бе срещнало.

Джек почувства болката в гласа й. Изведнъж взе решение, за което можеше да съжалява.

— Мислех, че съм твоят Бял рицар.

Тя зяпна от почуда. След това се извърна, затръшна вратата и се хвърли в обятията му.

— Тихо, тихо — предупреди я той, — опасността още не е отминала.

Амбър се отдръпна и го удари с юмручета в гърдите.

— Кучи син такъв — проплака и зарови лице във флексобрънките. Раменете й се разтресоха. — Какво ме накара да преживея.

— Зная — прошепна Джек, опрял устни в ухото й. Долавяше дискретния мирис на парфюма й. — Те се опитаха да ми промият мозъка. Първите дни не си спомнях много. Но сега постепенно всичко се връща на мястото си. Пепус ме предупреди, че е работа на Вандовър и че трябва да си пазя гърба.

— Пепус също не е ангел — просъска тя.

— Зная. Амбър… разбрах какво си направила.

Тя отстъпи назад и го погледна. После поклати глава.

— Не. Не мисля.

— Говоря за Пепус.

Сянка закри златистокафявите й очи. Тя отново поклати глава.

— Не можах да му попреча. Ще ме предадеш ли сега?

— Не. Това е война, нищо че те не са я обявили — засмя се Джек. — Нужна си ми.

— Знаеш, че винаги съм с теб.

— Няма да е никак лесно. Докато не се измъкнем и не си осигурим кораб, за да потърсим Колин, ще те държа на разстояние.

Младата жена въздъхна, преди да отговори:

— Мисля, че ще успея да издържа.

Джек я пусна. Тя тръгна към вратата, но се спря.

— А какво ще стане с Фантом? Какво почувства одеве?

— Стори ми се, че съм се върнал на Милос… спомних си евакуацията… знаеш ли, понякога се отнасям…

— И когато не си тук… отиваш там?

— Да. — Не му се щеше да обяснява повече. В очите му прозираше мъка.

— Все още воюваш в Пясъчните войни.

— Все още.

Амбър излезе и в каютата изведнъж стана по-тъмно, въпреки че осветлението не бе променено. Джек поклати глава и се върна при костюма.

— Покажи ми сега — рече той — какво знаеш за Колин.

Каквото и да очакваше, Джек остана изумен. Не беше подготвен за писъка на страх и ужас, който Фантом бе записал.